­ Г-н Рот, в една от най-силните сцени на своя роман “Човешко петно”, който излиза тези дни в Германия и представлява картина на нравите в съвременна Америка, вие описвате как един ветеран от Виетнамската война отива заедно със свои другари в китайски ресторант единствено с цел да преодолее расовата си омраза. Как ви хрумват подобни сцени?

­ Ветерани от Виетнам можеш да срещнеш почти навсякъде в Америка. Дори в моето малко селце в Кънектикът има неколцина. За мен това обаче не беше достатъчно и затова реших да прекарам няколко дни на Виетнамския мемориал във Вашингтон. Там винаги можеш да намериш оцелели във войната участници. Трийсет години по-късно те още носят белезите є, но се чувстват напълно забравени. Така че когато някой е готов да поспре и прекара няколко часа с тях, те, естествено, се радват.

­ До каква степен ви интересуват съдбите им?

­ Достатъчно ми е да получа най-обща представа за тях. Тези проучвания са искрата, която подпалва въображението ми. То е, което ми налага съвсем неочаквано някаква сцена, и аз я описвам така, както ми е хрумнала.

­ Трагичният герой на романа ви е човек, който, макар и роден от чернокожи, е с достатъчно светла кожа, за да прикрие произхода си. Той се представя за евреин и се издига до върховете на академичната кариера като професор, докато интрига, послужила си с типичните за така наречената политическа коректност средства, унищожава един ден първо репутацията му, а после и цялото му съществуване. Имало ли е наистина такива случаи?

­ Може да не са били милиони, но през трийсетте и четирийсетте години промяната на личността е била за някои цветнокожи единственият възможен изход от гетото на живота. За това им са били нужни светла кожа, буржоазен произход и способността да се разграничат в говора си от характерните за черните американци особености.

­ Вашият герой Колан Силк стига дори дотам, че забранява на майка си да вижда внуците си.

­ Колан Силк е краен в промяната на самоличността си. При него се поставя старият въпрос на Софокъл за свободата и предопределението. Доколко сме свободни да определяме съществуването си? Проблемът на Силк е, че прекалено дълго време лъжата му има невероятен успех. Затова и се стреми да я подсигури с всички средства и е глух и сляп за другите заплахи. Нито за миг не предвижда интригата с политическата коректност. Той прилича на футболист, който тича напред подир топката, без да очаква странични атаки.

­ За Америка, страната изцяло отдадена на търсенето на щастие и успех, това звучи доста фаталистично.

­ Нека вземем примера с Джон Ф. Кенеди. Съдбата не го наказва, защото е богат. Не го наказва и защото е красив. Нито го наказва, защото води бурен сексуален живот. Не го наказва и защото е интелигентен. До днес не знаем защо Кенеди беше наказан. Непрекъснато появяващите се нови теории за заговора около убийството му кръжат до една около въпроса ЗАЩО?

­ И въпреки това смъртта му не беше необяснима. Богатството, красотата и умът помогнаха на Кенеди да спечели власт, а враговете му искаха да унищожат тази власт. Същото е и с вашия герой Колман Силк. Като декан той си спечелва врагове сред останалите професори, които само чакат повод, за да го смачкат...

­ Един ден Силк проверява кои от студентите му присъстват и когато стига до имената на двама души, които никога не са се явявали в часовете му, пита дали съществуват в действителност или са “спукове”. На американски английски това означава “фантоми” или “призраци”. Преди години тази дума беше обидно название на афроамериканците. Точно това допълнително значение се оказва гибелно за Силк.

­ Защото не знае, че двамата студенти са черни. Може ли политическата коректност в Америка да доведе до такива абсурдни последствия?

­ Може би навремето така наречената политическа коректност да е била основателна поради все още съществуващата в Съединените щати дискриминация. Но това, което става днес в много американски университети, е израз на непоносима глупост. Политическата коректност се е превърнала в оръдие на опортюнистите.

­ Затова ли преустановихте преподавателската си дейност?

­ Когато се завърнах в университета за последен път преди три години, бях потресен от предразсъдъците и интелектуалната ограниченост, с която студентите трябваше да се преборват. Особено младите жени, на които напоследък внушават такива тъпотии, че те просто не могат вече да мислят свободно. Най-хубавите ми години като преподавател бяха в края на 60-те. Това беше моментът на истинската еманципация. Жените бяха всичко друго освен уплашени и потиснати. Бяха будни духове. Като учител човек се радва на всяко движение на мисълта, независимо дали се отнася до маймуна, мъж, жена или петгодишно дете. Всяка форма на интелигентност е добре дошла.

­ Считате ли, че политическата коректност е съвременна форма на заговор?

­ Промиват по отвратителен начин мозъците на студентите, които главно поради младостта си не могат да се бранят срещу идеологическата тирания. Един мой приятел е преподавател в колеж, в който студентите плащат такса от 30 000 долара годишно, и там не им е разрешено да изучават “Илиада”, защото главният герой Ахил е мъжествен тип, когото “политически коректните” комисари са дамгосали, защото бил мъжкар шовинист, долен шопар. Приятелят ми, който е отличен преподавател, започва вече всяка своя първа лекция с две изречения. Първото е: “Мразя жените”, а второто: “Ако сте дошли тук, за да научите някоя политически коректна мъдрост, моля, напуснете.”

­ Политическата коректност е нещо като пуританизма в левичарството. Действието в книгата ви се развива през 1998 година и описва пуританизма сред десницата ­ онази, която искаше да прогони Бил Клинтън от президентския му пост заради сексуална афера. Как се стига в САЩ до подобен лов на вещици?

­ В много университети в САЩ цари атмосферата на един вид циничен талибанизъм, но връх на цинизма беше преследването на Клинтън. Консерваторите в Конгреса искаха да унищожат Клинтън като президент и си избраха за повод секс аферата. Медиите се юрнаха след тях, защото това им гарантираше огромна публика. И все пак Клинтън победи, защото хората осъзнаха колко нагласена е цялата работа. Той не беше свален от поста си и завърши мандата си с доста голяма популярност. Америка не е в същността си пуританска държава. Всеки, който е бил в нея и е наблюдавал будка за вестници, влизал е в киносалон, гледал е телевизия или е подслушвал разговор между тинейджъри или дори само да се е разхождал по улиците є, знае това.

­ И все пак президентските избори бяха спечелени от кандидат, който богобоязливо обещаваше да изчисти Белия дом от Клинтъновите мръсотии. Какво мислите за Буш?

­ Сега е дванайсет часът на обед. Той вероятно спи. Обича да си почива след сутрешната гимнастика.

­ Осемдесет процента от американците са много доволни от Буш, особено след успешните военни действия в Афганистан. Дори много от неговите критици смятат, че от марионетка след кризата на 11 септември се е превърнал в убедителен държавник.

­ Всичко това е фасада. Войната беше водена от хора като Ръмсфелд, Уолфовиц, Чейни, Пауъл и още няколко много способни и осведомени генерали на Пентагона. Буш не може да скалъпи една свястна реч, камо ли да води война.

­ По време на войната звучеше много решително. Може би сериозността на положението повлия на неговата вероятно не особено сложна личност?

­ Войната му помогна да намери реторическа позиция. Сега той говори като шофьор на камион: “ще ги издирим”, “ще ги изтребим”, “ще ги спипаме”, “живи или мъртви” ­ това е езикът на привилегирован младеж, който чрез говора си приписва силата и грубостта на работника.

­ В най-новата ви книга “Умиращото животно”, която излезе в Америка преди 11 септември, описвате новогодишните тържества около настъпването на XXI век с думите: “Имаше много експлозии, но нито една от тях не беше дело на Бен Ладен.”*

­ Поразително предвиждане? Не, просто доказателство, че и аз имам малко талант.

­ Изненадахте ли се, когато само година по-късно нападението се осъществи?

­ Не по-малко от всеки американец.

­ Мнозина от настроените срещу капитализма, включително и тук, в Германия, смятат, че Америка е заслужила това наказание.

­ Ако следваме тази логика, не биваше да прекратяваме бомбардировките на Германия през 1945-а, а да ги продължим до 2076-а.

­ Къде бяхте на 11 септември? В кабинета си в Кънектикът ли, откъдето сте изхвърлили всички електронни медии като радио, телевизия и телефон?

­ За щастие бях в Ню Йорк. Плувах в басейна на клуба си, когато видях как хората внезапно се втурват към телевизорите. Вторият самолет точно нападаше, когато се добрах дотам. Не казах нищо, не предприех нищо, просто стоях. Дори нямах сили да се страхувам. Затвориха всички мостове и тунели и Манхатън стана отново остров. Хората се приготвиха да се прибират по домовете си пеша, някои от тях трябваше да отидат в Бронкс ­ едно доста голямо разстояние. Аз се разхождах безцелно по улиците. Спирах, където се бяха насъбрали повече хора, за да ги чуя какво говорят.

­ Кое ви се стори най-забележително?

­ Спокойствието и сдържаността, с които хората посрещнаха нещастието. Бях близо до мястото, но не чух никой да крещи, да плаче, не видях никой да тича. Слисване и скръб ­ това беше преобладаващото настроение. Всеки искаше да се прибере у дома. Останах в града. Не исках да се прибирам вкъщи на стотици мили разстояние. Нещастието ми върна града.

­ Вие бяхте против войната във Виетнам, какво ви е отношението към войната в Афганистан?

­ Мисля, че правителството ни постъпи правилно. Коя е страната, която би приела такова нападение без ответен удар?

Превод от немски Александра Велева