Веднага след атентатите на 11 септември президентът Буш заяви, че атаката срещу Америка е начало на първата война през XXI век. Безспорно, това е така, но войната, която предстои на Америка, изобщо не прилича на предишните. Най-малкото защото ако по-рано от военните действия страдаше и мирното население, сега от тях страда единствено то. Борбата с тероризма ще е особено трудна, защото цивилизацията изглежда беззащитна пред варварството. Терорът не зачита правила, а цивилизацията е тъкмо дълъг, сложен и мъдър сбор от правила, без които не можем и не искаме да живеем. За да победим терора, трябва да открием тесния път между беззащитността и беззаконието. Затова Буш не обеща на Америка бърза победа.

Концепцията за новата война не е задача само на Пентагона. Последните събития са урок за всички, който показа, че в новата война няма тил. Професор Роналд Стийл, външнополитически наблюдател, пише с трезва горчивина в “Ню Йорк таймс”: “През последните два века американците за първи път бяха уязвени на собствена територия. Защитени от два океана, ние сме свикнали войната да се води на чужда територия. Нейни жертви бяха войниците, но за останалите тя всъщност не беше заплаха. Днес ерата на безкрайна увереност приключи. Опасността не иде отвън, тя е вътре.

Америка прилича на човек, който се е движел с бронирана кола, но е станал жертва на вирус.”

В древния Рим е имало храм на Марс, който бил затварян само по време на мир. През античността това се е случвало само два пъти. Оттогава нищо нe се е променило: някой някъде постоянно воюва. Това ще рече, че войната е задължително и явно неизбежно условие за съществуването на човека. Живеем, без да подозираме дори, с една или друга концепция за войната, която е сложила отпечатък върху съзнанието и културата ни. Концепция, която социалният и техническият прогрес непрекъснато коригират.

Дисциплината на гръцката фаланга покорява варварите. Стремената, както знаем от историята, позволяват на норманските ездачи да завоюват Англия. Барутът погубва рицарите. Картечницата и газовете погребват поезията на единоборството. Атомната бомба според оптимистите прави невъзможна световната война.

В наши дни прогресът сякаш дава заден ход. Нещо в праволинейното движение на историята се обърка и ние се озовахме в парадоксалния свят на слабите и зле въоръжените, които побеждават вместо силните и по-добре въоръжените. Войните през последните десетилетия го потвърждават: и Виетнамската, и Афганистанската, а и безкрайната война, която направи живота в Близкия изток непоносим. Най-трудно за израелската армия е да се справи с “интифадата” на въоръжените с онази прашка момчета, с която Давид е победил Голиат.

Всъщност нещо подобно стана сега и в Америка. Засега подробностите около терористичната атака срещу Америка не се знаят. Говори се, че въздушните пирати са били въоръжени с ножове за рязане на кашони. Имах такъв съвсем в началото на живота ми в Америка, когато работех като хамалин. Острието му е близо сантиметър и половина. И е странно, като си помисли човек, че толкова стига да се разрушат две сгради, които са се издигали на четвърт миля в небето.

От една страна ­ “звездни войни”, от друга ­ хладно оръжие, което вече е забранено да се внася в самолетите, включително сервизни ножове и дори пластмасови. Това изобщо не говори, че Америка е уязвима. Това говори, че главната жертва на терора е логиката. Терорът не задава никакви въпроси. Не търси виновни. За него всички са еднакви и еднакво безправни. Като сваля въпроса за вината, терорът заразява жертвите си с безразличие към личността: той не прави разлика помежду ни, все едно му е кого ще убива, тъй като мишената му не са хората, а символите. Атаката срещу Америка демонстрира тази черта с трагична нагледност. Ударени са най-гордите емблеми на западната цивилизация. Каквото и развитие да имат страшните събития, вече е ясно, че нападението срещу Ню Йорк отвори нова страница в историята на войната. За терора загиналите хора не влизат в сметката: те са плънката на символа, която пет пари не струва. Единствената му грижа, когато избира целта, е ефектът, който ще направи от телевизионния екран. Терорът не търси стратегическа изгода.

Зад подобни акции не се крие военен умисъл, а истерията на фанатизма. 110-етажните небостъргачи на Световния търговски център, които станаха негова жертва, бяха наистина велико произведение на изкуството. Въпреки младостта си ­ тази година те навършиха тъкмо 25 години ­ те заедно със Статуята на Свободата бяха най-известната архитектурна забележителност на града и на страната. За разлика от многото други простички “стъклени кутии” кулите на търговския център не бяха остарели. Окръжени бяха с тайнствена аура, която съживява стъклото и камъка. Безукорно подбраните материали и неповторимите пропорции придаваха лекота, почти безтегловност на сградите.

Те сякаш витаеха във въздуха с металните си скулптури. Нюйоркските власти се гордееха с красотата им и за своя сметка ги оставяха нощем да светят. Небостъргачите бяха зримото въплъщение на особената философия, за която проникновено писа Бодрийар: “Великите сгради на Манхатън винаги са се сражавали за място под слънцето. Но кулите на търговския център са най-високи. Те няма защо да се сражават. Спадайки към друга раса, те не се мерят с никого, оглеждат се една в друга и се опияняват от собственото си отражение. Двата безупречни паралелепипеда бяха въплъщение на системата, която смени борбата с взаимовръзка.”

Кулите не съществуват вече. Безсмислената война с небостъргачите, която доникъде не води, разбира се, не може да подкопае силата на Америка. Затова, бидейки неспособен да измени общия ход на живота, терорът атакува нейния мирен и величествен ландшафт.

Ако войната с терора е принципно нова, тя трябва да има не само собствена стратегия и тактика, но и собствена философия. Търсейки такава, влиятелният английски историк Пол Кенеди беше между първите, които обявиха XXI век за век на религиозните войни. Същото казваше и Солженицин. Но “доктрината Хънтингтън” обоснова теорията най-подробно, като предрече нескончаема война между “културите и религиите”. Днес мнозина споделят това виждане. И последните събития като че ли го потвърждават. Ислямските фанатици обявиха свещена война на Америка. Но не е ли твърде просто да се обяснява ставащото с концепцията за религиозна война, тоест с непримиримия конфликт между антагонистични идеологии и вярвания? Нима е толкова важно какви са убежденията на една или друга терористична група? Нима има значение как се казват онези, които насочиха американските самолети срещу американските градове? Работата е там, че терорът няма лице. Най-плашещото в него е пълното несъответствие между престъпление и мотиви. Крещящата несъразмерност на престъпния акт и резултатът от него позволяват да се пренебрегне “човешкият фактор” в уравнението. Терорът започва да действа по собствени закони. Московският философ Михаил Риклин ги нарече “терорологика”. Става дума за безсмислени акции, които нямат никакво логическо оправдание. Риклин пише: “Терорът е триумф на следствието над породилите го причини, другояче казано, поражение на разума и на гарантираните от него норми.” Това чудовищно извращение не поставя терора сред социалните явления, а го сближава с физическите, с природните. Питаме ли: “Какво искаше земетресението?”, или “Кой е виновен за урагана?” По-точно ­ питаме, но получаваме различни отговори: всекиму според вярата.

Именно тук се крие същината на проблема: терорът интуитивно или инстинктивно се маскира като лишен от съзнание неодухотворен феномен: един вид “тур де форс” ­ непреодолима стихийна сила, на която човек може само да се покори. Същото като земетресенията и ураганите, с които в края на краищата се смиряваме. Тактиката на терора може да доведе до кошмарни резултати, тъй като разрушава основните, базовите принципи на социалния живот: понятието за вина, справедливост, престъпление и наказание. Терорът се стреми именно към това: като внася в цивилизацията елементи на хаос, да я докара до състояние на истерия, паника, трагична несигурност в утрешния ден, с една дума ­ да лиши живота ни от здрав смисъл.

Най-страшното на терора е, че се стреми да откъсне причината от следствието. Когато жертва на терора става казуалността, спасителните връзки на разума престават да свързват причината и следствието и ние преставаме да си задаваме естествените въпроси: защо, заради какво, за какво?

Като социално-психологически феномен терорът е особено страшен поради това, че светът още не знае смислено как да реагира на него. Това е причината за връщане към известното от историята понятие “религиозна война”. Но е опасно най-малкото защото ни кара да обявим нов кръстоносен поход, който едва ли ще донесе победа на цивилизацията. Томас Фридман ­ един от най-влиятелните в Америка политически наблюдатели, пише: “Терористите разчитат да въвлекат Америка във “война на културите, война на цивилизациите”, за която предупреждава доктрината на Хънтингтън. Разчита се на тотален конфликт между Запада и исляма ­ нещо, което би позволило на фанатиците да избегнат отговорността, като се разтворят сред милиардите мюсюлмани, чието мнозинство няма никакво отношение към терористите и не ги подкрепя.” Днес страшната фраза “Атаката срещу Америка е равнозначна на трета световна война” обикаля света. За да се разбере какво означава в действителност, трябва да се вгледаме в миналото, като придадем на днешните събития исторически контекст. Както често става, за да разберем настоящето, трябва да го сравним с миналото, да се върнем в XX век и преди всичко ­ в съдбовната за него 1914 година. Ако в Русия казват “велика” за Втората световна война, в Америка този епитет се свързва с Първата световна война. Денят, когато е свършила, се отбелязва там със скромен, но значим празник. Това е денят, когато трябва да си спомним за ужасното недоразумение, с което XIX век с култа му към волята на разума завърши и започна XX век ­ векът на катастрофалния произвол.

Първата световна война отне невинността на света ­ това беше второто изгнание от Рая. Западната цивилизация ненадейно откри, че е крехка и уязвима. Това стана тъкмо когато Западът беше в зенита на могъществото и самодоволството си. Австрийският писател Стефан Цвайг в знаменитите си мемоари “Светът вчера” писа: “Когато се опитвам да намеря подобаващо определение за епохата, предшествала Първата световна война, започвам да мисля, че ще е най-подходящо, ако кажа: златният век на сигурността. В ерата на благоразумието вече всичко радикално, всичко насилствено изглежда невъзможно. За милионите хора най-желаното благо, всеобщият жизнен идеал е било чувството на сигурност. Смятало се е, че животът си струва само ако носи сигурност, и все по-широки слоеве от населението са търсели своя дял от това безценно съкровище.”

Тези думи продължават да формулират свещения идеал, който за 100 години не се е променил ни най-малко, но който след атаката срещу Америка се отдалечи още повече. Още Първата световна война разруши вярата в отмерения и уверен ход на доброто, което след време трябваше да доведе до щастие и покой в света. Днес ­ от висотата на опита ни ­ онази война ни изглежда просто ненужна, виждаме я като чудовищна грешка, като дива заблуда. Трагедията на прекрасния XIX век е, че не се е справил със страшната сила, от която най-много се е възхищавал ­ прогреса, научно-техническата мощ. Казано простичко, човекът от XIX век се е увлякъл. Не е разбрал, че политика, която може да превърне войната в локални въоръжени конфликти, не е подходяща за обединилия човечеството век.

Макар войните да са вечният спътник на историята, човек е извличал различни поуки от тях.

До 1914 година все още е била жива архаичната представа за войната като достоен за мъжа занаят. Човечеството е минало през безброй сражения с представата за войника рицар, за да я погребе в окопите на Вердюн. Опитът от Първата световна война създаде на Запад съвсем друга концепция ­ войната беше загубила обаянието си. Танковете, картечниците, аеропланите, отровните газове излязоха къде по-разрушителни от шпагата или щика. Техническата революция лиши противоборството от пленителния нюанс на героичност. Оръжието за масово унищожение е лишено от избирателност. Тази нова и мъчителна психологическа ситуация зарази XX век с отчаяние, страх и безнадеждност. Първата световна война маркира и друго важно нещо ­ раждането на масовото общество. В новия свят ­ света на човека от масите ­ традиционните, съсловните структури не можаха да се впишат. От задънената улица за западната цивилизация имаше два изхода: тоталитарен и демократичен. И двата бяха пряко следствие от световната война, но водеха в различни посоки. Тоталитаризмът ­ и германският, и съветският ­ вярваше в осигуреното със сила и демагогия единство. Демокрацията ­ на първо място американската ­ остана вярна на идеята за обществения договор, скрепен от нравствени принципи, свобода и търпимост. Америка защити всичко това във войната с нацизма. Ако американците наричат “велика” Първата световна война, то втората за тях е “добра” ­ “Good war”. Но какво беше “доброто” на войната, взела толкова жертви?

Разум, смисъл, цел. Америка знаеше за какво и с кого се сражава. Войната беше безспорно необходима, справедлива и честна. Резервът є от еднозначност беше такъв, че сега ­ през последните години ­ Америка започна да изпитва истинска носталгия по Втората световна война, която беше безкомпромисно безспорна.

Именно това спотаявано чувство поражда сега историческата аналогия, която обсеби вестникарските заглавия. Терористичната атака срещу Ню Йорк и Вашингтон беше незабавно наречена “вторият Пърл Харбър”. В това сравнение личи стремежът желаното да се представи за действително и новото ­ за старо. За Америка Пърл Харбър не е толкова исторически факт, колкото фундаментална част от националния мит. Но дори да е история, тя не е политическа, не е военна, а е духовна. През този ден нещо изключително важно се преобърна в душата на американците, нещо, което ги изтръгна завинаги от плена на изолационисткото съзнание и ги накара, нещо повече ­ принуди ги да поемат отговорността за съдбините на света, която Америка носи и до ден днешен.

Президентът Рузвелт ­ не Франклин, а още Теодор, обичаше да сравнява Америка с мечка гризли: силна, но миролюбива, тя никога не напада първа. Но разяриш ли я, яростта є е неукротима. Горе-долу такава алегория възниква в съзнанието на американеца, спомене ли се Пърл Харбър: справедливо наказано вероломство, страшно поражение, което се превръща в съкрушителна победа, тест за жизнената издръжливост на нацията. Всичко това изниква пред вътрешния поглед на Америка и днес, но войната, в която я въвлече терорът, ще бъде съвсем друга. Пърл Харбър даде на Америка враг. Но преди да се победи в новата война, врагът трябва да се намери и унищожи. И то така, че да не се породят нови, още по-страшни и по-многобройни противници.

Затова президентът Буш готви нацията не за бърза победа, а за дълга кампания. “Ще направим услуга на бъдещите поколения, като избавим света от терора. Убеден съм, че ще победим в обявената на Америка война, но борбата няма да се ограничи с един удар и няма да свърши за броени дни.”

Каква е разликата между новата война и старите?

Първо, като отношение към войната изобщо. За половин век, който мина в съперничество между две свръхдържави, ние свикнахме със съществуването на атомната бомба. Съвместното съществуване деформира психиката на няколко поколения. Добре известната фраза “Само да няма война” е формула на неврозата. Страхът от ядрена катастрофа проникна в материята на живота и стана част от митологията на човека от втората половина на XX век, част от културата на ядрения век. След Хирошима Сартър каза: “Най-после човекът е свободен.” Тоест сега, когато разполага със средство за самоизтребление, само от него зависи дали да живее, или да умре. Тази дълбока и трагична мисъл е в съзвучие с логиката на Кирилов от “Бесове” на Достоевски: самоубийството като манифестация на свободата. Сартъровата свобода се превърна в духовно робство. Бомбата в действителност не ни даде избор, а ни лиши от него. Бомбата е несъизмерима с човешката история, тъй като може да я прекъсне. Бомбата е толкова по-горе или по-долу от справедливостта, че лишава от смисъл понятията “победа” и “поражение”.

Спомням си как в мъглявата ­ още преди перестройката ­ 84-та година по американската телевизия даваха филм за последиците от ядрена война: “Следващият ден”. След филма имаше дискусия, в която видни американски политици коментираха видяното. Между тях беше и Хенри Кисинджър, който попита режисьора: “Кой победи във филма ви?”

Разбра се, че никой не се е интересувал от това ­ има ли значение? Подобна война ­ война без победител, наистина е стъпка от историята право в биологията: перспективата е самоунищожението на човека като вид.

Но днес историята върна смисъла и на войната, и на победата, и на справедливостта. Новата война защитава не толкова правдата, колкото правото ­ закона, цивилизацията. Тя не изисква “последната капка кръв”, а ясни цели и деликатно спазване на законите, чиято власт е призована да възстанови. За такава война са най-подходящи казаните от Теодор Рузвелт в началото на века думи, които ние възможно най-предпазливо, но и с нужната твърдост трябва да повторим днес: “Би било добре да помним, че на света има по-лоши от войната неща.”

За да бъде разбрана и приета новата война, обществото трябва да изработи морално отношение към ситуацията, когато да НЕ се воюва е аморално. Може би ще се наложи да се ревизира понятието “война”. Още няколко години преди сегашните събития водещият теоретик на американския пацифизъм, професорът по християнска етика Стенли Хоервос, направи по този повод многозначително изявление: “Дошло е време да разделим решително войната и полицейските акции. Първата е все така недопустима от религиозна гледна точка, тя е все така извън пределите на заповедта “не убивай”, но полицейските мерки са нещо друго. Полицаите са длъжни да пресекат конкретното престъпление, като употребят сила според необходимостта. Полицията е оръжие с висока избирателна способност и не воюва с народа, а само с престъпниците. Главното е, че полицаите не заменят нито съдията, нито съдебните заседатели, те само изпълняват дълга, който правосъдието им възлага. В съответствие с тази доктрина думата война изобщо ще изчезне от лексикона, като се замени с термина ‘полицейска акция от международен мащаб’. ”

Зад тази мисъл се крие дълбока и важна промяна в общественото съзнание: древният архетип на воина се изтласква от съвременния образ на полицая. Войната се мисли като полицейска акция. Армията изпълнява полицейски функции за опазване на законността на международно ниво.

Не напразно мъдрият Розанов обичаше да повтаря пророческите думи: “На света няма нищо по-свято от полицейските функции...”

Превод Мария ЛАЗАРОВА