11 септември ни отпрати в открито море. Земята престана да се вижда. Човечеството се впусна да плава. То вече беше познало концерта на нациите през XIX век, после ­ фазата на неясна хегемония и появата на революционен полюс в лицето на Съветския съюз между двете войни. Сетне ­ опита за германска и японска хегемония през трийсетте и четирийсетте години като предизвикателство към старото англосаксонско господство. И най-сетне ­ Студената война. Светът винаги се е структурирал от една игра между двама или трима, което пак ще рече между двама.

Днес тази стабилност вече не ни е осигурена поради простата причина, че Съединените щати, противно на онова, което ни втълпяват ден след ден, не са империя, тоест завоевателна военна сила, а тъкмо напротив – първата демокрация, която е в състояние да упражнява имперска власт, но се отказва от нея именно защото е демокрация. Ако разгледаме Америка във фазата на нейната хегемония, започнала с падането на Берлинската стена, ще си припомним преди всичко момчето от Арканзас, което тя си избра, докато то свиреше на саксофон и смяташе, че икономическото здраве е основният проблем за решаване. Ще си спомним, че тя го преследва задето е използвал Овалния кабинет за “неприсъщи” цели. Ще забележим също, че въпросната Америка, макар и да претендираше по нескопосен начин за правото на контрол над европейските, азиатските и африканските дела, изпъкваше най-вече с голямото си безразличие към световните проблеми.

Когато сравняваме тази тъй наречена американска хегемония с британската хегемония от XIX век, сме смаяни от нейната аматьорщина, непоследователност и маргиналното є място в американското общество. Всеки чиновник в Държавния департамент заема един пост не повече от две години и половина. Гласуването на посланическите назначения в Конгреса може да се бави с години и в последна сметка да приключи с номинацията на някой връзкар, който не знае езика на страната, където отива да представлява “страховитата империя”.

През 1992 година Съединените щати определяха три режима като “обществен враг номер едно”: Ирак на Саддам Хюсейн, който продължава да е на власт и до днес, Сомалия на генерал Айдид, днес покойник, но чийто син, бивш морски пехотинец, остава начело на най-голямата бандитска групировка в страната, и Северна Корея на Ким Чен Ир.

Ясно е, че Америка беше тази, която държеше в ужас света и караше всички потенциални режими-убийци от Третия свят да треперят пред безмилостните рицари на справедливостта Бил и Хилари! Тази хегемония обаче, достойна за “Никелираните крака”*, бе изместена от пълното отсъствие на хегемония. След 11 септември 2001-а Америка стисна зъби и разбра, че ако световното господство не є е по мярка, то следва най-малкото да бди над своята собствена сигурност и тази на съюзниците є. Това предполага концентриране на средства и настойчивост в изпълнението на задълженията, особено в отбраната, която никога не е била силната є страна. Ридли Скот с визионерския чар на автентичен артист възхитително ни представи картината на назряващата опасност в “Падането на черния сокол” ­ химн, възпяващ воините, една елегия по-скоро за британската, отколкото за американската имперска мощ, очевидно несъвместима с величието на Републиката. Хоукс** пък вече ни беше показал покрития със слава Къстър от времето на войната между Севера и Юга, изоставен сетне на поста си в Уайоминг на жестокостта на сиуксите.

При така създалото се положение в Съединените щати сме свидетели на дълбоко изменение на обществения организъм и неговите нагласи. Картата на света се променя бързо и смайващо.

Руско-американско сближаване?

Руско-американското сближаване изглежда неизбежно. Съюзът, макар и силно поразклатен, е дълбоко равностоен и ориентиран към бъдещето. Колкото и да се нуждае от Америка, Русия също от своя страна може да є осигури подкрепата, която все по-настойчиво се иска от нея. Русия е способна да предложи трайно партньорство в сдържането на нарастващата китайска мощ, в надзора и евентуалното наказване на проявите на тероризъм в северната част на Средния изток и в най-общ смисъл ­ в осигуряването на известна стабилност в света, особено в енергодобива. Руско-американското сътрудничество доста скоро ще се материализира в разкриването на газови и петролни находища в района на Каспийско море и Сибир.

Тази политика на енергийна симбиоза и геополитическо уравновесяване предвещава първия равностоен съюз, сключен от Съединените щати от 1945 година насам...

След Втората световна война Чърчил също се опита да сподели господството на Съединените щати с аргумента, че е говорител на Общността*. Скоро след това му се наложи да се откаже. Катастрофалното икономическо положение на победилата Англия и отказът на останалите страни от Общността (не само на Канада) не му позволяваха да продължава да играе тази роля, зле приета от австралийците и южноафриканците.

Русия на Путин пък, особено ако сполучи да изгради по-свободна конфедерация с Украйна, Казахстан, бившите съветски кавказки републики, България и вероятно Сърбия, може да се превърне в партньор, какъвто историята не познава, ако не се смята съюзът между Англия и Прусия от края на ХVIII век пред заплахата от френската мощ.

От своя страна в тази руско-американска система аз виждам един от стълбовете на XXI век. В краткосрочен план няма причина нито руснаците, нито американците да пренебрегнат всяко едно намерение, което задоволява нуждата им от сигурност. Резултатите от този руско-американски съюз са вече явни, като спадът на напрежението между Русия и Турция, което вероятно ще превърне Турция в най-големия търговски партньор на Русия и ще способства за взаимноизгодно поделяне на сферите на влияние ­ турски Азербайджан и по-близък до Москва Узбекистан. В руско-американската спогодба Израел ще играе своята финансова и технологична партия. От разбирателството ще се възползва и Индия, която е едновременно клиент на Съединените щати в областта на атомната енергетика и един от най-големите купувачи на конвенционални оръжия от руската военна индустрия. Очевидно новата индийска военна мощ ще се гради от руска и американска техника. Можем да очакваме, че пред надигащата се китайска мощ, която през Бирма (Мианмар) ще се утвърждава чак до Индийския океан, руснаци и американци ще се споразумеят да превърнат индийския флот в най-силния в региона.

От своя страна Израел вече се включи в индийската ядрена програма в замяна на сведения относно пакистанската бомба. За връзките между Израел и Индия се знае малко, но те са много тесни. Какъв обаче би бил приносът на Съединените щати за новата руска мощ? Чисто и просто модернизирането на военната индустрия. Ако утре Съединените щати решат да споделят с Москва тежестта по разработването на стратегическия антиракетен щит, ще е налице и перспективата за дългосрочно партньорство, задвижено от технологично най-напредналите сили на двете страни.

Индия

Индия е средището на втората голяма промяна. Счита се, че английският е основен език за културата на сто милиона индийци. Този английски ­ цветист като италианския, с речниковото богатство от викторианската епоха, но с разбираем акцент, така характерен и за французите, говорещи английски – е навярно утрешният универсален английски. Във всеки случай този език и стоте милиона англоезични (измежду един милиард жители) са издигнатата част от индийското общество, онази средна класа, която в Делхи, Бомбай и Калкута, но също и в Бангалор и Мадрас, изгражда нова Индия. Страна-износителка, която вече не тъче вълнен текстил в ашрамите*, а произвежда на широка нога, един ден Индия вероятно ще оспорва първенството на Китай с годишен растеж от над 6 %.

Като имаме предвид политическата култура на Индия, това начинание ще бъде осъществявано от социалната, светска и либерална левица, а не от хиндуистката протекционистична десница, която гледа враждебно както на отварянето на пазарите, така и на премахването на преференциите за малките национални предприятия, източващи икономиката също толкова, колкото и изтощеният и неповратлив държавен сектор.

Опасността на индийския социализъм е, че никога никого не е убил, нито е посягал на основните свободи, което парадоксално го прави по-упорит и от маларията... Бумащината, бюрократичните разрешения изтощават икономиката на страната. При все това индийската наука е в крак със световната. Нейните най-напредничави умове продължават да правят чест на Оксфорд, Кеймбридж, Станфорд, Бъркли и да получават някои от най-безспорните Нобелови награди още от трийсетте години насам та до днес в лицето на такива свои представители като Амартая Сен и В. С. Найпол.

Считам, че руско-американският съюз ще сложи край на индийската социалистическа идилия и че с изместването на географските зони от долината на Ганг, която отколе господства над страната, ще станем свидетели на раждането на един нов дракон. Днес индийският юг, обърнат към Югоизточна Азия, е белият дроб на нова, океанска Индия.

Събуждането на Индия ще окаже незабавно въздействие върху Южна и Западна Африка, където индийската търговска буржоазия държи обмена от Кейптаун до Уганда. Тази зона на Югозападна Африка ще попадне в индийската сфера на влияние в идния век. Подобна криза ще сложи началото на индийската хегемония над Индийския океан, освен ако Индия не бъде унищожена от размяна на ядрени удари с Пакистан...

Европа, европейците... и НАТО

От 1989 година Съединените щати поеха на плещите си НАТО, без да знаят точно какво да правят с него. За сметка на това бяха наясно, че не желаят да чуят за френския проект, който предлагаше в НАТО да се оформят два полюса: западен ­ американски, и източен ­ европейски... Веднага след избирането на Бил Клинтън французите се опитаха час по-скоро да създадат европейския компонент. Подходиха несръчно, като настояваха за ръководни длъжности, които американците не можеха да им отстъпят, като например това на южния фланг на НАТО. Как да го поверят на Франция, отявлен враг на Израел, при положение че от него се очаква в случай на криза да осигури сигурността на тази страна? Последва по-умерен опит от страна на Франция, която ограничи амбициите си до Западното Средиземноморие, където тя действително има значителни интереси. Въпреки това американците отказаха, защото в техните очи Франция се завръщаше в обединеното командване с едничката цел да го постави под въпрос.

Сетне положението претърпя известна промяна. Най-напред защото французите се показаха достатъчно лоялен партньор в Югославия. Французите и англичаните, които подходиха от съвсем противоположни концепции относно бъдещето на НАТО, се помириха на терена, най-вече в Сараево. От своя страна самите американци започнаха да си дават сметка, че НАТО им струва скъпо, без да им носи кой знае каква полза.

В общи линии американците констатираха, че европейците остават солидарни с тях и че едва ли в някой бъдещ конфликт европейска страна ще се съюзи с отявлен враг на Съединените щати.

От друга страна, структурата на НАТО е съвършено непригодна за новия тип операции и належащите стратегии. Американците не се нуждаят от огромния технически и човешки капацитет на вчерашното НАТО. Начините за обсъждане и вземане на решения в рамките на съюза възпрепятства действията му. Два дни дискусии около планирани действия за нанасяне на удари поставят под въпрос неговата ефикасност и пораждат риск от изтичане на информация. В това отношение една Франция, да речем, съвсем не беше съвършена. Откакто реорганизира армията си, страната не разполага с достатъчно средства. Германският военен бюджет пък направо се срина. Тези на по-малките страни са по-скоро социални, отколкото военни бюджети. Испанската национална гвардия има по-голяма численост от сухопътните сили. Белгийската жандармерия пък е близо три пъти по-многочислена от сухопътните войски...

Действително, някои страни замразиха отбраната си, тъй като вече не съществуваше осезаема външна заплаха. При сегашното състояние на нещата само две държави притежават истински силни армии, способни да се намесят от разстояние ­ Великобритания и Франция. Американците знаят, че с малко повече дипломация могат да разчитат на Франция. Колкото до Великобритания, както Тони Блеър наскоро го доказа, на нея винаги може да се разчита.

Трябва ли НАТО да си харчи парите, за да си осигури чешката армия? Или унгарската? Не е ли по-добре тези пари да се дадат на руснаците или на индийците, които се бият по фронтовете в Чечения и Кашмир? Отговорът се съдържа в самия въпрос.

Впрочем НАТО си остава съюз, насочен срещу възраждането на руската мощ. Само че това възраждане ще се превърне в цел на американската стратегия... В деня, когато Русия стане член на НАТО, предназначението му ще бъде изчерпано. Всъщност онова, което американците са на път да преглътнат в рамките на един развод по взаимно съгласие, е еманципирането на Европа като самостоятелна военна сила. Ако европейците сами не го пожелаят, континентът ще се превърне в ничия земя, затворена между Русия и Америка. При всички положения обаче френската и британската ядрена мощ са достатъчни да гарантират от европейска страна политика на възпиране от позиция на силата. Що се отнася до надвисналите над континента терористични заплахи, те и бездруго се овладяват във военен план и в областта на сигурността посредством напълно различни стратегии от тези на досегашния алианс.

Ако изключим предразсъдъците и тщеславието, свързано с командването на НАТО в Брюксел, американците нямат особен интерес от съхраняването на тази организация. Програмираното є отмиране вероятно ще се проточи с години. Няма причини да се бърза, но няма и такива на алианса да бъде вдъхнат нов живот. Очевидното противоречие между позицията на почти всички европейски страни и Съединените щати по повод евентуална военна кампания срещу Ирак би могло да ускори разпускането на НАТО.

Така Европа ще се окаже лице в лице със себе си. В отсъствието на американския сдържащ фактор ще станем свидетели на възраждането на стари противоречия, които обаче не са непреодолими. С възстановяването на границите си и постепенната си нормализация Германия ще изпита някогашното си гордо влечение към самотата. Италия на Берлускони и Испания на Аснар гледат към латино-американската шир. Последните две страни, които, след като са се възползвали от съзидателната мощ на Европа, биха желали да продължат по-безпрепятствено напред, освободени от днешните принуди.

Не можем да не бъдем смаяни от относителното безразличие на германците след атаката срещу Световния търговски център: едва 53 % от тях се чувстват съпричастни с американците, докато при французите този процент е 73 %, а при англичаните ­ 77 %. В това не бива да съзираме свидетелство за антиамериканизъм, а по-скоро знак за големия страх от войната, присъща на последните поколения германци, и опасенията им да не бъде въвлечена Германия в един все по-непознат за нея свят. Германците пътуват много, но страната им е все по-откъсната от света. Тя работи за своето собствено благо.

За отбелязване е, че днес, от една страна, погълната все повече от себе си, Европа сякаш няма кой знае от какво толкова да се страхува, като вероятно ще преживее по-спокойно периода на войната срещу “Ал-Кайда”, и същевременно тя отправя взор все по-надалеч, възнамерявайки да вземе някакво участие в изнесената напред отбрана и войната срещу ислямизма.

Независимо от антиизраелската си позиция, Франция има съществени интереси в борбата срещу ислямизма. Макар да е осъществила някои сделки със Саудитска Арабия, тя за разлика от Великобритания не е замесена в сблъсъците и крамолите на саудитския кралски двор и не може да бъде считана за действителен съюзник на кралството. Саудитците упрекват Франция за усилията є да укрепи Ирак на Саддам Хюсейн. Франция е в прекрасни отношения с Египет на Мубарак. Най-сетне, след известни колебания тя застана плътно зад алжирските генерали и мароканския крал, за да се избегне надигащата се фундаменталистка вълна в страните от Магреба. Това са причините за саудитската мнителност към Франция.

Не бива да се забравя, че Саудитска Арабия е водила дългогодишни войни за арабизирането на Алжир и Магреба. Според Бен Ладен французите са покварили мюсюлманския дух на магребинците, оттам и презрението му към това население, което счита за наполовина францизирано.

Що се отнася до Европа, знайно е, че Лондон беше задграничната столица на арабския свят и че саудитският ислямизъм се радваше на изключително благосклонно отношение от страна на пресата, полицията и общественото мнение. Лица, осъдени за убийства и терористични действия (не само в Алжир, но и във Франция), бяха покровителствани от британската полиция. Вестници, които се надпреварваха в обвиненията си по адрес на Креди Лионе*, възхваляваха Ислямската банка, съчинявайки приказни истории относно саудитските стратегии и критикувайки базата на израело-палестинския мирен процес. Имам предвид най-вече The Economist.

Подобно поведение е многозначително. Великобритания е такава в самата си същност. През трийсетте години кабинетът на Невил Чембърлейн отиде твърде далеч в сближаването с нацистка Германия. Сетне дойде Чърчил. По същия начин и днес, след години на флирт с ислямистите, в който Франция не може да бъде упрекната, Тони Блеър є възвръща онази праволинейност и смелост, които ни липсват сега на нас, французите. Въпреки това неуморната дейност на DST*, разузнаването и следователите по терористичните дела е от неоценима полза за американците в Европа.

Всичко това е в състояние да породи напрежение, но не и съперничество. Разделението е по-скоро функционално и ако европейските институции са достатъчно солидни, не може да доведе до антагонизми.

Не е изключено обаче проблемът да възпрепятства процеса на европейския федерализъм. Защото като че ли Европа се насочва към създаването на множество малки коалиции в рамките на по-голяма икономическа общност, разполагаща с обща валута, общи правила и правораздаване ­ един наднационален експеримент без аналог в света, който в дългосрочен план може да се превърне в модел за мнозина.

Азия

Четвъртата промяна е в ход в Азия. Китайските ръководители прекрасно разбраха, че американската политика на балансиране между китайската и японската мощ вече е минало.

И причината за това е в самото могъщество на Китай и в констатацията, че нарастването на могъществото му с нищо не застрашава Съединените щати. Не защото ще стане водещата икономика в света и не защото постепенно ще се сдобие с някои атрибути на могъществото Китай е готов да завладее остатъка от света. Разбира се, това ще даде отражение върху съседите му ­ Корея, Виетнам, Тайланд, Бирма и Монголия. Но тези съседи вече са били в китайската орбита. Остава да се докаже дали тази принадлежност е катастрофална. За Тайланд очевидно не е така. Банкок е китайски град и китайските предприемачи създават богатството на Тайланд. А Корея и Виетнам ­ страни с дългогодишно китайско влияние ­ по-скоро ще приемат силните връзки с нов Китай.

Каквото и да говорят, Съединените щати се оттеглят от тази част от света. Китай, както и Европа, без съмнение е оставен сам със себе си. Южнокорейците скоро ще престанат да се страхуват от опеката на Съединените щати. За първи път от доста време насам Азия принадлежи на азиатците. Това е венецът на двайсет години непрестанен икономически растеж, от Китай до Индонезия. Също както преди време не остана нито един англичанин в Хонконг, може скоро да не остане нито един американец в Китайско море или Тайван.

Първата последица от това е, че Китай ще бъде отговорен за сигурността на Южна Корея. Колкото повече нараства американският ангажимент в Близкия изток, толкова повече Южна Корея ще очаква от Китай уверения, че ще озаптява мераците на Северна Корея. В дългосрочен план Китай ще способства за обединението на двете Кореи.

Северна Корея е постоянно изтъкван аргумент за бързото превръщане на Япония в ядрена сила. Днес е известно, че Япония е държавата с най-големи запаси от плутоний в света. Страната се слави и с несъразмерно амбициозната си космическа програма, която едва ли вечно ще служи само за извеждане на спътници. Няколко стъпки ще са достатъчни Япония да започне да произвежда от три до пет хиляди ядрени бойни глави годишно. Съвсем минимална конверсия е достатъчна да превърне мирната космическа програма в конвейер за междуконтинентални ракети.

Китай го съзнава и донякъде го приема. Той би желал обаче да отложи възможно най-дълго момента, който би дал повод на Япония да пристъпи към тази промяна. Докато Съединените щати се нуждаят от съдействието на Китай и Русия във войната срещу ислямизма, Япония няма да бъде привилегированият съюзник на САЩ в региона, тъй както тя самата се надяваше.

Севернокорейските ракети вече са налице. Докато Северна Корея съществува, Япония бавно, но последователно ще се превъоръжава с единодушната подкрепа на цялото население. Поради това Китай има пряк интерес да сложи край на режима на Ким Чен Ир в Северна Корея и да подпомогне Южна Корея в организирането на постепенното обединяване. Интересът се засилва от факта, че обединяването с Тайван вече е в ход отчасти поради рецесията, която доведе до изтичане на тайванските капитали към континента, отчасти и поради зараждането на обща култура на обединението в Шанхай.

В създалите се условия въпросът е каква роля ще играят Китай и Япония в днешната война срещу ислямския тероризъм. Желанието и на китайците, и на японците, разбира се, е да не играят никаква такава роля.

Японците обаче имат насъщна нужда от стабилизирането на региона, защото повече от всички други индустриализирани страни внасят петрола си от Персийския залив. В период на нестабилност Япония ще бъде изкушена да развие флотата си, за да гарантира своите доставки. При това положение Токио ще се нуждае от изнесена напред база, която може да бъде единствено и само Индонезия.

Така се връщаме към старата японска политика на солидарност между островните държави. Мюсюлманска Индонезия, разтревожена от развитието на арабския свят, но също и от американската хегемония, съвсем естествено би се обърнала към Япония, както се опита да го стори Сукарно преди 1965 година, за да закрепи независимостта си пред лицето на китайската сила, твърде обвързана с китайския комунизъм.

Пред опасността от мюсюлманско въстание в южната си част християнските Филипини се опитват да се сближат със светската Индонезия, но същевременно се надяват християнският елит на остров Ява да съхрани влиянието си над индонезийското правителство. По този начин филипинци, индонезийци и японци намират общ език и интереси и оформят сферата на островния разцвет.

През 1950-а, няколко месеца след победата на Мао, американският държавен секретар Дийн Ачесън, подтиквайки Мао да възприеме поведението на Тито, тоест да откаже съюз с Москва, очертава предната отбранителна линия на САЩ в Азия. Тя включва Япония, Филипините, но – странно! ­ нито Тайван, нито Южна Корея. Сенаторът Маккарти и най-напреклонните антикомунисти впоследствие упрекват Ачесън, че с декларацията си от 1950-а, е насърчил агресията на севернокорейците над Южна Корея. Това е доста обобщен поглед над положението. Ачесън без съмнение е бил прав, давайки на Китай да разбере, че ако Тайван и Южна Корея не са му отредени, то поне статутът им подлежи на дискусии, стига Китай да приеме да се разграничи от Сталиновия Съветски съюз.

Днес външната, островна Азия е доминирана от Япония, а вътрешната, континентална Азия – от Китай. Тайван и Южна Корея са в китайския периметър, и то на по-демократични основания от онези, за които някои претендират през 1950-а. Филипините и тяхното индонезийско продължение са част от доминираната от Япония зона, която ще се брани от хегемонията на Пекин, както го е правила в годините на зараждащата се китайска мощ.

Съединените щати няма да се намесват нито в полза на Китай, чиято изключителна сплотеност заплашва основните съюзници, каквито днес са Русия и Индия, нито в полза на Япония, която трайно ще играе картата на иранския и арабския национализъм в името на енергийната си стабилност. Следователно за първи път Съединените щати ще преминат от политика на сила към политика на търговия, насочена едновременно и към Япония, и към Китай без изявени стратегически предпочитания. Азиатската карта решитено ще се промени.

В тази нова Азия Малайзия е особено чувствителен казус. Макар от 1970-а мюсюлманското мнозинство да е скрепило с конституцията доминиращото си положение, китайската общност, която съставлява близо четвърт от населението, играе ролята на икономически двигател благодарение на града-държава Сингапур. В интелектуален план индийското малцинство в Сингапур също играе важна роля.

Малайзия би могла да поеме ролята на мост между трите полюса, каквито се явяват Япония (покровител на малайците), Китай и Индия. Малайзия обаче също може да бъде дестабилизирана от китайското възмогване заради тесните є връзки със Саудитска Арабия, ролята є във финансирането на пакистанската ядрена програма и последствията от азиатската криза. Китай едва ли ще толерира безкрайно качеството на граждани втора категория, което Малайзия отрежда на китайските емигранти.

В случай на влошаване на икономическата ситуация е възможно да се породят големи търкания между Китай и Малайзия. Ако Япония иска да нанасе удар на Китай, би могла да го стори в Малайзия, където омразата към Сингапур и преуспяващите китайски малцинства е силна. Япония може също да подклажда неприязън към малцинството на китайските капиталисти в Индонезия, чиято борсова капитализация възлиза на 83 % от националната, а също и във Филипините, където ги приемат все по-недоверчиво.

И тъй, съществуват кълнове на конфликти на общите граници на двете азиатски зони: островната и континенталната. Засега ще бъде прибързано да се твърди, че Япония ще се приобщи към проислямската коалиция, а Китай ­ в антиислямската. Китайците ще дадат минимална лепта в американските операции, също както Япония прави задължителния минимум, за да подпомогне съюзника си Великобритания през 1914 година в борбата му с Германия. Едва след това Китай ще се обърне към собствените си дела. Твърде възможно е да го стори със здравомислие и с желание за икономическо отваряне, защото развитието на Китай е силно зависимо от износа за американския пазар.

Средният изток

Дори в случай на зрелищна победа на американците над Афганистан, Йемен, Сомалия и най-сетне над Ирак, ще сме все още далеч от pax americana. Американците ще търсят да получат гаранции и да разрушат властови центрове, но няма да отидат отвъд това. Тъй както съюзът им със Сталин не попречи на могъщия Съветски съюз да се установи в Източна Европа, тъй в Близкия и Средния изток ще сме свидетели на възникването на режими, които не са нито фанатично антиамерикански, нито проамерикански, подобно на тези на Мубарак в Египет и на крал Фахд в Саудитска Арабия.

Пред лицето на ислямизма, американското свръхмогъщество и руско-американския съюз ще се оформи арабският национализъм, който постепенно ще установи нещо като “зараждаща се” демокрация, ако трябва да прибегнем до този английски неологизъм. Това ще бъде ограничена демокрация с далеч по-широко политическо участие от сега и с форма на публична свобода на изказа, чийто първообраз е днешната Ал Джазийра. Същевременно тези демокрации ще оказват идеологическа съпротива на Америка и ще търсят други съюзници, като например Япония, Индонезия или пък Европейския съюз.

В известен смисъл това ще е осъществената мечта на Абдула. Затова той ни е нужен: Абдула искаше да се еманципира от американците по взаимно съгласие, но си даде сметка, че не му е писано да бъде саудитският Садат и че американците са му необходими, за да го освободят от присъствието на Бен Ладен. Американците също се нуждаят от Абдула, за да държат под око Египет и вероятно за да се разправят със Саддам Хюсейн.

Един от най-важните залози остава Иран. Демократичен? Полудемократичен? Истинският въпрос е да разберем дали революцията, започнала с избора на Хатами през 1997 година, ще се развие до логичния си свършек, сиреч до премахването на режима на моллите и до установяването на демокрация, или пък процесът ще бъде спрян на половин път с нещо като режим на “просветените молли”, които ще дадат известен простор на гражданските свободи, но ще владеят страната с желязна ръка.

Към изредените въпроси се прибавят и други, с допълнителни неизвестни: ще оцелее ли националната цялост на Иран? Дали ирански Азербайджан няма в даден момент на изостряне на противоречията да се откъсне? В Съветския съюз наблюдавахме и по-зрелищни неща.

Най-правдоподобната хипотеза е демократичната консолидация на Иран, която ще упражнява неудържимо притегателно въздействие над Ирак, където по един или друг начин шиитското мнозинство ще получи съответната тежест в политическата структура на страната. Неизвестно остава обаче кога тези дългосрочни тенденции ще се проявят в краткосрочните перспективи на кризата?

Втората неизвестна в Близкия изток засяга коалицията от държави, които ще преследват Бен Ладен. Ако Саудитска Арабия се включи, Абдула вероятно ще може да осъществи мечтата си за голяма арабска конфедерация.

При всички положения ще наблюдаваме напредък на арабското национално единство, което едва ли ще се изрази в особено преклонение пред Съединените щати. Този напредък обаче ще направи по-малко болезнено търсенето на исторически компромис с Израел. Тъй както изграждането на арабската нация с война създава една “непрестанно кървяща граница” (Ернст Юнгер), така осъществяването на по-миролюбиви цели изисква умиротворяването на тази граница.

Можем да предположим, че в съответния момент връзките на Израел със САЩ ще бъдат достатъчно здрави, за да наложат компромиса на арабския свят, който от своя страна ще го наложи на палестинците. Това е най-благоприятната хипотеза.

Що се отнася до сирийския алауитски режим, той няма голямо бъдеще. След неговото падане милитаризацията на Сирия ще загуби смисъл и израелското предложение от 1999 година, сиреч връщането на Голанските възвишения, с изключение на брега на езерото Тибериад, ще се окаже приемливо.

При сегашното положение на нещата всичко е възможно. Краят на сирийския и иракския режим изглежда практически неизбежен предвид мащаба на американската антитерористична кампания. Рано или късно тези режими ще паднат. Това вече за малко не се случи в Сирия в битката за мястото на Хафез Ел Асад, същото ще стане несъмнено и в Ирак, който САЩ няма да оставят на мира. Но под каква форма ще се осъществи това?

Тук също проблемите са крайно опростени от последните събития. От една страна, американската икономическа политика вече няма да бъде толкова либерална. От друга страна, желанието за общо, нормирано разоръжаване ще бъде подчинено на необходимостта да се овладеят огромните вътрешни противоречия. Това пролича в протекционистките мерки на Вашингтон спрямо стоманата и скоро ще се случи и в селското стопанство. Прекалено бързата и изобличавана поради това от Европа глобализация скоро ще бъде само спомен.

Същевременно е очевидно, че потокът от американски инвестиции в Русия, Индия, Близкия изток, Турция, Пакистан и Узбекистан например може само да увеличи, а не да намали степента на глобализация. Японските инвестиции предвид възрастовата пирамида, която днес е особено благоприятна, също ще се умножат в различни посоки. Политиката на енергийна взаимозависимост ще се задълбочи, защото уязвимостта на ядрените централи не е в подкрепа на завръщането към мирния атом. Накратко, предстои ни бавно, но сигурно да се запътим към все повече глобализация, но глобализация, контролирана, с по-малко краткосрочни инвестиции и повече конкретни решения, вземани от икономическите субекти, които от своя страна ще бъдат под по-голям политически надзор. Днешната война ще роди една по-политическа глобализация.

Превод от френски Иво ХРИСТОВ