Разкази

Първо, искам да благодаря на моя бивш колега, че ми разреши да получа “Престъпление и наказание” ­ моята, така да се каже, любима книга. И преди, и след леталното скапване на тъпата ни Система все пак осем години бях в ролята на Порфирий Порфириевич, обаче не от тази, а от другата страна на бюрото. И съм се срещал с всякакви, и големи, и малки, Расколниковци, Рогожиновци и Карамазови. Обаче да пея, както се казва в престъпния свят ­ такава диспозиция на положението не бях и сънувал! Повечето граждани от другата страна на бюрото ми бързаха да си изперат съвестта, някои се инатяха, трети лека-полека се прегърбваха под тежестта на уликите, но понякога имаше и костеливи орехи. Тях ги пращахме или до живот, или на разстрел, понеже не си признаваха нищо. Пиша ги тия неща, понеже съвсем неочаквано се оказах в доста фантастична житейска ситуация и се налага да се справя с психическия си неуют. Едно е да си Порфирий Порфириевич (лично за мен той е еталон за професионализъм и човечност) и да записваш на бюрото показанията на какви ли не мошеници, аферисти и убийци, друго е да си от другата страна на бюрото, на тяхното място. Ще премълча впрочем, че сега аз сам съм си и Порфирий, и Расколников, и адвокат, и така нататък...

Приех перестройката нормално. Бях изпълнен с надежди за промяна към по-добро ако не в бита на тружениците, то, така да се каже, на литературните бунища по страниците на вестниците и списанията. Въпреки че да се върне на интелигентните читатели забранената доскоро литература, а на тълпите ­ свободата на демонстрациите, според мен беше най-лесното и най-малко важното от всичко, което трябваше да направят педалите от Политбюро, ако не бяха тъпи изкуфели тиранозаври. Имах и други надежди (без да съм особено окрилен), въпреки че мнозина юристи с ужас загряваха (за разлика от домораслите философи) доколко е прогнила и се е скапала Системата. Защото ние знаехме едно-друго за престъпните наклонности както на висшия ешелон, така и на средния, да не говорим за третата класа, която нямаше как да оцелее, ако не краде, не лъже и не менти, без да є пука дали нарушава закона. Както и да е, именно ние, следователите, куките и прокурорите бяхме по-наясно от социолозите и психолозите как точно ще свърши действие първо на чудовищната антропологична катастрофа, избухнала през седемнайсета година.

Скоро първо действие, образно казано, свърши. Пауза. Желязната завеса се вдига и шарената публика обикаля какви ли не чужбински бюфети, блъска се из фоайето на така наречения свободен свят, оглежда околните и показва себе си, пак образно казано. Разнообразната публика се реди на безкрайни опашки пред дадените под наем обществени клозети и хем ръмжи от жажда да удари едно през антракта, хем е унижена и оскърбена от полусухия закон, подло обнародван от паралитиците от горбачовското политбюро. По-дейните хора (и честни, и мошеници) успешно и неуспешно плъзнаха по нишите на многобройните възможности. Останалите бачкаха, злобно протестираха и възторжено демонстрираха, пиеха, пееха и се любеха, стресираха се, кефеха се, разлагаха се ­ с други думи, живееха при абсолютно нови условия. Тези условия обнадеждаваха едни, радваха ги и им носеха доходи, а други докарваха до недоумение, възмущаваха ги и ги съсипваха.

През август деветдесет и първа би първият звънец и винаги и навсякъде успяващата част от публиката бързо седна на чуждите места, като напусна партийно-комсомолските столове, черната икономика, престъпния свят и затворите. Прогонените от нея неудачници започнаха да си дръгнат задниците на дървените седалки. Знам го от личен опит ­ тези приспособления, кой знае защо, предизвикват радикулитно-обиден на света сърбеж поради несправедливостта на живота и угнетяват свободата на самодоволството ­ с други думи, кофти е да не те броят за нищо. Комплексира.

Не се учудих много, когато се изясни, че “в Русия пак надделяха Силите, съблекли шинела на Акакий Акакиевич”. Цитирам един бивш колега, който сега седи срещу мен. И значи ние, правистите, се превърнахме в беззъби палета пред тези, които до вчера пращахме по наровете по повеленията на Закона. Те с най-новата и лъскава техника, закачили на кукичките на страха и на блесните на подкупите всевластното чиновничество, те със скъпите джипове, препраните хилядарки и дрешките от Армани, а ние със старите жигулита и с мизерната закъсняваща заплата.

Няма да назовавам никакви имена (това е единственият ми шанс да умра от естествена смърт), но когато загрях, че някои от колегите вече доволно са захапали куката на бандитстващите перестройчици и другите разбойници и че горе, на бреговете на властта, чакат да клъвна и аз... ­ а, не, пардон, господа рибари и господари на живота, казах си, ще минете и без Пал Палич. И, естествено, бях уволнен, понеже притеснявах един “бизнесмен” с характерна татуировка между палеца и показалеца ­ гласеше: “х... за куките”. Устната формулировка беше нещо като “във връзка със засилване мерките за по-скорошното разкриване сексуалния маниак и людоед от колектива на женското изтрезвително “Крупская”.” Нямаше смисъл да оспорвам, а пък с рогата напред ­ ще ме прощавате, ама да не съм Александър Матросов.

Винаги съм се отнасял към Закона като служител и страж на някаква митична Сила, призвана от Човека да го защитава от самия него ­ от този звяр, който погубва себеподобните си същества и майката Природа. Какво става бе, мамка ти и свят, питам се? На тази Сила пред очите ми є връзват ръцете, правят я беззащитна пред произвола. И на мястото на Закона и Правдата израства Разгул. И всякакви гадове от бившите разпродават националното богатство; оялите се бивши престъпници си дояждат в бюфета; едни интелигенти изчезват в чужбина, други се радват, че четат Бердяев, Фройд и маркиз Дьо Сад и гледат порно на воля, а наследниците на КПСС дообират недообраните от бившите слуги на народа бачкатори!

Обаче да лижа задниците на престъпниците и на разни писарушки ­ ще ме прощавате. И реших да се разделя с благожелателното си началство. Първо почнах да пия ­ обаче яко. И продължих ­ то имаше и защо де. И ме разкараха, нищо че бях ченге с ей такъв опит. Продължих да поркам, разбира се, разведох се, изпокарах се с приятелите, свърших парите и пропаднах в депресията. Един ден спрасках телевизора, а после пратих на пощата съобщение, че отивам да си доизкарам годинките в Гваделупа, столицата на Катманду ­ и това ме отърва от получаването на едно смрадливо вестниче и на едно списание, които се бяха превърнали в бунища за реклами. Пия до посиняване и стигам до оптимистичния извод, че всъщност никой не е обещавал на човечеството, че животът ще стане по-добър и по-весел, напротив, животът направо пред очите ни става все по-кофти и все по-плачевен, ще рече, историята на Русия е нещо като предварително следствие преди Страшния съд и го водят гооо-леми майстори...

Имах си един валтер, прибрал си го бях навремето, и значи го разконсервирах, почистих го, надникнах му в дулото ­ и имаше светлина в края на дулото, имаше, и то каква!... Сега ще изпукам, викам си, последното шише в живота си, ще замезя с едно оловце и... Е, изпуках го и на пияна глава като заревах: ще се задавя... ще се задавя аз с горчивия куршум... и ако мама ме роди отново, отново ще се гръмна ­ бум!...

И изведнъж като ме налегна един смях, макар изобщо да не ми беше до смях. Животът че не беше станал по-весел, не беше, обаче да не би да беше станал по-смешен? Превивам се от смях, търкалям се по пода, бия го с юмруци, мечтая си да се задуша от смях ­ чудесна смърт щеше да е. Смехът ми обаче секна още по-внезапно, отколкото ме беше налегнал. Поех си дъх. И си помислих, че не мозъкът ми, не съзнанието ми е реагирало на ситуацията на частния ми и бързотечен живот, ами че безсмъртната ми душа се е присмяла на идиотския абсурд на всичко наоколо. На нея, един вид, є е по-ясно какво става...

След като придрямах и после най-високонравствено му ударих още едно, скрих валтера ­ можеше да си ми потрябва. Да го духате, викам, напук на вас няма да се давя с горчиви куршуми. Щом ще сме в пазарни отношения, драги господа, ще почна да служа на Закона лично и частно. Това си ми е призвание. Понеже и нищо друго не мога да правя, нали така. Аз не съм като някои от нашите тъпи шарани, дето веднага лапат куката, не можеш ме накара да закрия делото на разни баровци поради липса на достатъчно доказателства, не можеш ме уплаши и като една позната съдийка, че ще ми гръмнеш дъщеричката. Пал Палич не се продава на никого, обаче за труда му ­ труда на истински детектив, се плаща, а пък ако потрябва, и да гръмна някого ще ми платите, колкото поискам, сам си се самоубеждавам. Не че целта ми беше да се правя на благороден санитар в злодейските обществени джунгли. Ако ме питате, плюл съм на отношението на ЕС, МВФ и ООН към зверската криминална ситуация в нашата страна и към смъртното наказание ­ отношение, което престъпно поощрява човекозвяра да извършва бандитски убийства, да развращава малолетни и да прави какви ли не други немислими зверства. Но значи реших, че е по-добре да поживея още мъничко по-достойно, отколкото да се гътна в жалкия си вид...

Пак заявявам: не съм казал нито едно име и няма и да кажа, за да не отвърна със зло на доброто на хора, на които новата Система системно не плаща заплати. Сега на въпроса. Първо не пих цяла седмица и изтрезнях. За начало взех на заем пари от един съученик, който въртеше добър бизнес, и като използвах старите си връзки, си изкарах тапия за частно ченге. Изкарах си и разрешително за един Коля ­ колт значи, а Валюша ­ валтера, пак го минах в нелегалност с план използване в непредвидени ситуации. Отделих известно време за организирането на тайно сдружение на специалисти. Мои приятелчета експерти, включително един завеждащ лаборатория, с радост се съгласиха да си сътрудничим. Намерихме възможност и за оперативни справки по някои въпроси при две много свестни компютърджийки. За пренос-превоза ми оказваха подкрепа от един наш гараж.

Без всичко това, а най-важното без нормални, истински колеги, в днешно време щях да съм като без ръце.

Ще се възползвам от случая да кажа следното: благодарно обожавам всички отзивчиви, скъпи на сърцето ми колеги, които користно, а понякога и безкористно винаги са готови на всичко, когато поемат задълженията на обикновено равнодушните към човешките вопли за помощ учреждения. На тях сме се крепили три четвърти век, с тях влизаме и в новия, а после, ако е рекъл Господ, със същата гоголевска тройка ­ не е изключено да го направим и преди останалите народи и държави ­ може и да не долетим, обаче все ще докретаме до Страшния съд и края на света...

Накрая пуснах една рекламка за откриването на детективска агенция “Светлина ­ в края на дулото” (шегичка) по някои вестничета до рекламите на конкуренцията. Доста време не се появи солиден клиент. Наистина доста. Но нямах избор и не се отказвах и от малки, дори нищожни случаи. Понеже за мен може и да са нищожни, нали, обаче за клиента може да са въпрос на живот и смърт.

Доста находчиво например намерих едно куче, побягнало от стопанина си, когато надушило някаква разгонена кучка. Страшно много време си изгубих с тоя Дог Жуан. И като дойде време да си взема парите, гледам как ги брои оня ми ти пенсионер една по една и направо ми се къса сърцето. Дог-жуанът пък едва се държи на крака ­ умира и от глад, и от ебане. И аз значи заръчах една бутилка и зарязах парите. “Имате късмет ­ лъжа го, ­ първият случай е безплатен, трябва да се полее с клиента, тоест с вас.” И го поляхме.

Скоро тръгнаха и по-добри и по-разнообразни случаи. И като тръгнаха, тръгна и слухът за мене като за способен детектив. А да ви кажа, добрият слух е като добър бик ­ веднага почва да се сношава с хубавите препоръки. И след тези сношения се ражда една много хубава дъщеричка ­ репутацията.

С две думи, клиентите се сменяха денонощно. Успях да си върна дълга, после и услугите. Често и без да се скъпя използвах услугите на колегите на служба. Трудът на един детектив самотник не е лек, но пък си има и много предимства. Реших обаче да не бързам с винаги подръчната секретарка и с щатни помощници.

Един ден идва солиден господин, така, към петдесетака, страшно потиснат, и не го крие. Направо смазан. Не беше с някакви тежкарски дрехи, обаче по часовника и миризмата на афтършейва и на истински хавански пури дори и Щирлиц би загрял, че този унило седнал в креслото срещу мен чичка е голяма работа. Запознаваме се. Той се представи като Моловски, видя, че му гледам солника, и почна: “Препоръчаха ви хора, на които сте помогнали. Този часовник ще е допълнителна премия, ако успеете да ми помогнете, без никой да разбере нищо. А това тук е просто аванс.”

Ама такава пачка бях виждал само по филмите, когато грабят банки или показват как гангстерите се разплащат. В зелено, разбира се. Викам си: ако ми провърви ­ и с доплащането, ­ купувам нов телевизор, кола, взимам си секретарка, обаче да е по-възрастничка и да е омъжена, вечер ще ми идва някоя млада дама, непосветена в дневните ми занимания, попълвам и пропитата библиотека с шедьоври на световната литература и... мечтая си малко отмъстително, каня бившата си жена в най-скъпия японски ресторант, та да пикае саке от яд, мръсницата му с мръсница...

Кимнах на Моловски да изложи случая и той накратко сподели с мен същината на произшествието. Най-обикновен шантаж ­ открадната видеокасета. Как и какво има на нея ­ за това само многозначително мълчание. Разбрах намека. Мълчанието, казвам му, влиза в заплащането на труда ми, тоест подразбира се от само себе си. Откраднал я най-добрият му, но за жалост вече бивш приятел. Бил изпаднал в съвсем безизходно положение и решил да постави в също такова безизходно положение и Моловски. Ставало въпрос за много пари, но още по-важното била репутацията му, която висяла на косъм, а в наше време репутацията нали е по-важна от парите. Проблемът пък бил, че след някои случили се напоследък събития не било възможно сумата да се събере. Не било възможо обаче и да се признае, че е невъзможно, в смисъл че в офшорната банка имало само нули. Всичко оцеляло било хвърлено за спасение на активите, които бурята на кризата не била отнесла във вселенското нищо, пошегува се Моловски. Направо омагьосан кръг ­ накъдето и да се обърнеш, се натъкваш на собствената си отлична репутация. Бившият приятел, нека го наречем Песоедов (Моловски ми даде няколко снимки, телефонния му номер и адреса му), не вярвал, че за три дни (толкова кратък срок дал, гаднярът му с гадняр) той ­ Моловски! ­ не е в състояние да събере или да му прехвърли на сметката тези проклети пари. И имало един-единствен изход...

Вдигнах показалец към кърпичката в джобчето му и казах: “Ако ще е бум-бум, пардон, но кантората ни не се занимава с такива неща”... не, не, не, казва, пази Боже, никакви ликвидации, никакво насилие, никакви излишни децибели... просто оригиналът на касетата трябва да се открадне много интелигентно... като възможните копия Моловски би искал да унищожи събственоръчно. Как да се открадне касетата, къде се намира и така нататък било моя работа, за това ми се плащало и щяло да ми се плати щедро, за него пък това бил последният и единствен шанс, но изключително опасно било и това, че и за неблагодарния му бивш приятел това също бил последният шанс да се измъкне от лайната, насрани от великия Сорос по азиатските финансови пазари... И Моловски значи бил принуден да блъфира и да каже, че непременно ще събере парите, че вече ги събира и че ще спази срока. Един вид ­ часовникът вече тиктака.

Намекнах, че имам доста въпроси, но Моловски каза твърдо: “Дадената ви информация е съвсем достатъчна.” Не по-малко твърдо обаче се поинтересувах: “Каква е гаранцията все пак, че въпросната касета ще е в жилището на Песоедов? ­ това първо. Уточнен ли е механизмът на замяната є с парите ­ второ.” Моловски ме изгледа дълго и студено, но все пак отговори: “Лично аз, Моловски, а не някой си Бумкин или Бамкин, трябва да отида през нощта срещу девети под балкона му. Той пуска връв, на която връзвам мрежичката с парите ­ именно мрежичка, а не куфарче ­ и после чакам пет минути да ми спусне касетата по същия начин. Този безумец отхвърли всички други варианти. Това е отговорът и на двата ви въпроса. Разбирате, че обсадата на мръснишката му крепост е невъзможна. Светкавичният щурм също е рискован ­ по редица причини. Телефонът му е клетъчен, така че няма начин да го лишим от връзка чрез прерязване на жиците и той ще успее да повика жълтата преса и така нататък. Сам е, няма какво да губи, обаче аз имам. Премислил съм всички варианти и нито един не става, точно затова се обръщам към вас. Впрочем, ако касетата не е в жилището му, половината аванс остава за вас, а аз ще търся друг изход от ситуацията. Между другото, щях да забравя, не правете никакви справки. Поемате ли случая?”

Изкушението беше голямо. Но и рискът беше голям. В нашата работа човек не играе на сляпо. Все пак се съгласих, понеже съм наясно с техниките на влизане по жилищата, докато стопаните най-спокойно къртят.

Тези техники ще ги пропусна. Почти две денонощия обаче наблюдавах входа на Песоедов и прозорците му. Бяха четири и вечер светеше само един. Шантажистът очевидно денем спеше, а нощем чакаше да му се обадят и ­ ако се съдеше по често потрепващата светлина зад пердето ­ гледаше телевизия.

След извършените наблюдения си купих инструментариум, посред нощ превъзмогнах уплаха от височината и се поизпотих, но все пак безшумно се спуснах от покрива по едно въже на балкона, майсторски отворих и влязох в една от тъмните стаи. Изобщо не се притеснявах ­ нали си отработвах професионално половината от аванса.

Ослушах се ­ за всеки случай бях извадил валтера. Зад вратата се чуваха стонове, звуци от удари и страховити писъци, явно намалени с копчето. Открехнах я безшумно и видях екрана на телевизора ­ а на екрана нещо неописуемо омерзително, адски гадно и изобщо способно да унищожи психиката на всеки нормален човек, та бил той и опитен криминалист ­ ужасените ми очи видяха мъчения, заснети на живо, реки от кръв, изцъклени очи и методичната работа на палача.

Най-малко се учудих, че увлеченият палач е така нареченият Моловски. Допреди секунди бях сигурен, че на касетата има само модерен за днешно време компромат: курви под банкетната маса, наклякали в краката на господарите на новия живот... дечица от двата пола... голотии в басейни и така нататък... Но това на екрана не можеше да се нарече дори престъпление ­ това беше абсолютно извратена гавра не само с плътта и душите на жертвите, но и със самия Живот и затова действията на бездушния палач, неспособен да утоли похотта на разума си, ми се струваха действия на биоробот, на който му е през оная работа дали ще завива гайки на междузвездна орбита, или ще вади с пръсти човешки очи. Едва се сдържах да не повърна и с мъка успях да преодолея подкосяването в коленете.

А пред телевизора така нареченият Песоедов, относително млад още и наглед нормален, с всичка сила блъскаше чекии.

В друга ситуация може би бих се замислил защо тоя тип не се кефи от някои повече или по-малко натурални възбудители. В градинката на нашия блок например един пенсионер часове наред седи на чист въздух и стоически лъска бастуна, като гледа праните сутиенчета и бикини на две близначки...

Наложи се да секна кефа на жалкия ръкоблудец със саблен удар в тила. И без да гледам екрана, измъкнах касетата от видеото. После, докато шантажистът още не се беше свестил, огледах секцията да не би да има копия. Нямаше ­ всичките бяха елементарни, невинни в сравнение с адското одевешно зрелище: оргии на някаква луксозна яхта... и във вечнозелените градини на някакво островно имение, заснети от вертолет... сауни... такива неща; казвам си, очевидно на някои не им е стигало, търсели са нещо по-оригинално, притеснени от режима по време на застоя. После пък и финансовата криза дойде като капак на мъжкия климактериум ­ и всичко съвсем се скапа, не ти остава време и за сън...

Толкова бях потресен и ядосан от това, което бях видял, че не осъзнах веднага в какво съм се набъркал самият аз и как съм загазил, като без много да му мисля налапах стръвта ­ имам предвид солника и пачката, и всички описани по-горе възможности...

Зарязах техниката си и без да свестявам типа, дето го бях фраснал, за да не изпадне в мирова скръб, си тръгнах. Той обаче сам си се свести и изпадна в нея ­ докато слизах по стълбите, чух глух изстрел. В последния момент, макар да бях малко разсеян, мернах на пощенската кутия истинското име на вече покойния ­ Головин. И в същия момент се замислих и за собствената си участ.

Очевидно толкова бях шашардисан от тревога и ужас, че съм се забъркал в нещо нечовешко, че съвсем бях забравил за смъртната опасност, която ме заплашваше. В смисъл, държах се така, както животинчетата, когато пресичат нощем шосета и же-пе линии. Те не обръщат внимание на сигналите на инстинкта за самосъхранение просто защото не реагират на онова, което е чуждо на природата им ­ на ревящата и святкаща по-силно от гръмотевиците и мълниите лъскава техника, тоест на колите и влаковете. Може би и човечеството се отнася по същия начин към всичко, което го заплашва с гибел, казва ли ти някой? И аз бях направил същото ­ бях пренебрегнал предупрежденията на умната си душа и се бях забъркал в ужасна каша с някакъв истински изрод. А трябваше да обмисля всичко, да си пресметна печелившите ходове и чак после да направя така, че хем да изям стръвта, хем да не се закача на куката. Но вече беше късно...

Обадих се на Моловски, казах му сухо, че всичко е окей, и му определих среща в един ресторант. Обаче и аз съм си идиот ­ чисто физически не можех да се ръкувам с него, с което глупаво издадох на този гад настроението си, породено от известната ми информация. После мълчаливо му подадох плика с касетата. Той като че ли не се интересуваше от настроението ми: огледа я внимателно, намери на нея някакъв свой си знак, усмихна ми се с благодарност и каза: “Тя е... Ох, Песоедов... Песоедов...”, въздъхна така, както въздъхват хора, изпитващи огромно и окончателно облекчение, и ми връчи скъп портфейл с останалите гущери. Очите му бяха скрити зад тъмни очила. Ходът на отмъстително зловещите му мисли ми беше ясен. Той вече мислеше как да трепне бившия си приятел и възможния свидетел. И въпреки това, докато ставах от масата, пак направих грешка. Помислих си, че ще е по-добре да играем с открити карти. “Не си правете труда ­ казах му. ­ Песоедов вече е в астралното. Сам замина натам.” “О, така ли?... Благодаря ви за добрата вест. Ето ви и подаръка, който ви обещах.” И почна да сваля солника от китката си. И тогава аз сам си подписах присъдата ­ просто се обърнах и си тръгнах, но Моловски сигурно забеляза отвратената ми гримаса, която нямах нито достатъчно сили, нито достатъчно ум да скрия.

Сигурно се беше сетил, че може да съм видял случайно чудовищните кадри, а може и да ме подозираше в неправомерно любопитство. По принцип такива като него не се доверяват на хората, а само на контролните изстрели в тила. А аз се държах като таралеж, който пресича околовръстното. Това чудовище сто на сто разбираше, че няма много време и че няма да оставя нещата така. А може би си мислеше, че съм си направил копие и ще почна на свой ред да го шантажирам ­ него, големия финансист. Не, едва ли. Защото тогава щях да се държа различно. Не, чувстваше този изрод, този нечовек, че съм по-опасен за него от всеки шантажист. И беше прав. Въпреки че още нямах никакви планове. Цялото ми същество беше изпълнено с някакво чувство, за което нямах име. “Ужас”?... “Потрес”?... “Шок”?... ­ има го това чувство, пораждано от престъпленията на такива нечовеци, но име няма. Може би няма затова, защото Божеството на Езика отказва на недумите правото на съществуване в пространството си... но защо тогава нечовеците ги има в пространството на битието?... Нямаше смисъл да философствам. Ако бях дал касетата на някой честен следовател, като се застраховам допълнително с надежден свидетел и дори с пресата например, това щеше да е законният път, по който все щеше да може да се стигне донякъде. Освен това роднините и близките на онези, които очевидно бяха мъртви след оргиите на отвратителния ми клиент, щяха да престанат да се измъчват от адска неизвестност. А сега... той можеше да унищожи единствената улика (можеше да си заснеме нова касета, когато си поиска) или да я скрие на сигурно място.

Животът... майната му на такъв живот, викам си. Направо не ми се живееше, честно ви казвам. Странно обаче, но като забелязах още веднага, че ме броят (сигурно всичко беше подготвено предварително) и че съм определен за отстрел, вкисването ми мина, ядосах се и се заклех, че няма да се дам на оловцето. Но с нищо не показах на ловците, че заекът знае, че му вървят по дирите. Няма да навлизам в детайли ­ просто маневрирах из тълпата, в метрото и по по-оживените улици, за да не дам възможност на убийците да ме изненадат изневиделица. И се сетих за поредната си глупост: трябваше да му лепна аз две заешки ушенца на Моловски, от моите бивши колеги. И сега щеше да е клекнало вече това чудовище, щеше да е обезвредено, а аз щях да си скачам по полянките с някоя пухкава зайка. Обаче с чии пари да скачам, а? С неговите кървави?

Накрая реших какво да направя. Обаждам му се. Имах късмет ­ сам вдигна, изродът. Спокоен, но явно нащрек. Нямаме, казвам му навъсено и строго, никакво време. И двамата сме вътре. Правя го по принуда, след като бях толкова глупав да се забъркам с вас и случайно, повтарям ­ случайно, да видя дяволските ви оргии, но щях да съм идиот да не си защитя гърба, нали така? “Така ­ казва. ­ И какво?” Ще се разкарам, казвам му, от прекалено свободното ни скапано Отечество. И честно ви казвам, в изгнание ще се моля по-скоро да ви хване рак на простатата или на мозъка. В момента си оправям документите и четири-пет дни няма да съм в града. Така че не ме следете и копоите ви да си починат. Ще ми дадете за единственото копие много по-малко, отколкото ви е искал Песоедов. Не съм си вкъщи и няма повече да вляза там. И двамата не сме деца, нали? Значи като се върна, ще ви се обадя, приготвяте сто бона, обаче без никакви номера по време на срещата. След като вие преследвате мен, а не аз вас, аз диктувам условията на срещата и честната размяна, става ли?... Става. Странно обаче, след като разполагате с такава улика, защо не действате официално?... Преди десетина години точно така щях да направя, казвам му. Сега обаче ще гръмнете милиционерите с все колата и касетата ­ ако не ги купите за пет бона де. Светът се променя... Наистина сте умен. Пък аз ви мислех за галфон. Ще чакам да ми се обадите...

Клъвна, изродът му с изрод!!! Рискът, че ще изчезне с касетата в Париж например, беше минимален. Тия изроди ги отказват от хобитата им само затворът и смъртта. А в чужбина ­ къде ще си чеше крастата в чужбина, там няма такива човекоядски джунгли като при нас.

Веднага организирах опергрупата ­ пак съжалих, че не го бях направил още преди да се обадя на Моловски. И им дадох задача ­ да проследят маршрута на движение на трупа на Головин от не знам коя си морга до не знам кое си гробище. И ако на погребението се появи висок прошарен елегантно облечен господин, който малко да прилича на киновампир (и с тик на левия клепач), да се лепнат за него и да го проследят, но да внимават, понеже е опасен. Точка. Ако не дойде да почете Головин, да го търсят по други канали, за което ще им се плати даже по-добре.

Наложи се да им платя с парите на Моловски ­ моите, чистите, изобщо не стигаха. Но какво толкова ­ нали не ги пръсках по мацки в кръчмата на писателите, а залавях убиец с неговите собствени пари.

Никога не съм се радвал толкова ­ планът ми сработи идеално и научих адреса на така наречения Моловски. Истинското му име беше Жданов. Дойде на погребението това чудовище. Дълго гледа трупа, после си сложи цветенцата, но не остана за панихидата ­ върна се в бърлогата си да чака да му се обадя.

Нямаше да е лошо да взема двама души за подкрепа, обаче реших да не го правя. Едно е да си рискуваш своя си задник, съвсем друго ­ да излагаш на риск приятелите си и после да ги съдят заради тебе. Сам съм се насадил в тия говна, казвам си, сам ще се измъкна. Или няма да се измъкна. Наложи се да си сменя дрехите с дрипите на един познат клошар, та да проследя Жданов незабелязано. За момент ми се стори, че ме изгледа с професионален вълчи интерес, докато се ровех в кофите за боклук до входа му ­ но пък в този момент мрачно размишлявах за непостижимия дисбаланс между Доброто и Злото в сигурно подготвяния вече Краен отчет на Главното счетоводство на Небесата по въпросите на равносметката на Живота на Земята...

Жданов влезе във входа. И аз се ухилих озъбено и побързах да умножа злото, понеже в момента не разполагах с по-добър материал за настилка на пътя към доброто. “Тихо. Бързо отключвайте и влизайте, касетата е у мен.” И му я пъхнах в ръката. С другата той вече отключваше бронираната си врата. Бях опрял дулото на валтера под лявата му плешка.

Влязохме. Той беше спокоен ­ понеже повечето от тия изроди нямат не само душа, но и нерви. Напротив ­ предложи ми дори да пийнем по едно коняче. С талантлив враг, казва, е приятно да поседнеш... сбърках, че ви взех за галфон. Но ще трябва да се отблагодаря на един приятел, че ви препоръча, да, непременно ще се отблагодаря на тоя познавач на вашите кадри...

Не издържах. Пък и ръцете ми бяха изцяло развързани от безизходността и на моето, и на неговото положение. И го фраснах по чутурата с цел освобождаване от чудовищното, направо непоносимо напрежение. Изкарах си злобата заради собствената си глупост. Той изгуби свяст, разбира се, и го закопчах. После спокойно погледнах какво има в барчето и пийнах един коняк, за да затвърдя желанието си да направя това, което бях намислил. Мислех да извикам някои все още некорумпирани колеги, да предам този звяр в ръцете на Закона и да си призная всичко и аз. Лиснах му малко коняк (беше точно на моята възраст) в ноздрите и Жданов се свести. И почна да ме упреква в неинтелигентност и лошо възпитание, да ми обяснява къде били парите ­ и ме помоли да му пусна и касетата поне за мъничко, обаче да не му чета морал, а да се разкарам ­ и сме квит.

Заявявам, че изобщо не съм се докосвал до пари или някакви други ценности на пострадалия и съответно не съм ги изнасял никъде. Във всеки случай следствието няма никакви доказателства за противното. Така че нека оставим тази тема за някоя от рубриките на списание “Човек и Закон”, по-конкретно за тези за неразкритите престъпления.

И значи пих още една чашка и му пуснах касетата ­ а на нея имаше комедия с любимия ми разкошен Леонов. “Много хитро ­ казва Жданов, ­ изобщо не го очаквах този номер, но пък я и вие вижте ей онзи албум.” Усетих аз, че нещо хич не е наред, и започнах да преобръщам тежите страници, до една със златни ъгълчета. И виждам познати на всички лица. “Всички тези хора са мои партньори в бизнеса ­ казва ми той. ­ С някои сме приятели, на останалите съм консултант. За ваше сведение, за тях съм незаменим. Те нямат нищо общо с хобито ми, но както разбирате, ще си имате работа с тях, ако...”

И не довърши, защото и без това беше ясно кои са тези хора и каква сила имат. Много кофти ми стана. Нямаше отърване дори да ме вкараха при специален режим и с усилена охрана. Наистина нямаше. И в чужбина нямаше отърване ­ щяха да ме намерят. А ако ще живееш във вечен страх ­ то по-добре да не живееш. Или той, или аз. А може би тия негови всесилни приятели даже щяха да са ми благодарни в сърцата си ­ нали нямаше да връщат дългове и услуги, нямаше да ги е страх от шантаж, щяха и да спестят за наемни убийци. Защото такива като Жданов никой не ги обича, макар да използват услугите им... Просто нямах изход. “Къде е оригиналът?” ­ питам го. “Унищожих го сред китната природа, прекалено е опасен, но така или иначе приключих с увлечението си към седмото изкуство и вече ще се задоволявам само със скромни домашни постановки. Актьори много, макар и само боклуци ­ като вас...”

Оставих тази обида без последствия, но за всеки случай много професионално претараших жилището ­ мислех, че ме пунтира. И после гледам камината. Обаче в нея нито пепел, нито парченца стопена пластмаса. Нямаше я касетата ­ нямаше нито една улика, нито една следа от зверствата му. Значи съм прав, казвам си, не само до съд, и до следствие няма да се стигне, ако го изпея тоя изрод на властите. От друга страна, дори бях извадил късмет. Понеже при всички положения бях нарочен. Дори да не бях видял какво има на касетата, пак щяха да ме очистят. Сто на сто го беше замислил. За всеки случай. Пал Палич му свършва работата, а после ­ оловцето. А пък като си помислих и за мъченията... бррр, направо тръпки ме побиха. А бе какво да ви обяснявам, да не съм Волф Месинг, че да знам какво ме е чакало.

Това вече ме вбеси окончателно. “Край и на филмите, и на постановките, гад такава, сега ще ти направя аз един пъкъл!” Няма да крия, приятно ми беше да го изплаша този звяр. Отидох до камината, накъсах албума, накъсах и някакви вестници, ливнах малко уиски и драснах клечката ­ и тогава Жданов разбра, че това е краят, че ще му го върна тъпкано за всичко, което е правил ­ и най-спокойно ми предложи срещу куршум в челото и избавяне от огъня ­ което изобщо не мислех да правя, ­ да ми каже къде са скъпоценните камъни. Смъртта не ме плаши, така каза, отдавна ми е омръзнала...

Съгласих се. Макар да ми мина през ума да използвам момента и да се попазаря, да го поразпитам едно-друго, за да разбера откъде се вземат тези адски извращения и да надникна в тайните дълбини на психиката на такъв уж нормален наглед човек. Но ми беше толкова гадно ­ и на душата, и на нервите... гадно, мръсно, унило и безизходица до гуша...

Всичко останало е известно. Уникалната колекция скъпоценни камъни вече би трябвало да е собственост на любезното Отечество. Втората половина от хонорара я върнах доброволно, когато ме арестуваха. Първата, както казах, е похарчена за намирането на този садист и убиец. Подозрението на прокуратурата, че с цел сладък живот след освобождаването ми предварително съм прехвърлил в Швейцария някакви невероятни суми, е крайно некоректно от гледна точка на класическата юриспруденция, доколкото не може да се основава на никакви доказателства. Колкото до обвинението, че преди да се обадя в участъка, съм излизал от жилището на убития, за да изнеса предполагаеми откраднати суми и да платя на двамата най-добри адвокати в страната, което се гради на тричасовата пауза между смъртта на Жданов и повикването на органите на сигурността на местопрестъплението, то, ако си спомняте финалната сцена на “Идиот”, убиецът Рогожин и княз Мишкин цяла нощ мълчат над тялото на Настася Филиповна. Защото имат какво да помислят на този трагичен житейски кръстопът. Аз също имах. Освен това си помечтах, докато пийвах от коняка връстник, че съдът ще е снизходителен към мен, след като, макар и престъпно, съм избавил обществото от такъв невероятен изрод. На подсъдимата скамейка ще пледирам, че изобщо не съм минал границите на необходимата отбрана, докато съм защитавал живота си от един маниак, садист и убиец. Надявам се дотогава следствието, когато реши да го направи, и защитата, ако є е по силите, да успеят да намерят поне един свидетел на чудовищните злодеяния на Жданов.

Превод: Иван ТОТОМАНОВ