Космическият кораб Земя е изстрелян от четири свързани помежду си и същевременно неконтролирани мотори: наука, техника, индустрия, капитализъм. Краен етап на техно-икономическата планетаризация, глобализацията може да бъде разглеждана и като зачатък ­ неравномерен и хаотичен в появата си ­ на света-общество. Ако едно общество разполага с територия и с комуникационна система на нея, планетата е територия, която разполага с такава структура от комуникации (самолети, телефон, факс, Интернет), каквато нито едно общество досега не е  притежавало.

Всяко общество предполага определена икономика. По своята същност икономиката е световна, но на нея є липсват именно ограниченията на организираното общество (закони, право, контрол), тъй като днешните световни институции, МВФ и т. н. не са в състояние да извършат нужното регулиране. Обществото не може да бъде отделено от цивилизацията. Световната цивилизация, в чиято основа е западната, днес е факт, тя съществува и се развива чрез интерактивната игра на науката, техниката, индустрията и капитализма, съдържайки известен брой стандартни ценности. Обществото, независимо че носи в себе си различни култури, предполага една, присъща нему култура.

Следователно съществуват разнообразни транскултурни течения, които напояват културите и същевременно ги подминават и които съставляват нещо, наподобяващо планетарна култура. Смесените бракове между различни раси, кръстосването на породи, личностите с две култури (Рушди, Арджун Апатураи) или космополитите обогатяват непрекъснато този транскултурен живот. В продължение на цял век ­ двайсетия ­ медиите произведоха, смесиха и разпространиха един световен фолклор на основата на оригинални теми, почерпени от различни култури, понякога близки до извора, понякога синкретични.

Забележително е, че такива културни машини като киното, естрадната песен, рокът, телевизията, вдъхновявани от печалбата и организирани на базата на почти индустриалното разпределение на труда, особено в Холивуд, успяха да произведат нещо повече от конформистки и посредствени творби. Във всички тези области е имало и има творчество.

Обособи се планетарен фолклор, който се обогатява по пътя на интегрирането и срещите. Така че когато става дума за изкуство, музика, литература, мисъл, не може да твърдим, че културната глобализация обезличава. Образуват се големи транскултурни вълни, които благоприятстват изявата на национално оригиналното в самите тях. Смесването на расите винаги е създавало разнообразие и е поддържало взаимното общуване. В началото джазът беше афроамерикански хибрид, изцяло продукт на Ню Орлийнз, който постепенно се разпространи във всички щати и претърпя най-различни видоизменения, без новите стилове да наложат изчезването на предишните ­ докато се превърна в негърско-бяла музика, която белите слушаха, танцуваха и накрая засвириха. Така привидно отдалечен и пренебрегнат от родния Ню Орлийнз, той се разпространи по света под всякакви форми, за да се възроди отново в подземните барове на Сен Жермен-де-Пре, да се завърне в Съединените щати и да се настани пак в Ню Орлийнз.

По-късно, след срещата на rhythm and blues*, рокът се разпространява сред белите първо в Съединените щати, после из целия свят, опитомявайки съществуващите езици и приемайки всеки път нова национална самоличност. Днес в Пекин, Кантон, Токио, Париж и Москва хората танцуват и празнуват рока, причестяват се чрез рока и ние вече сме свидетели как младежта на всички страни се понася в един и същ ритъм из цялата планета. Разпространението на рока по света поражда почти навсякъде оригинални смесици като “рай”*  например, докато се стигне до разбъркването на различни рок съставки в ритмичен бульон, в който се прегръщат музикалните култури на целия свят. Така често за зло, но често и за добро, без да се изличат, музикалните култури на света се оплождат взаимно и, без сами да знаят, зачеват децата на планетата.

Но както във всяко общество, така и в това неизбежно се създава подземен свят ­ само че планетарен, със своя си планетарна престъпност; междуконтиненталната мафия, мафията на проституцията и на дрогата се развихря още в началото на 90-те години. 11 септември ни разкри съществуването на световна терористична мрежа, която по своему допринася за възникването на света-общество. Стремейки се да подкопае глобализацията, Ал-Кайда стимулира образуването на световното общество, което не само се опитва да обособи свои полиция и жандармерия, но и би могло ­ би трябвало ­ да въведе нова цивилизационна политика на планетата.

В тази връзка бихме могли да кажем, че обединявайки планетата по отношение на културата и цивилизацията, приключилата в края на ХХ век глобализация я раздроби още повече именно защото абсолютният суверенитет на нациите е пречка за обособяването на света-общество. Едновременно разкрепостяваща и потискаща, нацията затруднява изключително много създаването на конфедерациите, които биха задоволили насъщните нужди на континентите, затруднява още повече раждането на планетарната конфедерация.

И ако планетата се състои от територия, разполагаща със система от комуникации, с икономика, с цивилизация, с култура, на нея є липсват няколко съществени елемента, свързани с управлението, с гражданството, с контрола на властите, липсва є съзнание за обща принадлежност към Земята-Отечество.

Планетата не притежава организация, право, инстанции на властта и на управлението в икономиката, политиката, полицията, биосферата. ООН не може да се учреди като наднационален авторитет, а и системата на вето я парализира. Липсват инстанциите, които ще позволят на света-общество да контролира икономиката си. Конференцията в Киото например не успя да създаде инстанция за опазване на биосферата. Светът-общество може да възникне само с международни армия и полиция. Все още няма световно гражданско общество, а съзнанието, че сме граждани на Земята-Отечество, е разпокъсано и в зародиш. С една дума, имаме инфраструктурите, а нямаме суперструктурите.

И все пак в края на 1999 година можем да забележим наченки на гражданско общество и гражданство на земята. Манифестацията “анти-Сиатъл” ­ срещу техно-икономическата глобализация ­ се превърна в манифестация за друг вид глобализация, чийто девиз беше “Светът не е стока”. Това бе осъзнаване на необходимостта не само от световен отговор на световен проблем, но и от сила, която да оказва натиск и да излиза с предложения в световен мащаб.

Някогашните Интернационали, създаващи чувството за всеобща солидарност на работниците, изчезнаха; въжделенията обаче, които ги подхранваха, възродиха, макар и в твърде неясен вид, значимите по различни краища на земята очертания на гражданското общество, чието образуване е важен етап преди появата на света-общество. За съжаление все още липсват принципите за установявянето на света-общество не като последна крачка към хегемонията на една-единствена планетарна империя, а цивилизоваща конфедерация. Тук придобива смисъл онова, което преди време нарекох “антрополитика” (политика на човечеството в планетарен мащаб) и “политика на цивилизацията” и което преди всичко трябва да ни накара да се откажем от термина развитие, дори когато е разкрасен с епитети като “трайно”, “напрекъснато” или “човешко”.

Идеята за развитие е имала винаги за основа определена техническо-икономическа база, измервана чрез показателите за растеж и за приходи. Тя имплицитно предполага, че техническото и икономическото развитие са локомотивът, който води естествено след себе си “човешкото развитие”, чийто завършен и успешен модел днес са страните, известни като развити или още като западни. Такова виждане предполага, че настоящото състояние на западните общества е крайната цел на човешката история. Определението “трайно” само придава умереност на развитието от уважение към екологичния контекст, но без да поставя под въпрос принципите му; в израза “човешко развитие” определението “човешко” е изпразнено от всякакво съдържание, ако не препраща към западния човешки модел, който несъмнено притежава същностно положителни черти, но, нека повторим, и същностно отрицателни черти.

Така развитието ­ едно явно универсалистично* понятие ­ представлява типичен за западния социоцентризъм мит, модел на насилствено налагане на западното, инструмент за колонизиране на “слабо развитите” (Юга) от Севера. Развитието, така както е схващано, пренебрегва всичко, което не може да се изчисли и измери ­ живота, страданието, радостта, любовта, като единствената му мярка за удовлетворение е в растежа (на производството, на производителността, на паричните доходи). Определението му е изцяло в рамките на количественото и затова то пренебрегва качествата ­ на бита, на солидарността, на средата, на живота. Освен това БВП (брутният вътрешен продукт) отчита като положителни всички дейности, пораждащи парично движение, включително и бедствия като потъването на кораба “Ерика” или опустошителната коледна буря през 1999 година, а пренебрегва полезните действия, които не струват нищо. Неговата измерваща количеството рационалност е ирационална. Развитието не знае, че техно-икономическият растеж произвежда слабо нравствено и психическо развитие: всеобщата свръхспeциализация, тясното разделение във всички области, хипериндивидуализмът, алчността водят до гибелта на всякаква солидарност.

Развитието поражда специализирано знание, което не е в състояние да види проблемите в тяхната многоизмерност. Дисциплинарното образование в развития свят дава несъмнено знания, но е и причина за интелектуалната неспособност да се схванат фундаменталните и глобални проблеми. Според мен понятието развитие трябва да бъде заменено с понятията “политика на човечеството” (“антрополитика”), което отдавна предложих, и “цивилизационна политика”. Политиката на човешкото ще има за най-неотложна задача да направи планетата солидарна.

Една създадена специално за случая комисия към Обединените нации би трябвало да разполага с фондове, предназначени за бедното, страдащо и нещастно човечество. Тя би трябвало да включва Световна служба за безплатни лекарства срещу СПИН и инфекциозните заболявания, Световна служба за хранене на крайно нуждаещите се или застрашени от гладна смърт населения и значителни помощи за хуманитарните неправителствени организации. Богатите нации би трябвало да предприемат масова мобилизация на младежта и да организират планетарна гражданска служба навсякъде, където тя се окаже нужна (суша, наводнения, епидемии). Проблемът на бедността се оценява погрешно спрямо доходите ­ бедните страдат най-вече от несправедливостта, те са точно толкова лишени от средства да се борят срещу недохранването и болестта, колкото са лишени от уважение и зачитане. Проблемът на ощетените е безсилието им пред презрението, невежеството, ударите на съдбата.

Политиката на човечеството ще бъде същевременно и политика за създаване, опазване и контрол на общите планетарни блага. Засега това се прави по ограничен и ексцентричен начин (Антарктида, Луната), докато такъв контрол би трябвало да обхваща контрола върху водата и петролните залежи и да осуетява злоупотребите с тях. Политиката на човечеството трябва да бъде съответно политика на справедливостта за всички онези, които на са западняци и на които се отказват правата на Запада.

Цивилизационната политика ще има за задача да развие най-доброто от западната цивилизация, да отхвърли най-лошото и да извърши симбиоза на цивилизациите, като интегрира основните приноси на Изтока и Юга. Тази цивилизационна полтика ще бъде нужна на самия Запад, който страда все повече от господството на пресметливостта, на техниката на печалбата във всички форми на човешкия живот, от господството на количеството над качеството, от влошаването на качеството на живота в големите градове, от опустошаването на селските райони, подложени на индустриално земеделие и животновъдство, довели вече до хранителни катастрофи.

Космическият кораб Земя е изстрелян от четири свързани помежду си и същевременно неконтролирани мотори: наука, техника, индустрия, капитализъм (печалба). Проблемът е да се установи контрол върху тези мотори; силите на науката, на техниката, на индустрията трябва да бъдат контролирани от етиката, която може да наложи контрола си единствено чрез политиката; икономиката не трябва да бъде само регулирана, тя трябва да стане многостранна и да включи дружествата за взаимопомощ, асоциациите, кооперативите, размяната на услуги.

Светът-общество има нужда от управление. Демократичното световно управление е все още недостижимо, но демократичните общества се подготвят за него чрез недемократични средства, или с други думи, чрез наложени реформи. Желателно е това управление да стане чрез Обединените нации, които ще се конфедерират и ще създадат планетарни инстанции, упълномощени с права по отношение на жизненоважните проблеми и изключителните заплахи (ядрени и биологични оръжия, тероризъм, екология, икономика, култура). Примерът на Европа ни показва колко е бавен пътят, който изисква съгласието на всички партньори. Изглежда, е необходима някаква внезапна ужасна заплаха или бедствие, които да въздействат като електрошок за осъзнаване на проблемите и взимането на решения. Всичко това означава, че трябва да се работи за планетарно гражданско съзнание, за създаване на световно гражданско общество, за разширяването на Обединените нации.

Независимо от ­ а понякога дори благодарение ­ на упадъка, разпадането, хаоса, катастрофите земята може да се превърне във всеобщо Отечество, но не като заместител на Отечествата, а над тях. Огромни са пречките, които се противопоставят на тази идея. Тенденцията за обединение на света-общество предизвиква национални, етнически и религиозни съпротиви, които водят към балканизацията на планетата, а премахването на тези съпротиви предполага желязна ръка. Сблъскваме се най-вече с незрялостта на държавите нации, на духовете, на съзнанията, с други думи ­ с незрялостта на човечеството, което не може да осъществи само съвършенството си.

В името на глобалната цивилизация би трябвало да се постигне огромен напредък в човешкия дух, не толкова в техническите и математическите му възможности, не само в опознаването на сложността, а в психическата му същност. На нас (и само на нас) ни е съвсем ясно, че е необходима реформа както на западната, така и на всички цивилизации, че е необходима радикална реформа на всички образователни системи ­ както ни е ясно, че цари дълбоко и тотално безхаберие по отношение на необходимостта от тези реформи.

Парадоксално е все пак, че схемите, които очертахме, макар и да отговарят на материалните и техническите възможности, са понастоящем само една реална, но неосъществима възможност. Затова човечеството още дълго ще ражда или ще помята в мъки, независимо какъв път ще му се наложи да поеме.

Превод от френски Александра Велева