­ “Факел” рядко публикува български автори. След 11 септември обаче светът и представите ни за неговото бъдеще доста се пообъркаха. Оттук и поредната рубрика на списанието ­ “Новият световен безпорядък”, и намерението ни то да отвори ­ напук на самоубийствените атентати и задалата се глобализация ­ по-широко страниците си за автори и проблеми от различни региони на света. В каква писателска компания и на каква географска ширина се чувстваш най-добре? Къде виждаш себе си в съвременната българска ­ и не само българска ­ проза?

­ Определено предпочитам по-топлите ширини, а що се отнася до компанията, работата e малко по-сложна. Във всеки случай компанията на текстовете често е за предпочитане от компанията на техните автори. Имам предвид, че човек подбира текстовете значително по-лесно от хората. Последните просто съдбата ти ги натриса и никой не те пита искаш ли ги или не. Предполагам, че в случая не става дума толкова за литературните ми вкусове, колкото за литературната среда. Обичам интернационалните компании, смесването на езиците, културите, цивилизационните пластове… От друга страна, пиша на български и това ме прави реалист по отношение на глобалните процеси и участието ми (ха-ха…) в тях. Малките национални литератури по принцип следва да са носители на алтернативни духовни послания, в това се състои непреходното им значение. Проблемът е, че те рядко са алтернативни по дух. Да вземем например нашата съвременна литература. Еуфорията от Промяната е преминала и стереотипите на миналото се завръщат, бих казал, със страшна сила. Ние нямаме изградена култура на съпротивата. Имаме стратегии на оцеляването, които копират едно към едно поведенчески модели от времето на комунизма. Алтернативните гледни точки не представляват интерес, защото не носят дивиденти. Авторитетите, наследени от тоталитаризма, така и не бяха разколебани в достатъчна степен. Може би затова българската литература си остава заложница на онзи “свенлив реализъм”, който в моето съзнание се асоциира с дъх на непрани чорапи. Надеждата, доколкото е останала, е в индивидуалния опит. Трябва да се отправят предизвикателства ­ и то не само формални. Да се работи в дълбочина. Да се поема персонален риск. Виждам своето място в тази литература като брънка на съпротивата срещу провинциализма и тоталитарната инерция.

­ Всъщност не се връщам, ако имаш предвид новия ми сборник с разкази, който предстои да излезе. Повечето от тях съм писал, докато работех над “Мисия Лондон”. Някои, сред които и “Вълшебният дюшек”, са обособени в отделен цикъл. Той също е посветен на Лондон и представлява нещо като паралелен роман ­ доста различен по дух от самата “Мисия”. Би било интересно да се съпоставят… Определено смятам да продължа с романите ­ усилията, които хвърля човек, за да напише един разказ, са почти същите, а ефектът е… меко казано, ограничен. Тухлата си е тухла.

­ Като оставим настрана чисто екзистенциалните и философски въпроси, които те занимават във “Вълшебният дюшек”, можем ли да съотнесем днешната съдба на България към историята на героя ти, когото ти съвсем неслучайно караш да пие водка, и то “Горбачов”, на брега на Темза? Знаем все пак кой дойде у нас откъм Темза и ограбената ­ както е в разказа ти ­ Обединена Източна банка. Но не това толкова ме интересува, колкото фактът, че докато лежи и въшлясва върху пълния с пари дюшек, героят ти накрая полудява и го подпалва... Тук едва ли става дума просто за пари...

­ Съдбата на моя герой не е толкова лоша… В крайна сметка той успява да се откачи от заробилата го илюзия. В живота често се получава така ­ онова, което изглежда жива лудост от гледна точка на конвенционалния разум, се оказва единственият спасителен изход. В този смисъл разказът предлага един ескейпистки модел, особено като се вземе предвид, че героят успява да завлече и известна сума… Парите никога не са просто пари. Това е проблем, свързан с отношението към живота. Темата по принцип ме занимава. В разказа “Вселенската банка” (“Зелевият цикъл”, 1997) главната героиня е варненска фараонка, която прибира спестяванията на населението по внушение на извънземен фонд, оглавяван от небезизвестния руснак Сергей Мавроди. Фондът изплаща дивиденти под формата на духовни ценности. Циничната му логика е, че разорението води до духовно обогатяване. А не е ли така?…

­ Става въпрос за това, че вече няма свободни или поне относително свободни територии за държавотворчество и социално инженерство извън рамките на вече съществуващите политически и икономически реалии. Тоест невъзможно е да се започне начисто, без да се разрушава или надстроява. Хоризонтът се е изчерпал, така да се каже, а Дивият запад отдавна не е див, което е особено жалко. Западът и Изтокът са се срещнали, кръгът е затворен. Експанзията на едното може да става само за сметка другото. Глобализацията като феномен, инспириран от западната цивилизация, представлява един вид повторение на кръговото движение, започнато от Магелан. Движи се, естествено, Западът, докато Изтокът си стои там, където е ­ типично в негов стил. Орбитата на тази нова окръжност обаче не е същата като тази на Магелан. Не може да се кръжи вечно в една и съща орбита ­ това, изглежда, не е само физически закон. Изместването на траекторията поражда спираловидно движение. Въпросът е накъде? Дали води навътре към все по-стесняващи се орбити, или напротив, се разгръща във вселената? Атентатите на 11 септември 2001 са индикация за зацикляне в концентрична прогресия. Димът, пламъците, миризмата на кръв ­ това са атрибутите на Ада, най-затвореното място във Вселената, дъното на водовъртежа, точката, в която свършва кръгът. Кота Нула. Тази посока на завъртане не вещае нищо хубаво. Орбитата ще се снишава, ще навлизаме във все по-плътни цивилизационни пластове, съпротивата съответно също ще расте, докато настъпи взрив. Шансът на западната цивилизация според мен е да прелети над Изтока, избягвайки радикално т. нар. сблъсък на цивилизациите. Да се издигне в по-висока орбита, обръщайки посоката на спиралата. Мисля, че тя има достатъчно потенциал за това, а и логиката на цялото є движение досега го подсказва. В този смисъл кръгът, очертан от Магелан, не следва да се тълкува като изолиран акт, застинал в историята, а като основа за динамично развитие към затварящ или отварящ цикъл. В първия случай керваните на заселниците се блъскат във Великата китайска стена и пътешествието свършва. Във втория керваните никога не спират, а продължават все пт на Запад, нижейки се един над друг, изкачвайки се във все по-високи орбити, докато се изгубят в Безкрая… Аз лично предпочитам второто. Показателно ми се струва, че тъкмо там, където свършва географският Запад, започва виртуалният ­ от фабриките за целулоидна магия и микрочипове в Холивуд и Силиконовата долина.

Разговора води Георги Борисов