Стеван Тонтич 
САРАЕВСКИ РЪКОПИС 


СЪБИТИЕ

В обсадения град,
след тримесечен страх за живота,
след бягане между скривалището и леглото, 
след толкова мъчително гладуване,
една жена ­ от Господа навярно вдъхновена ­
изтръгна призори, когато петлите почват също да пропяват,
вик радостен и неочаквана наслада от тялото изнемощяло на мъжа си,
изтръгна я, със пръсти електрически, и засънува сън щастлив,
като заклана.

Мъжът тогава стана от леглото,
тържествено на лоената свещ изми се,
тържествено запали си цигара
и си помисли ­ не без възхищение, ­
че още става му машината на тялото 
Че не е само той материя ­ материята, от която е създаден,
и че животът му все още има ­ тук и там ­
макар и слаб, макар нищожен смисъл.


ДОМ

Къща, пълна с геометрия.
Кръгове, квадрати, правоъгълници.
Черна е завесата, жълта е луната
Двамата лице в лице сме в стаята.

Сфери светещи, паралелепипеди ­ 
от престола гледа ни Ум Божий.

Впиват се в месото тъмно, скъпа, 
пръстите кристалносини.
И завършени сме с теб. И силни.
Всичко съвършено е и пълно.

Златна мумия в подземието съхне.
В саркофага сам Евклид лежи.
Колко в празното сърце, единствена,
приютената от тебе площ тежи? 

Всеки миг вратата стъклена ще звънне.
Вик вечерен всеки миг ще гръмне.
И над челото на спящия спокойно
рой от ангели ще се извие.

Светлина паралелепипеда облива.
Блещи се окото. Мозъкът изстива.



В ПЛИТКАТА ЕВРОПА,
В АЗИЯ ДЪЛБОКА

В плитката Европа, в Азия дълбока  
аз седя.
Някъде из планините,
някъде дълбоко в Азия дълбока
и на ничия земя
умирам плитко.

В плитката Европа, в Азия дълбока
аз съм ­ и не съм.
И без даровете на света, без плода на любовта,
сам на Вечността по венчелистчетата гасна. 

Мъката по планините 
Божия народ прекършва.
Мидите ми ушни милва и ги лъска
ромонът на черните отци.

Нищо тук не става, майко,
пред война затишие е, татко.
Събитията, толкова нарядко, единствено ужасен смисъл имат.
Като аркаден тътен от дълбокото извират
и в гърлото се впиват на невинния
като бръснач
(момчета пламенни подостряли за моя 
учител ­ чувам ­ кол).

Без глас и без сърце
седя сред планините тъмни.
Дълбоко в Азия, дълбоко под Европа ­ 
в нозете ти умирам, отче.
Поне ме удари, невидими мой Боже.

Дано погубен бъда най-накрая,
погубен в този ден, облян от светлина,
дано животът ми опразнен, който Бог
понякога изпълваше
(и преизпълваше дори понякога)
тук окончателно се свърши. 



ЛЯТО 88, СЪГЛАСНИ
		   
	               На Емир Костурица	

Остри, развълнувани, тревожни
буквите съгласни ­ с, р, б ­ 
от уста се носят на уста,
бродят като призраци из Югославия,
стенат, хленчат, съскат,
за гнева на праведния нещо все мърморят,
долини прелитат, и гори,
равнини пресичат,
в мрака на нощта зоват
и сърцето на заложника, и сърцето на самотника, 
все край манастирите се сбират ­ 
все в ухото Божие да свирят,
вдигат кръвното
и сеят паника.

И докато пускат някои резетата,
други на живот и пир го удрят,
трети ми звънят по телефона:
Wen? Wann? Was?
Варварите, варварите ante portas!

И току надничат през шпионката:
тия тука ­ викат ­ откъде се стичат?

И докато пръскат се на някои сърцата,
а пък другите страхът гризе до кокал ­ 
носи се по улицата злато и сребро,
лее се по улицата шлака и олово
"в името народно и народността".



НА БАЛКОНА

В мрака, в Берлин, 
онзи, който все бягаше от смъртта,
изнесе прозрачното си тяло
на високия балкон ­ 
с цигара в разнебитената си уста,
която искаше да може да говори правилно.
Земята му отдавна в дим се е превърнала 
и ей го ­ вие се и неговият дим от седмия етаж
към галактическите пасища.

И както гледа сините високи кръгове,
които "пътя на душата" следват доверчиво,
той скача и се гмурва в кладенеца
с тъмнозелено дъно.
Той ­ къс горящ от тялото небесно и незнайно,
което още дълго в пръстта ще се охлажда.


Превод Милан ПЕИЧ, Георги БОРИСОВ