Джордж Сорос

Джордж Сорос

Кой загуби Русия

Крахът на съветската империя през 1989 г. и на Съветския съюз през 1991 г. предоставиха историческа възможност държавите в тази част от света да се превърнат в отворени общества. За съжаление западните демокрации пропуснаха случая и сега целият свят трябва да понесе последиците. Съветският съюз и впоследствие Русия имаха нужда от помощ отвън, защото отвореното общество е по-сложна форма на социална организация от затвореното общество. В затвореното общество има само една узаконена идея за организиране на обществото, която се налага със сила. Докато в отвореното на гражданите не само се позволява, от тях се иска да мислят самостоятелно и съществуват редица институционални механизми, благодарение на които хора с различни интереси, произход и възгледи живеят заедно в мир.

Съветската система бе може би най-всеобхватната форма на затворено общество, изобретена от човека. Тя проникваше в абсолютно всички аспекти на съществуването, не само в политическия и военния, но и в икономическия и интелектуалния, стигайки до такива абсурди, като опитът є да нахлуе дори в естествознанието, както беше в случая с Лисенко. Преходът към отворено общество изискваше революционна промяна на режима, която не можеше да се осъществи без помощ отвън. Именно тази мисъл ме потикна да се намеся и да започна последователно да основавам фондации “Отворено общество” в държавите от бившата съветска империя.

Но тази моя инициатива не бе посрещната добре от западните отворени общества. След Втората световна война Съединените щати пуснаха в ход плана “Маршал”, след краха на съветската система идеята за подобен план изглеждаше немислима. Предложих нещо подобно на една конференция през пролетта на 1989 г. в Потсдам, тогава още в Източна Германия, и буквално ми се надсмяха. Най-много се смя Уилям Уолдгрейв, посланик във външното министерство в кабинета на Маргарет Тачър. Маргарет Тачър беше непоколебима защитничка на свободата; при посещенията си в комунистически държави тя винаги настояваше да се срещне с тамошните дисиденти; идеята обаче да се изгради отворено общество, което вероятно ще изисква и ще заслужава външна помощ, явно бе извън представите є. Пазарна фундаменталистка, тя не вярваше в държавната намеса. Така на практика бившите комунистически държави бяха оставени сами да се грижат за себе си. Някои издържаха изпита, други не.

Сега на много места се търсят причини и виновници за положението в Русия. Излизат статии с въпроса: “Кой загуби Русия?” Убеден съм, че отговорността за това е до голяма степен наша, на западните демокрации, и че пропуските бяха направени най-вече от правителствата на Буш и Тачър. Поведението на Германия на канцлера Кол е по-противоречиво. С отпуснатите заеми и безвъзмездни помощи Германия бе най-големият финансов дарител на Съветския съюз, а после и на Русия, но зад това по-скоро се криеше желанието на Кол да купи руското съгласие за обединението на Германия, а не помощ за прехода в Русия.

Твърдя, че ако западните демокрации истински се бяха ангажирали, Русия щеше твърдо да е поела по пътя към пазарна икономика и отворено общество. Съзнавам, че твърдението ми противоречи на преобладаващото мнение. Така е, защото всъщност опитите за икономическа реформа се оказаха жалки провали. Човек трябва да вярва в ефективността на чуждата помощ, за да твърди, че резултатът можеше да е друг, но чуждата помощ не постигна много, а идеята, че държавната намеса може действително да помогне на икономиката, противоречи на господстващото пристрастие към пазарен фундаментализъм. Затова в центъра на вниманието застава въпросът: коя е причината нещата да тръгнат зле и отговорът е: уклонът към пазарен фундаментализъм. Именно той беше пречката да се поеме действителен ангажимент за помагане на Съветския съюз, а по-късно и на Русия.

Мнозина изпитваха съчувствие, но то бе недостатъчно. Отворените общества на Запад не вярваха, че отвореното общество е цел, която си струва значителни усилия. Това беше най-голямото ми разочарование, най-голямата ми самоизмама. Заблуди ме реториката на Студената война. На думи Западът изразяваше желание да подкрепи прехода, но не и със средства, а помощта и съветите, които даваше, отиваха в погрешна посока заради тенденцията към пазарен фундаментализъм. Съветският съюз и по-късно Русия искаха и охотно приемаха съвети отвън. Те осъзнаваха, че системата им е прогнила, и проявяваха склонност да идолизират Запада. Допуснаха обаче моята грешка: мислеха, че Западът наистина е загрижен.

Основах фондация в Съветския съюз още през 1987 г. Когато Горбачов се обади на заточения в Горки Андрей Сахаров и го помоли да “възобнови патриотичната си дейност в Москва”, разбрах, че вече е в ход революционна промяна. Описал съм другаде преживелиците си.* Важно в случая е, че през 1988 г. предложих да се основе международен специализиран екип, който да проучва създаването на “свободен сектор” в съветската икономика, и донякъде за моя изненада по онова време бях скромен финансист властите в СССР приеха предложението ми.

Идеята ми бе в рамките на плановата икономика да се създаде пазарен сектор, като се избере отрасъл, например хранително-вкусовата промишленост, чиито продукти да се продават на пазарни, а не на определени от държавата цени (като се създаде и съответна система за преход от едните към другите). Този “свободен сектор” после можеше постепенно да се разширява. Скоро стана ясно, че идеята е неосъществима, той като плановата икономика беше прекалено изчерпана, за да износи зародиша на пазарната икономика. Тоест проблемът за преход в цените не можеше да намери решение. Но дори и подобна ексцентрична идея от незначителен източник получи подкрепа на най-високо равнище. Министър-председателят Владимир Рижков издаде заповед до ръководителите на най-големите предприятия “Госплан”, “Госснаб” и т. н. да се включат. Вярно е, че можах да привлека икономисти, които да участват от името на Запада като Василий Леонтиев и Романо Проди например.

По-късно събрах група западни експерти, които да оказват помощ на различните екипи от руски икономисти, изготвящи конкуриращи се помежду си програми за икономическа реформа. След това уредих авторите на плана “Шаталин” основното руско предложение за икономическа реформа да бъдат поканени начело с Григорий Явлински през 1990 г. на срещата във Вашингтон на Международния валутен фонд и Световната банка. Горбачов се двоумеше над плана и накрая го отхвърли. Безпокояха го два въпроса: приватизацията на земята и едновременното разпадане на Съветския съюз и създаването на икономически съюз. Продължавам да мисля, че планът “Шаталин” щеше да осигури по-системен преход, отколкото извършващият се в действителност.

Скоро след това Горбачов слезе от власт, Съветският съюз се разпадна и Борис Елцин стана президент на Русия. Той повери икономиката на Егор Гайдар, ръководител на научноизследователски институт, учил теория на макроикономиката по стандартния учебник на Руди Дорнбуш и Стан Фишер. Гайдар се опита да приложи монетарна политика към икономика, която не се подчиняваше на монетарни закономерности. Държавните предприятия продължаваха да произвеждат по план, но вече не им се плащаше. Помня, че през април 1992 г. се обадих на Гайдар и му обърнах внимание на факта, че междуфирменият дълг нараства до една трета от брутния национален продукт. Той призна проблема, но продължи да действа в същата посока.

Когато Гайдар се провали, последваха смут и колебания и накрая Анатолий Чубайс, шеф на друг научноизследователски институт, стана заместник-министър, отговарящ за икономиката. Той даде приоритет на преминаването на собствеността от държавата в частни ръце. Смяташе, че след като държавната собственост премине в ръцете на частни собственици, те ще започнат да я стопанисват и процесът на разпадане ще спре.

Не стана така. Схемата за раздаване на бонове, с които гражданите можеха да купуват държавни фирми, доведе до поредната суматоха с една-единствена цел да се присвоят държавните активи. Ръководствата се сдобиха с власт над предприятията, като с измама вземаха боновете на работниците или евтино изкупуваха акциите им. Печалбите, а нерядко и активите се източваха в холдингови фирми със седалище в Кипър: от една страна, за да се избягнат данъците, от друга за да не се плащат акциите, които се купуваха, и от трета за да се трупат парите зад граница поради недоверие към ставащото у дома. Цели състояния се натрупваха за една нощ, а в същото време съществуваше краен недостиг на пари и заеми както в рубли, така и в долари.

Сред тези хаотични условия започнаха да се появяват зачатъци на нов икономически ред. Това беше капитализъм, но твърде особен, роден в различна от очакванията последователност. Най-напред бе приватизирана обществената безопасност и в някои отношения това беше най-успешната приватизация. Създадоха се различни частни армии и мафии, които поеха властта там, където можаха. Ръководствата на държавните фирми основаваха установени главно в Кипър частни фирми, които сключваха договори с държавните. Заводите работеха на загуба, не плащаха данъци и затъваха в дългове, за да изплащат заплатите и да уреждат междуфирмените дългове. Потокът от средства преливаше в Кипър. Създадоха се нови банки отчасти от държавни предприятия и банки, отчасти от нововъзникнали търговски групировки. Някои банки натрупаха състояние, оперирайки с парите на държавни институции, сред които и държавната хазна.

След това, във връзка със схемата за приватизиране на държавните предприятия чрез раздаване на бонове, се създаде пазар за акции, преди механизмите за регистриране на акции и осъществяване на ефективни сделки да заработят както трябва и много преди да се появят предприятията, чиито акции се продават. Нарушаването на закона се превърна в практика много преди да бъдат гласувани съответни закони и наредби. Постъпленията от боновата приватизация не отиваха нито у държавата, нито у самите предприятия. Отначало мениджърите трябваше да укрепят властта си и да погасят дълговете, които бяха натрупали в процеса на придобиване на властта; едва след това можеха да създават печалба вътре в самите фирми. Но дори тогава за тях бе по-изгодно да крият печалбите, а не да ги декларират, освен ако не се надяваха да увеличат капитала, като продават акции. Едва няколко фирми стигнаха до този етап.

Тези процеси могат с основание да се нарекат грабителски капитализъм, защото най-ефективният начин да се натрупа частен капитал, ако не притежаваш почти нищо в началото, се оказа присвояването на държавни активи. Тук-там имаше, разбира се, изключения. В икономика с остър недостиг на услуги беше възможно повече или по-малко законно да се спечелят пари, като се запълни тази ниша например с ремонтни работилници, хотели и ресторанти.

За помощ отвън се разчиташе основно на две международни финансови институции Международния валутен фонд и Световната банка, защото западните страни нямаха желание да дават пари от собствените си бюджети. Бях против този механизъм, смятах, че Международният валутен фонд е институционално неподходящ. Практиката му е да изисква от държавите придържане към условия, които водят до стабилност на валутата и на централния бюджет, и да прекратява финансирането, ако държавата не успее да удовлетвори тези условия. Когато страната няма ефективно управление, този метод на практика гарантира провала на програмата. Точно така стана в Русия. Правителството не бе в състояние да събира данъците и не можеше да направи друго, освен да откаже да погасява бюджетните задължения. Неизплатените заплати и междуфирмените дългове достигнаха невероятни равнища. Аз твърдях, че е нужен по-пряк, твърд контрол, но той означаваше, че трябва да се дадат реални пари, а западните демокрации не допускаха подобна перспектива.

Когато Международният валутен фонд отпусна на Русия заем от 15 милиарда долара, заявих в “Уолстрийт джърнъл” на 11 ноември 1992 г., че тези пари трябва да отидат за изплащане на пенсиите и че изразходването им трябва стриктно да се контролира. Заради обезценяването на рублата пенсиите бяха едва по 8 долара месечно и парите щяха да стигнат за изплащането на всички пенсии. Предложението ми не бе обмислено сериозно, тъй като не се вписваше в начина на действие на Международния валутен фонд. Затова се залових да покажа, че има начин чуждата помощ да работи ефективно.

Основах Международната научна фондация с капитал 100 милиона долара (в крайна сметка изразходваните средства стигнаха 140 милиона). Първо дадохме по около 500 долара на 40 000 от най-добрите учени с надеждата това да ги стимулира да останат в Русия и да продължат научната си работа. За това стигнаха само 20 милиона, които позволиха на тези учени да преживеят в продължение на година. Критериите за подбор на учените бяха открити, прозрачни и обективни: три позовавания във водещи научни публикации. Разпределението беше извършено в рамките на няколко месеца, като разходите възлязоха на по-малко от 10 процента и схемата гарантираше изплащане на сумите в долари в рамките на целия бивш Съветски съюз. Така се доказа, че предложението ми за контрол върху изразходването на средства е осъществимо.

Останалата част от парите бе използвана за подпомагане на научни изследвания на основата на международен преглед и оценка, в който участваха най-известните световни учени. (По свои мотиви Борис Березовски дари милион и половина долара за пътни разходи. Това бе единственият руски принос.) Всички средства бяха изразходвани за по-малко от две години.

Основанията ми да подкрепя учените бяха разностранни. Исках да покажа, че чуждестранната помощ може да постигне успех, и избрах науката като поле за демонстрация, понеже можех да разчитам на помощта на международната научна общност, която с готовност отдели безвъзмездно време и усилия за оценяване на научноизследователски проекти. Механизмите за спешно разпределяне на финансова помощ обаче можеха да бъдат приведени в действие не само за учените, но и за пенсионерите.

Имаше и други аргументи в полза на помощта, оказана на учените. По време на съветския режим редица измежду най-добрите от тях работеха в научноизследователски институти, където към независимото мислене се провявяваше по-голяма търпимост, отколкото в останалата част от съветското общество. Те създаваха наука, до известна степен различна от западната по-теоретична и по-изостанала в техническо отношение, освен в няколко приоритетни области. Освен това бяха начело на политическите реформи. Андрей Сахаров стана изключително популярен и будеше възхищение, но той не беше сам. Да не забравяме и опасността учените, работещи в областта на ядрените технологии, да бъдат помамени от престъпни държави.

Цялото начинание се оказа успешно и създаде на фондацията ми непоклатима репутация. Но заради участието ни в множество разнопосочни програми се оказахме и обект на немалко атаки. Проведохме например конкурс за нови, необременени от постулатите на марксистко-ленинската идеология учебници, и ни обвиниха, че тровим умовете на студентите. По друг повод в Думата пък срещу нас бяха отправени обвинения за евтино закупуване на научни тайни, но в наша подкрепа се надигна цялата научна общност и в крайна сметка самата Дума ни изказа благодарност. Когато твърдя, че историята можеше да поеме по друг път, ако западните демокрации се бяха притекли на помощ на Русия след краха на съветската система, аз се осланям на множество доказателства в подкрепа на тази теза. Представете си колко различно щеше да е днес отношението на руснаците към Запада, ако Международният валутен фонд им бе изплатил пенсиите, когато умираха от глад!

Въздържах се лично да инвестирам в Русия донякъде за да избягна какъвто и да било конфликт на интереси, но най-вече защото това, което виждах, не ми харесваше. Не се намесвах обаче в работата на мениджърите на моите фондове, които искаха да инвестират, одобрявах и участието им в управляван от руснаци инвестиционен фонд наравно с други западни инвеститори.

Посетих Световния икономически форум в Давос през януари 1996 г., където на кандидата за президент на комунистите Генадий Зюганов бе оказан топъл прием в деловите среди. Срещнах се с Борис Березовски и го предупредих за опасността, на която ще бъде изложен в Русия, ако Зюганов бъде избран. Исках да подкрепи Григорий Явлински, който според мен беше единственият честен реформатор сред кандидатите. Оказа се, че съм бил наивен. Не осъзнавах до каква степен Березовски е забъркан в мръсни сделки със семейството на Елцин. Според собствените му изявления изказаните от мен опасения му направили силно впечатление. Заедно с останалите водещи руски бизнесмени, присъстващи на конференцията в Давос, той основа синдикат, който да работи за преизбирането на Елцин.

Именно по този начин те се превърнаха в олигарси. Последва забележителен пример за политическа манипулация: в този момент Елцин се ползваше с подкрепата на едва 10 % от електората, а те успяха да постигнат преизбирането му. Кампанията се ръководеше от Анатолий Чубайс. Подробностите не са ми известни, но до голяма степен мога да си ги представя. Един от помощниците на Чубайс беше заловен на излизане от Белия дом на Русия сградата, където се помещаваха министър-председателят и правителството с около 200 000 долара в куфарче и тези пари със сигурност не бяха фалшиви. За оказаната на Елцин помощ олигарсите изтръгнаха солидна награда, получавайки акции от най-ценните държавни предприятия като гаранция срещу заемите, които бяха дали на държавния бюджет според скандално известната схема “акции срещу заем”. След като Елцин спечели изборите, тези предприятия бяха предложени на търг и олигарсите ги поделиха помежду си.

Добре познавам Чубайс. Според мен той бе искрен реформатор, продал душата си на дявола, за да се бори с така наречената червено-кафява заплаха комбинация от национализъм и социализъм, която според него щеше да се сдобие с господство над Русия, ако някой не я спреше. След преизбирането на Елцин той отново застана начело на икономиката, но имаше трудности с контролирането на олигарсите. Изпитах сериозни надежди, когато Елцин вкара в правителството губернатора на Нижни Новгород реформатора Борис Немцов и се отнасяше с него като със свой син. Чубайс бе опетнен от изборите, докато Немцов беше чист и бе в състояние да отстоява твърда позиция в случаи, когато Чубайс не можеше. Приех това за знак, че режимът на Елцин под управлението на Чубайс наистина иска да премине от грабителски към законен капитализъм. Бюджетният дефицит и паричното предлагане бяха задържани в определени граници, започна събирането на данъците. Инфлацията и лихвите падаха. Правата на собствениците на акции започваха да се уважават и борсата оживя. Чуждестранните пари потекоха както на борсите, така и в обслужването на дълговете. Руснаците можеха да взимат петгодишни заеми само с 250 пункта над Лондонския междубанков процент.

към главната страница