Матрьона Распутина

Распутин. Защо?

 

Своите бележки за баща си Матрьона Григориевна (в Америка тя е била известна като Мария) е писала от 1946 до 1960 година. Поради неизвестни причини не ги е публикувала лично, макар да е имала голямо желание ­ дори се е съгласила нейна съседка американка от старческия дом да ги използва.

Аз получих този ръкопис през 1999 година от последната му притежателка, която, кой знае защо, не ми позволи да обявя името є. Ще я нарека госпожа Х.

Самата г-жа Х. се родила и живее в Парагвай. Дядо є по майчина линия бил един от казаците, които след бягството си от Крим през 1920 година решили да си опитат късмета в Южна Америка ­ тогава онези страни примамвали стотици от тях с плодородните си земи и възможността бързо да стъпят на крака.

Лелята на г-жа Х. се омъжила и заминала за Америка през 1957 година. По някакви свои съображения тя почти не поддържала връзки с близките си, тъй че съобщението за наследство от бездетната, почти непозната роднина било изненада за г-жа Х. Освен доста значителната сума пари тя донесла от Америка различни документи и една кутия с ръкопис, на който тя, естествено, хвърлила поглед, но нищо повече. Според мен, тъй като не знаела достатъчно добре руски, г-жа Х. дори не можала добре да схване с какво са пълни трите дебели тетрадки с безброй доналепвани листчета, които получила от лелята. Как е попаднал ръкописът на Распутина у тази леля тя не знае.

През есента на 1998 година някой показал на г-жа Х. издадените от мен книги “Романови. Императорският дом в изгнание” и “Мемоари” от княз Юсупов, убиеца на Распутин. “Именно тогава реших, че може би вие ще пожелаете да издадете бележките на дъщеря му” ­ обясни ми по-късно г-жа Х.

Половин година изтече в преговори (понеже те се водеха само по пощата, тя няма никакви факсове), още няколко месеца ръкописът пътува по море до Москва...

Но какво представляват бележките на Матрьона Распутина?

Ако се опитаме да ги определим с две думи, те представляват спор с онези, които смятат Григорий Распутин за виновник за едва ли не всички нещастия, сполетели Русия. И тук трябва да кажа, че купувайки слепешката бележките на дъщерята на Распутин (г-жа Х. не се съгласи да се запозная с ръкописа предварително), аз действах с известно опасение. От Матрьона Распутина спокойно можеха да се очакват вариации на тема собствените є бележки за баща є, издадени още преди войната ­ крайно наивна и абсолютно апологетична книга. (Отделно трябва да спомена книгата, излязла на английски в САЩ през 1977 година с авторки Пат Бархам и Мария Распутина ­ “Распутин отвъд мита”. Дори поръчах да я преведат, но не я издадох ­ в нея участието на дъщерята на Распутин се свеждаше до разказване на епизоди от живота на баща є, при което те за съжаление бяха напълно удавени в блато от клюки и захарен сироп. Но разминаване между тях и бележките, които са пред вас, няма.)

Този път ме очакваше приятна изненада. Трите тетрадки, изписани с почерка на не твърде старателна ученичка, се оказаха твърде интересно четиво. Четиво увлекателно и познавателно както за широкия читател, така и за тесния специалист.

Книгата е построена като тълкувание на живота на бащата ­ от раждането му в село Покровское до смъртта му във водите на Нева в Петроград. И именно в изненадващото (но винаги абсолютно логично психологически) тълкуване на постъпките на Григорий Распутин се състои прелестта на бележките на Матрьона. При това съвсем естествено, отговаряйки на въпроса “защо?”, Матрьона описва безброй подробности, изплъзнали се от вниманието на другите, както тя ги нарича, “споменатели”.

Заслужава внимание и тонът на бележките. Никакъв афект, сантиментите са точно колкото трябва, за да не дразнят. Но няма никакво съмнение ­ Матрьона обожава баща си. Ала го обожава, тъй да се каже, достойно, признавайки на другите правото да не го обичат (добре, не го обичайте, но поне разберете, не се дърпайте). И наистина, трудно е да се дърпаш. От време на време в страниците на бележките буквално нахлува темпераментът, който дъщерята явно е наследила от баща си.

Всъщност работата на издателя се сведе до разшифроването на някои думи, съвсем незначителната стилова редакция (изключително поради обстоятелството, че към края на бележките руският език на Матрьона ставаше все по-американизиран), сверката на цитатите и привеждането им във вид, в какъвто те се възпроизвеждат в съвременните издания.

За облекчаване на четенето разделих текста на глави и подглави, които озаглавих самият аз.

И. Захаров

Аз съм дъщеря на Григорий Ефимович Распутин. Кръстена съм Матрьона, в семейството ме наричаха Мария. Татко ­ Марочка. Сега съм на 48 години. Почти на толкова, на колкото беше татко, когато ни го отне един страшен човек ­ Феликс Юсупов. Помня всичко и никога не съм се опитвала да забравя каквото и да било от случилото се с мен или моето семейство (колкото и да разчитат на това неприятелите ни). Не се вкопчвам в спомените си, както правят хората, склонни да превръщат нещастията в есенция на живота си. Аз просто живея с тях. Много обичам баща си. Толкова силно, колкото други хора го мразят. Безсилна съм да накарам другите да го обичат. Нямам и подобен стремеж, както го нямаше и баща ми.

Също като него аз искам само разбиране.

Страхувам се обаче, че и това е прекалено, когато става дума за Распутин.

 

Момчето

В Покровское, голямо село в Западен Сибир, имаше една черква ­ “Покров Богородичен”. Набожните селяни, които са я строили много отдавна, още преди първите къщи тук, са се надявали по този начин да се сдобият със закрилата на Богородица. И тя не е излъгала надеждите им.

На 23 януари 1871 година небето над селото е огряно от падаща звезда ­ предвестница на велико събитие.

В същата тази минута съпругата на Ефим Алексеевич Распутин ­ Ана Егоровна ­ ражда втория си син. Кръщават го Григорий.

По времето, когато се родил Григорий, семейство Распутини били заможни хора. Къща с осем стаи, стопанство. Като всички в Покровское Распутини вършели обичайната селска работа, занимавали се с каруцарство и риболов.

“Бог ни помагаше” ­ често казваше баба. В тази фраза нямаше никаква преднамереност. Тя я произнасяше простичко, между другото.

Много пъти съм препрочитала “Житие на опитния странник”, написано от баща ми, и всеки път, щом стигнех до фразата “Много трудно беше да се преживее всичко това, а трябваше да се прави, но все пак Господ помагаше...”, спирах. В един момент проумях: ако на другите Той е помагал, за баща ми е бил водач.

 

Ветеринарят чудотворец

От дядо знам за необикновената способност на баща ми да общува с домашните животни. Застанал до някой разлудувал се кон, той слагал длан на шията му, тихо произнасял няколко думи и животното веднага се успокоявало. А когато наблюдавал доенето, кравата напълно се укротявала.

Веднъж, докато обядвали, дядо казал, че един кон окуцял, сигурно си бил разтегнал сухожилието под коляното. Щом чул това, татко мълчаливо станал от масата и отишъл в конюшнята. Дядо го последвал и видял как синът му постоял няколко секунди съсредоточен до коня, после отишъл при задния му крак и поставил дланта си направо върху подколянното сухожилие, макар че никога по-рано не бил чувал тази дума. Постоял с леко отметната назад глава, после, сякаш сметнал, че изцелението е приключило, отстъпил една крачка, погалил коня и казал: “Сега си по-добре.”

След този случай баща ми станал нещо като ветеринар чудотворец и лекувал всички животни в стопанството. Скоро неговата “практика” обхванала всички животни в Покровское. После започнал да лекува и хора. “Бог ми помагаше.”

В Петербург баща ми ще привлече вниманието на великия княз Николай Николаевич именно с излекуването на любимото му куче, което изглеждало безнадеждно болно.

В “Житието” има такава фраза: “Всичко ме интересуваше. И хубавото, и лошото, а нямаше кого да попитам какво означава това. Много пътешествах и претеглях, тоест проверявах всичко в живота.” От разказите на баба и дядо аз разбрах, че е бил такъв от най-ранна възраст ­ “опитен странник”. “В природата намирах утеха и често се замислях за Самия Спасител.”

Понякога отправял поглед към небето, по-скоро впивал поглед в него. (На мен казваше: “Вярата е небе на земята, тъкмо тук се спасявай.”) Или пък за дълги часове потъвал в съзерцаване на някоя обикновена тревичка, и така се отплесвал, че майка му понякога се плашела да не се е побъркал.

Ала най-странни и неразбираеми за околните били способностите му на предсказател и ясновидец.

Както си седял до печката, току изтърсвал: “Идва непознат човек.” И наистина, някакъв непознат потропвал на вратата да пита за работа или да помоли за малко хляб. Настанявали гостенина на масата, да се нахрани с тях. Татко ми е разказвал, че почти всяка своя вечеря те споделяли с чужди хора.

Притежавал и дарба, без която щял да бъде много по-щастлив ­ способността да предсказва смъртта. Никой не го теглел за езика, а и той не се натрапвал, но понякога думите сами излитали от устата му. Спомням си, че дядо разпалено се кръстеше, когато ми разказваше как плач до Бога огласял селото тогава.

В присъствието на татко било безсмислено да се лъже.

Веднъж един търговец на коне хвалел стоката си, за да вдигне цената. Татко дръпнал дядо настрана и го предупредил:

­ Лъже.

Естествено, дядо не му обърнал внимание. След известно време конят без никаква причина, както си мислел дядо, умрял.

 

Къде е Бог?

На четиринайсетгодишна възраст баща ми бил запленен от Светото Писание.

Като почти всички селски деца той не учел четмо и писмо. Не без усилие се ограмотил много по-късно, едва в Петербург. Но има необикновена памет, можел да цитира огромни пасажи от Писанието, след като ги е чул само веднъж.

Татко ми е разказвал, че първите думи от Писанието, които го смаяли, били: “Не ще дойде видимо Царството Божие и не ще кажат, ето го, тук е, или ето го, там е. Защото, знайте, Царството Божие е вътре във вас.”

Думите на свещеника толкова поразили баща ми, че той се втурнал към гората, та да не би околните да видят, че с него става нещо невъобразимо.

Разказваше ми, че именно тогава почувствал Бог.

Разсъждавал така: “Щом Царството Божие, а значи и сам Бог се намира вътре във всяко същество, тогава значи и животните не са лишени от него? И щом Царството Божие е раят, значи този рай е вътре в нас? Защо тогава отец Павел говори за рая тъй, сякаш той е нейде на небето?”

Тези думи са означавали ­ и не може да са означавали нещо друго ­ че Бог е у него, у Григорий Распутин. И за да го намери, той трябва да обърне поглед навътре, към себе си. И наистина, ако Царството Божие е в човека, нима е грехота да разсъждаваме за него, когато разсъждаваме за Бог? И щом в черквата не се говори за това ­ добре тогава, истината трябва да се търси и извън нея.

Татко ми разказваше, че още щом проумял това, тутакси го обзел покой. Той видял светлина. Друг на това място би написал: “Сторило му се, че видял светлина.” Не и аз обаче. Аз знам със сигурност, че е имало светлина. Татко ми разказваше, че в този миг той се молил пламенно, както никога в живота си.

 

Вдовишки грях

По местата, откъдето съм родом, не се смяташе за нещо лошо младите хора да встъпват в полови връзки преди сватбата. Но тези отношения се регулираха от строги, макар и неписани правила. Момиче, което обичаше да си походва, наричаха развалено, а момче, отказало да се ожени за “загазило” от него момиче, подлежеше на сурово наказание, в някои села дори можеше да го скопят.

Най-важното беше да се спазва приличието. “Прави каквото правиш, ама си пази честта.”

В Покровское живееше една млада вдовица. Сред по-големите момци се носеше мълва, че тя на драго сърце се съгласявала да се позабавлява. Нищо не се знаеше със сигурност, но се говореше. А за едно село и това е достатъчно.

Жената, за която ще стане дума, Наталия Петровна Степанова, макар да не беше заклеймена като развалена, не отказваше на природата си.

Когато една нощ на вратата є потропал скитник и я помолил за малко храна, тя го пуснала не само на трапезата, но и в леглото си. За неин лош късмет свидетелка (по-точно, слушателка, защото се била наместила под прозореца) на страстните гукания станала местна пазителка на нравствеността.

Завтекла се тя към старейшината ­ моя дядо ­ и му разправила всичко, което видяла и от което вероятно нямала и представа.

Старейшината по никой начин не можел да остави подобен донос без последствия. По пътя към къщата на Степанова се отбил да вземе със себе си още хора, за мировия съд трябвали свидетели.

Без, естествено, да иска разрешение да влезе, дядо рязко отворил вратата и видял вдовичката да развлича гостенина по най-интимен начин. Дядото и другарите му, подстрекавани от мърморещата старица, измъкнали горката жена от постелята ­ скитникът се възползвал от суматохата и избягал, ­ и я завели в къщата на свещеника отец Павел, където я заключили в една стая.

Скоро цялото село се сбрало пред черквата и разпалено заобсъждало как точно да бъде наказана виновната.

И ето че Наталия Петровна, изведена от двама яки мъже, застанала пред черквата да я гледа цяло село.

Решение трябвало да вземе свещеникът ­ отец Павел.

Присъдата била следната: грешницата да бъде съблечена гола и наказана с бой от цялото село. А после да се изгони от селото.

Довели оседлан кон, вързали ръцете на жената с въже, другия край на което привързали за седлото. Всички събрали се, и мъжете, и жените, се строили в две редици. Старейшината плеснал коня по задницата. Животното тръгнало с бавна крачка между редиците селяни, които се били въоръжили с тояги и камшици.

Баща ми присъствал, макар да не взел участие в кървавата драма. Бил ужасен, че палачи са станали неговите приятели и съседи, дори собственият му баща. Спомням си лицето му, когато казваше: “И това баща ми!...” Вече споменах, че между тях нямало особена близост. Та именно този случай променил отношението на сина към баща му. Не че биели жена. В руските села това се случва много често и не се смята за престъпление. Кой удрял ­ ето какво поразило баща ми. Те се били строили, за да набият една клета жена, чийто единствен грях бил, че са я уловили в същото, което вършели и съдниците є. Чий грях бил по-тежък? И кой трябвало да удари пръв, кой бил безгрешен?

Жертвата изгубила съзнание още след първите удари и в края на краищата конят повлякъл припадналата жена навън от селото. Редиците на палачите се разпръснали.

Тук ще прекъсна разказа си, защото именно до това място съм слушала историята от баща си. (Малко преди смъртта му.) За това, което се случило с Наталия по-нататък, ми разказа пак по думите на баща ми Дуня, но след време.

Беше ми неудобно и дори изпитвах срам, когато слушах историята на младата вдовица от татко, защото тогава тази страна на живота ми беше напълно неизвестна. И не разбирах защо той изведнъж си спомни за това. За какво му потрябва? Картината, обрисувана от разказвача, толкова ярко се запечата в паметта ми, че не можех да я забравя, колкото и да се мъчех. Тя се превърна в кошмар на сънищата ми.

И ето че татко почина. Потоците кал, които се изливаха върху му, не само не намаляха, но и станаха още по-зловонни. Един от тези дни, когато почти бях изпаднала в отчаяние от клюките, с които, трябва да кажа, усърдно ме обграждаха, мен и изобщо близките ми, в главата ми абсолютно отчетливо прозвуча гласът на татко:

­ Пръв да хвърли камък онзи, който е безгрешен.

Сякаш се пробудих. Докато беше жив, татко доколкото можеше ни защитаваше от клюките, в които бе оплетен. Понеже е предвиждал смъртта си и е знаел, че недоброжелателите няма да оставят душата му на мира, той е искал по този начин да ме предупреди и дори да ме утеши. Нещастницата Наталия е минала през строя, пребили са я и не е имало кой да я защити, макар да не е била безгрешна. Но в чии ръце са били камшиците? Кой я е съдил?...

Когато всички се разотишли, баща ми тръгнал по следата, оставена от тялото на Наталия Петровна, докато не излязъл в полето. Ориентирал се по цвиленето на коня и накрая намерил припадналата жена. Освободил я от въжетата, приседнал на колене до нея и огледал подутините и синините. Тялото се било превърнало в кървава купчина месо. Баща ми успял много бързо да спре кръвта. Под неговите докосвания болката изчезвала.

Те останали в полето до вечерта, а после благополучно стигнали до някакво убежище в гората.

Наталия Петровна, която още не можела да повярва в магическото избавление, искала да се отблагодари на баща ми по единствения начин, който знаела, но той не го пожелал.

Татко ходел при нея всяка нощ през цялата следваща седмица, носел є храна и към края на седмицата жената почти оздравяла.

Тя тайно се промъкнала до къщата си и извадила изпод дюшемето златния империал, който пазела за черни дни, за да се качи на парахода за Тоболск ­ и “да започне нов живот”.

Баща ми изпратил Наталия Петровна до средата на пътя и се върнал в селото. А там празнували сватба.

Именно тогава татко се напил за пръв път.

От дума на дума пияните младежи и мъже започнали да се оглеждат за жени. Някой се сетил, че видял край селото Наталия Петровна. Решили да я настигнат. Втурнали се към конете. Татко също.

Бързо настигнали Наталия Петровна. Жената изпаднала в ужас. Кошмарът неминуемо щял да се повтори, но с още по-ужасни последствия.

Когато видяла татко сред преследвачите, Наталия Петровна съвсем се отчаяла ­ помислила си, че той ги е подкокоросал да я настигнат.

Татко казал на Дуня, че никога няма да забрави погледа, който му отправила тогава Наталия Петровна. Точно този поглед го накарал да действа. Той застанал пред жената, за да я защити.

От изненада всички се вцепенили. Кой знае защо, без да протестират, те препуснали обратно към селото.

Без да продума, Наталия Петровна продължила пътя си. Татко останал сам. Известно време не можал да помръдне от мястото си, после внезапно излязъл от вцепенението и хукнал без посока. Също тъй внезапно се спрял, разридал се, паднал на колени и започнал да се моли на Господ да му прости греха, който замалко щял да извърши.

После всичко започнало някак си да се подрежда.

Трябва да кажа, че целият живот на баща ми протичал именно така ­ отначало търсене на покой, после кратък миг на равновесие, после ­ отново някакви подтици, които сякаш го карали рязко да сменя посоката.

към главната страница