Юрица Павичич

КРЪСТ и трибагреник

Или как започна и свърши нашата Bloody Sunday*

На 20 септември 1870 година войниците на младата италианска държава влизат в Рим и го провъзгласяват за нова столица на Италия, с което лишават папата от феодалните му владения и слагат край на Папската държава, заемаща средноапенинския пояс от Лацио до Анкона. Папската държава не успяват да я защитят нито френските є съюзници, нито платената войска. Единствената по-сериозна отбрана идва от страна на ирландските доброволци ­ страстни католици, подбирани главно от ирландската селска провинция. Младежите от най-католическия европейски народ бранят докрай Папската държава и униатската политика, без да си дават сметка, че логиката на историята води неизбежно по друг път. По това време Европа вече е прегърнала новата вяра на Гарибалди ­ вярата на нацията и национализма.

Ирония на историята е и обстоятелството, че тъкмо ирландците, последните бранители на Рим, ще са и най-яростните защитници на новата вяра през идния век. Двете враждуващи през есента на 1870 година под стените на Ангелската крепост (Castello San Angelo) страни ­ Кръстът и Трибагреникът ­ ще станат още през следващото десетилетие съюзници на Зеления остров, като именно националната идеология ще доведе до създаването на Република Ирландия и освобождението є от колонизатора, който освен всичко друго е и еретик протестант. В този смисъл обаче Ирландия не е единствената в Европа. Кръстът и Двубагреникът (в случая) бяха неразделни в романтиката на борбата, която обедини поляци и литовци срещу съседите им: протестантите германци и православните руснаци.

Подобно беше положението и в Хърватско. Началото на дългия и страстен романс на хърватския патриотизъм и католицизма е през ХIХ век, когато католическите свещеници започват да разпространяват сред селското население чудните и опашати чешки букви, от които после ще се роди хърватското писмо. Любовта ще се разгори още повече с възникването на Югославия, когато Хърватско се превръща в колония на Кралство Сърбия, която ­ освен всичко останало ­ е и православна. В хърватския случай обаче Кръстът и Трибагреникът ще изкарат така дълго бленувания си меден месец едва в началото на деветдесетте години на ХХ век. По времето на Франьо Туджман клерикализмът стана държавна идеология. Олтарът се превърна в запазено място за opinion making*, а Войтила ­ в основния хърватски външнополитически съюзник. През тия години всяка вечер по телевизията гледахме как свещениците благославят фабрики за бутилиране на кобалтови бомби.

Ако човек знае началото на разказа, няма да се чуди толкова на наивната привързаност на хърватите към всички романтични и воюващи за свободата си католически нации. В средата на осемдесетте тази привързаност се проявяваше най-вече по местата, намиращи се сякаш по-встрани от комунистическата идеология: футболните стадиони. В източния сектор на сплитския стадион “Хайдук” например вилнееше не комитетът на партията, а дивата и опасна тълпа запалянковци. Тогава, в началото на осемдесетте, там редовно се развяваха не само ирландски, но и каталонски и баски знамена, които политически недообразованите милиционери пускаха свободно на входовете, понеже нямаха никаква представа за значението им. Когато в средата на осемдесетте ирландската музика, U2 i Pogues, навлезе сред младежта от градовете и предградията, тя дължеше доста от романтичното си очарование и на мита за братския свободолюбив народ. Първата строфа от песента на Боно “Bloody Sunday” се превърна в един от най-честите графити по градските стени, графит, който в основата си беше откровено политически, макар и милицията не винаги да го разбираше. Но и милицията понякога проявяваше остроумие: помнят се доста случаи, в които бяха арестувани авторите на графитите “U2”. Буквата U беше символ на “усташите”, хърватските нацисти от Втората световна война, а ако пък, не дай си Боже, бяха и почитатели на “Joshua Tree” или “Rattle and Hum”, тогава вече можеха сериозно да загазят, защото на всички им беше ясно какво всъщност означаваше за тях “U2” ­ “втори усташ”.

Тогава избухна войната и по рецептата на Оскар Уайлд животът започна да имитира изкуството и нашият Bloody Sunday не закъсня ­ при това не само за една неделя, а за цели пет години. Така наречените “втори усташи” започнаха да мрат из блатата на Срем и Дрина. Отрасналата с “Bloody Sunday” и “Irish Rover” младеж, която само до вчера, също като в “Dirty Old Town”, дишаше лепило под стените на крайградските фабрики, сега изведнъж се намери с кубинки в окопите. Това поколение получаваше удари от всички посоки. От една страна, го обстрелваше сръбската артилерия, от друга ­ хърватските национални хищници, които изкупиха и закриха фабриките, където същата тази младеж работеше, обезобразиха бъдещето є, а накрая започнаха да налитат и на културата є. Нито една жертва от войната не беше достатъчна, за да убеди клерикалните национални старци, че поколението, което слуша песни на английски и дупчи ушите си, може да бъде добро. Оцелелите се завръщаха в градове без индустрия, в държава без демокрация, в култура, която ги изолираше от себе си, в родина, която изглеждаше свободна само отвън. От “кървавата неделя” печалба извлякоха само партийните секретари, които много бързо се превърнаха ако не в национални капиталисти, то поне в националистически ориентирани журналисти. Романтичният ореол на хърватския патриотизъм поугасна, но като че ли романтичната любов към братския трибагреник и кръста не успя да изгуби напълно обаянието си.

Така през есента на 2000 година хърватската общественост научи, че благодарение на съвместните действия на ирландската и хърватската полиция е бил разбит мощен канал за трафик на оръжие. Първата спирка на канала бе в Добраня край Имотски, най-южната точка на далматинско Хърватско. Имотски е градът, който в съзнанието на хърватите си е извювал авторитета на “хърватската Сицилия”. Каналът завършваше в тайник за оръжие на Continuity IRА ­ една от най-зловещите фракции сред мрачните теоложки разклонения на Ирландската републиканска организация. Контрабандата била прикривана от неизвестна католическа хуманитарна организация, а корените є, изглежда, стигали чак до емигрантския подземен живот на хърватските съучастници. Като пикантна подправка, придаваща неповторим вкус на разказа, идва информацията, че главните обвиняеми са двама свещеници ­ един хърватски и един ирландски. Нищо чудно трафикът на оръжие между двата братски народа да е имал преди всичко валутен аспект, но все пак не бива да се подценява и значението на романтичния национален авантюризъм.

Когато разказвате на ирландците за непресъхващата обич на хърватите към Ирландия, големите надежди, които им се възлагат, не ги радват особено. На ирландците не им е много лесно да бъдат метафора или общ притегателен полюс за католическия национализъм. През последните десетилетия и особено през последните години те доста успешно избягват всичко това. От католицизма са уморени, тъй като целият им обществен живот е бил просмукан от него ­ не за десетилетие, както беше в Хърватско, а в продължение на половин век. Вече не учат с голяма охота староирландски. Патриотизмът им се поохлади и от отровната ябълка на чуждия капитал и се подгрява все още от британските копродукции като “Michael Collins” или “В името на отца”. Към Северна Ирландия и ИРА ирландците се отнасят почти по същия начин, по който Стипе Месич гледа на хърватските сепаратисти от Мостар и прословутия тамошен Затворнически отряд. Съвсем не е случайно, че решаваща роля в залавянето на Continuity IRA изиграва полицията на Ирландската Република.

Така по някаква ирония на съдбата поклонниците на войнствения патриотизъм от Добране и Белфаст се оказват в позиция, подобна на тази, в която попадат и ирландските доброволци под стените на Castello San Angelo през септември 1870 година. Те са и последните бранители на църквата, чийто първоапостол е човекът, ликвидирал Папската държава ­ самият Гарибалди. Но и тази църква ­ Нация ­ започва да губи паството си. Миряните є, също като преди сто години, се обърнаха към друга вяра: глобалния либерален капитализъм. Тази вяра не е нито романтична, нито войнствена, нито произвежда герои и мъченици. Наистина, изглежда доста скучна, но затова пък е успешна и побеждава. В Хърватско тя победи на изборите от 3 януари 2000 година и срина с гръм и трясък Туджмановата империя на Трибагреника и Кръста. Онези, които смятат новата динамична и неуловима вяра за ерес, неизбежно попадат в групата на все по-изтъняващото малцинство сред цивилизования свят.

Днес романтиците от Добране и Белфаст ни изглеждат тъжни, че и смешни дори, освен ако не ни е страх от тротила им. Но къде другаде да търсим поуката от тази история, ако не там, където всяка идеологическа вяра рано или късно става тъжна и смешна. И не важи ли това и за нашата нова вяра ­ либерално-капиталистическата? Което, естествено, не означава, че тя е виновна или че не трябва да є се вярва, а просто, че не трябва да се вярва прекалено или пък когато всичко стане ­ като в крилатата фраза на Тертулиан ­ абсурдно като отбраната на папския Рим или минирането на белфастките пъбове. Защото и този ден все някога ще дойде.

 

Превод от хърватски Людмила Миндова