Пиер  Жилар

ИМПЕРАТОР НИКОЛАЙ II И СЕМЕЙСТВОТО МУ

Императорът

Скромен и стеснителен по природа, Николай II твърде много се съмняваше в себе си и оттук идеха всичките му несполуки. Обикновено първото му решение беше най-правилно, но нещастието му бе, че рядко го следваше именно защото не се доверяваше на себе си. Съветваше се с хора, които считаше за по-компетентни, и от този момент преставаше да владее положението ­ то се изплъзваше от ръцете му и той се колебаеше между противоположните мнения, като най-често се присъединяваше към онова, което най-много противоречеше на вътрешното му чувство.

Императрицата познаваше нерешителния му характер и имаше за свой свещен дълг да му помогне в тежката задача, която съдбата му отреди. Влиянието є върху императора беше силно, но почти винаги гибелно. Тя превърна политиката във въпрос на лични чувства и предпочитания и твърде често се ръководеше от собствените си симпатии или антипатии или от тези на антуража є. Импулсивна по природа, императрицата бе склонна към увлечения и се доверяваше на тези, които тя считаше за искрено предани на династията и държавата.

Господарят се стремеше да бъде добър и справедлив. Ако не винаги го постигаше, то беше по вина на онези, които по всякакъв начин се стараеха да скрият от него истината и напълно да го отдалечат от народа. Всичките му благородни начинания се разбиваха в пасивната съпротива на всесилната бюрокрация или съзнателно не се привеждаха в сила от тези, на които ги поверяваше. Той считаше, че колкото и могъща и гениална да е личната инициатива, тя не е нищо в сравнение с висшите сили, които ръководят събитията. Оттук и мистичната покорност пред съдбата, която го караше по-скоро да се подчинява на обстоятелствата, отколкото да ги ръководи. Това е една от отличителните черти на руската душа.

Създаден за семеен живот, той вероятно щеше да е по-щастлив, ако живееше като обикновен простосмъртен. Николай II обаче се беше покорил на съдбата и бе приел непосилната за един човек, наложена му от Бог задача. Той всецяло обичаше своя народ и родината си и най-вече най-смирените свои поданици ­ селяните, чиято съдба искрено искаше да подобри. Трагична е съдбата на този монарх, който през годините на своето властване се опитваше да се приближи до народа си, но такава възможност така и не му се даде. Старателно го охраняваха, наистина, и то тези, в чиито интереси беше да му пречат.*

 

Императрицата

Задачата, която съдбата беше поставила пред младата царица, не беше никак лека. Тя трябваше да свикне с положението си на императрица, и то в най-пищния европейски двор, изложен отвсякъде на различни интриги и хитрости. Привикнала към скромния живот в Дармщат, тя бе изпитала строгия церемониал на английския двор само по време на кратките си гостувания като млада и обичана от всички принцеса. Ясно е защо е трябвало да се чувства неподготвена за новите си задължения и да се смущава от внезапната и рязка промяна в начина си на живот. Чувството за отговорност и горещото желание да се посвети изцяло в служене за благото на огромния народ, чиято царица тя внезапно се оказа, я възпламеняваха, но в същото време я правеха неуверена.

Тя мечтаеше да намери път към сърцата на своите поданици. Но не умееше да го изказва, а вродената є стеснителност погубваше добрите є намерения. Скоро се почувства безсилна да накара хората да я разберат и оценят. Нейната естественост бързо се натъкна на хладната условност на отношенията в двора. Начинанията є потъваха в атмосферата на леност. Тя очакваше да отговорят на доверието є с искрено и добро желание за посвещаване в делото, но вместо това се сблъскваше с празна, безлична придворна предпазливост.

Въпреки всички външни усилия тя не се научи на баналната любезност и на изкуството да се докосва само до нещата с външна благосклонност. Проблемът беше в това, че императрицата бе преди всичко искрен човек и всяка нейна дума изразяваше реалните є чувства. Като видя, че не я разбират, тя се затвори в себе си. Гордостта є беше уязвена. Все по-често избягваше празненствата и приемите, които бяха непосилно бреме за нея. Стана сдържана и отчуждена, което другите приемаха за надменност и презрение. Но този, който се приближаваше до нея в минути на страдание, разбираше колко чувствителност и деликатност се криеше зад привидната є сдържаност. Тя с пълно убеждение прие новата си религия и се уповаваше на нея в минути на вълнения и тревоги. Но щастлива се чувстваше единствено след своите, в семейния кръг.

След раждането на Олга Николаевна на бял свят се появиха още три здрави и жизнени дъщери, които бяха радост за родителите си. Но тази радост не беше пълна, защото не бе осъществено заветното им желание ­ появяването на наследник. Раждането на последната велика княгиня ­ Анастасия Николаевна ­ в първия момент беше голямо разочарование. Времето течеше. Накрая на 12 август 1904 година в разгара на руско-японската война господарката роди дългоочаквания син. Радостта беше безгранична. Като че ли всички минали неволи бяха забравени и пред съпрузите се откриваше щастливо време. Уви! Това беше само кратка въздишка, след която последваха нови нещастия: отначало, през януари, кръвопролитието на Дворцовия площад, кошмарният спомен за което щеше да ги преследва до края на живота им, после плачевният край на руско-японската война. Единственото им утешение в тези мрачни дни беше любимият син, но уви, скоро стана ясно, че наследникът е болен от хемофилия. От този момент разкъсващата мъка не напусна майката. Тя познаваше тази болест ­ чичо є, брат є и двамата є племенници бяха починали от нея. От детските є години още є бяха разказвали за нея като за нещо ужасно и тайнствено, срещу което хората са без безсилни. И ето че единственият є син, най-скъпото є нещо на света, беше поразен; смъртта щеше да го следва на всяка крачка, за да го отнесе, както направи това с толкова деца от семейството є...

Трябваше да се бори. Трябваше да го спаси на всяка цена. Не е възможно науката да е безсилна, може би все пак съществуваше някакво средство и то трябваше да бъде намерено. Вече десетки доктори, хирурзи, професори бяха разпитани и, уви, напразно изпробвали различни начини на лечение.

Минаваха месеци, но дългоочакваното чудо не идеше, а пристъпите се повтаряха все по-жестоки и безжалостни. И най-горещите молитви не предизвикваха Божията милост, и последната надежда претърпя крушение. Безкрайно отчаяние изпълни душата на императрицата, струваше є се, че целият свят є обръща гръб. (Постоянният страх от покушение срещу императора или наследника също допринесе за нервното є изтощение.) И точно в този момент є доведоха простия сибирски селянин Распутин, който є казва: “Вярвай в силата на моите молитви, вярвай в силата на моето застъпничество и твоят син ще живее.” И майката се вкопчи за надеждата, която той є обеща, както потъващият ­ за сламка, и му повярва с цялата си душа. От много време тя беше убедена, че спасението на Русия и на династията ще дойде от народа, и си въобрази, че този смирен мужик є е пратен от Бога. Силната вяра и самовнушението, за което помогнаха някои случайни съвпадения, свършиха останалото и тя се убеди, че съдбата на детето є е в ръцете на Распутин.

Распутин си даваше сметка за душевното състояние на отчаяната майка, достигнала предела на страданието, и разбираше цялата полза, която можеше да извлече от това, затова с дяволска ловкост съумя до известна степен да свърже живота си с този на детето.

Трудно бихме могли да проумеем нравствената власт на Распутин над императрицата, без да познаваме ролята, която играят в религиозния живот на православния свят странниците и “старците” ­ хора, които нямат свещенически сан и не са монаси (макар че съществува навик неправилно да наричат Распутин монах).

Ето определението на Достоевски в “Братя Карамазови”:

“Старецът” е човек, който ви взема душата и волята в своята душа и своята воля. Като си изберете старец, вие се отказвате от волята си и му се отдавате в пълно послушание и чрез пълно самоотречение. Това изпитание, тази страшна школа на живота обричащият се приема доброволно с надеждата подир дългото изпитание да победи и овладее себе си дотолкова, че да може най-сетне да достигне чрез доживотното си послушание съвършената свобода, тоест свободата от самия себе си, за да избегне участта на ония, които са изживели целия си живот, без да намерят себе си в себе си.”

Приемането на православната вяра от императрицата беше напълно искрено от нейна страна. Православната религия отговаряше на мистичните є настроения и въображението є беше прелъстено от наивността и старинността на обредите. Тя я прие с готовността на новопокръстена. В нейните очи Распутин беше обгърнат с обаянието и светостта на старец.

Такива бяха чувствата, с които императрицата се отнасяше към Распутин и които клюката оклевети. В основата беше най-благородният порив, който може да изпълни сърцето на една жена ­ майчината любов.

Съдбата направи така, че този, който беше обгърнат с ореола на святост, на практика беше недостоен и развратен човек. Пагубното му влияние беше главната причина за смъртта на онези, които вярваха, че ще намерят спасение в него.

 

Мнимият престолонаследник

Лятото на 1919 г. беше отбелязано с големи несполуки, които няколко месеца по-късно трябваше да доведат до падането на правителството на адмирал Колчак. Болшевишките войски отново превзеха Перм и застрашаваха Екатеринбург. Наложи се да се изоставят недовършени предприетите на Коптяковската поляна дела.* На 12 юли Н. А. Соколов с мъка се реши да замине в Омск. Там той прекара август и после, като видя, че положението става все по-лошо, продължи към Чита, докато аз останах в Омск.

Няколко дена след отпътуването му във френската военна мисия се появиха двама офицери, които казаха, че искат да преговарят с мен. Заявиха ми, че генерал Д. трябва да ми направи важно съобщение и моли да отида при него. Седнахме в чакащия ни автомобил и след няколко минути бях там.

Генерал Д. ми съобщи, че иска да ме запознае с един млад човек, който се представя за наследника. Знаех, че от известно време в Омск се разпространява слух, според който младият княз е останал жив. Говореше се, че се намира в едно от селата на Алтай. Бяха ми разказвали, че населението го посрещнало възторжено, че учениците събирали помощи за него, а пощенският началник на колене му поднесъл хляб и сол. Освен това адмирал Колчак получил телеграма с молба да помогне на мнимия царски наследник. Отнесох се равнодушно към тези приказки.

Именно защото се опасяваше от евентуалните размирици, които тези обстоятелства бяха предизвикали, адмиралът беше наредил да се доведе претендентът в Омск и генерал Д. ме извика, предполагайки, че чрез моето свидетелство ще се установи истината и още в зародиш ще се пресече раждащата се легенда.

Открехнаха вратата към съседната стая и аз имах възможността да разгледам, незабелязано за него, младия човек, който беше по-едър и по-пълен от наследника според мен и беше петнайсет-шестнайсет годишен. С матроския си костюм, с цвета на косата и прическата си той отдалеч много смътно напомняше Алексей Николаевич. Единствено с това се ограничаваше приликата.

Споделих впечатленията си с генерал Д. Въведоха младия човек при нас. Зададох му няколко въпроса на френски. Той мълчеше. Когато започнаха да настояват да ми отговори, той заяви, че разбира всичко, което му говоря, но че има причини да говори само на руски. Тогава се обърнах към него на този език. Но и това се оказа също толкова безплодно. Той се позова на това, че е решил да отговаря единствено на адмирал Колчак. Така завърши очната ни ставка.**

Случаят изпречи на пътя ми първия от безбройните самозванци, които без съмнение дълги години ще бъдат причина за смут и вълнения в безпросветната и доверчива среда на руското селячество...

 

АКТ

за отказването на господаря император Николай II от престола

на руската държава в полза на Великия княз Михаил Александрович

 

В дните на усилната борба с външния враг, който от три години се стреми да завладее Родината ни, беше угодно на Господ-Бог да прати ново тежко изпитание за Русия. Започналите вътрешни народни вълнения заплашват да се отразят бедствено на по-нататъшното водене на упорна война. Съдбата на Русия, честта на геройската наша армия, благото на народа, бъдещето на скъпото ни Отечество изискват войната да бъде доведена до победен край на всяка цена. Жестокият враг напряга последни сили и вече е близък часът, когато доблестната наша армия, заедно със славните ни съюзници, ще може окончателно да сломи врага.

В тези решителни дни за живота на Русия счетохме за свой дълг и съвест да съдействаме за тясното единение и сплотяване на всички народни сили за достигането на скорошната победа и в съгласие с Държавната дума решихме за благото да се откажем от престола на руската държава и да снемем от себе си Върховната власт. Тъй като не искаме да се разделяме с нашия любим син, предаваме наследството на нашия брат Великия княз Михаил Александрович и го благославяме с встъпването на руския престол. Задължаваме нашия Брат да управлява държавните дела в пълно и нерушимо единение с представителите на народа в законодателните учреждения, като съблюдава установените от тях начала и принесе за това нерушимата си клетва. Призоваваме всички наши верни синове на Отечеството, в името на горещата любов към Родината, да изпълнят своя свят дълг към нея и с послушанието си пред царя в тежкия час на всенародни изпитания да му помогнат заедно с представителите на народа да изведат руската държава на пътя на победата, благоденствието и славата. Господ-Бог да помогне на Русия.

Гр. Псков, 2 март, 15 ч 3 мин 1917 г.

НИКОЛАЙ

Министър на имперския двор

генерал-адютант граф Фредерикс

 

Превод Малина ТОМОВА