Александър Гаталица

ПРИТЧИ

Прокълнатият влак и разтълкуваният сън

И през последната си нощ последният руски цар спа във вагона си, заобиколен от адютанти и министри. Обезпокояващото съобщение от генерал Дубенски за размириците в столицата вече беше стигнало до царския влак. Въпреки това композицията премина лихославленската и бологоевската гара и започна да навлиза все по-дълбоко в руската нощ и замръзналата земя, контролирана от революционерите. Никой дори и не помисли да събужда царя, все още беше рано да безпокоят Негово Величество с лоши вести. А още на следващия ден той щеше да бъде затворник...

Но тази вечер, тази вечер той все още е монарх, който всеки път, щом дръзнат да прекъснат достолепния му сън, скача от леглото си като залят с вряла вода. В спалното купе е сам. На бюрото свети зеленият абажур на нощната лампа и разпръсква отраженията си в множеството огледала. Царят гледа навън през леко дръпнатото перде. Но защо е буден, какво може да го е сепнало и разтревожило? Вижда глухия мрак и малкия перон на жп гарата в Бологое. Отначало му се струва, че всичко е пусто, но после забелязва някакъв скитник и ято птици, които кълват релсите. Нещо го притегля към непознатия и той се заглежда в него. Прилича на петроградски студент: лошо облечен, буйна глава, пълна с велики планове за новото време. Но на царя изведнъж му се струва, че е някакъв шарлатанин, а може би, може би дори шпионин. И тъкмо извиква конвоя си да го арестува и разпита, когато прокълнатият влак отново тръгва. Нощта е обсипана със звезди, вагоните се хлъзват по релсите без никаква засечка. Всичко става прекалено бързо. Никой не идва да повика Николай и той не може да мигне повече. Наблюдава сънено кристалната нощ през прозореца, озарила небето и земята като празнична илюминация. Намества си очилцата на носа, мислейки непрекъснато за мнимия студент, когато влакът отново забавя ход...

На следващата спирка, а това беше Вишора, още една затънтена провинциална дупка, го видя отново. Сигурен беше, че е същият шарлатанин, само дето сега приличаше на мужик: на раменете с овнешки кожух, на краката ­ с огромни дървени обувки. Имаше мустаци, вече прошарени, но въпреки това лицето си му беше същото, само малко по-състарено. Последният Романов не знаеше кой е този скитник, нито пък защо го преследва. Непознатият просто стоеше и не отместваше острия си поглед от тъмния прозорец, през който скришом надзърташе самият цар. А гарата вече беше изпълнена от птици. Някои кацаха безшумно върху вагоните на царската композиция, други кротко и с тъжни напеви се трупаха в краката на... Царят повече не искаше да гледа това. С рязко движение дръпна пердето и се опита да убеди сам себе си, че е крайно време да заспи, защото на следващия ден го чакаха важни срещи, аудиенции, поверителни разговори, царица Александра и Ана Вирубова. Искаше да заспи, но сън не го хващаше. Със смесица от страх и трепет очакваше, вече напълно разсънен, следващата спирка.

В Старая Руса фокусникът се превърна в помешчик. Сега това беше старец със зачервени бузи, но лицето, лицето му си беше същото. Ходеше припряно в строгия си сюртук и изглеждаше така, сякаш чакаше пристигането на местния ревизор. Някъде пред мръсната и неугледна чакалня царят забеляза ято птици. Летяха гълъби, косове, скворци и зимни врабчета. Блъскаха се за всеки милиметър релса, толкова много бяха. Николай се уплаши и се сниши още повече зад тъмния прозорец. Питаше се дали влакът ще може да тръгне, дали все някога ще го отведе по-надалеч от староруската гара и дали този помешчик-птичар е ­ сега царят беше напълно сигурен в това ­ единственият пълновластен господар на тези невероятни ята нощни птици. Още веднъж понечи да повика ординареца, но влакът отново тръгна... Тогава последният Романов взе твърдото решение, че при следващото спиране ще убие сам, със собствени ръце и без никаква помощ този мошеник и магьосник. Така и стана. Когато влакът спря в Псков, царят изскочи навън и някъде в далечината съзря опасния провокатор, който този път най-предизвикателно се беше преоблякъл като губернски лекар. Втурна се към него, но най-неочаквано хиляди крила запречиха пътя му. А там, някъде зад птичия облак, се усмихваше губернският лекар с насълзени очи. Накрая, задъхан и потен, царят успя да се добере до него и тъкмо започна да го души за шията, когато изведнъж се събуди. Оказа се, че е в копринените си чаршафи, целият вир вода и облян от синкавата светлина на железничарско фенерче. Беше изгрев слънце, някъде на север...

В нощта между 27 и 28 февруари от Могильов към Царское село и Петроград тръгнаха два влака. Царят беше завършил обиколката си на румънския фронт и прекарваше своята последна нощ във вагона си, заобиколен от адютантите и свитата си, когато се сепна от кошмарния си сън и видя пустата псковска гара. На перона чакаха генералите Руски и Давидов, мълчаливи и бледи. Петроград, Кронщат и Москва горяха, а навсякъде около тях гъмжеше от революционери. Много бързо му стана ясно, че от вагона си повече няма да може да излезе, както и че композицията няма да продължи пътуването си, въпреки че на псковската гара не се виждаше нито една птица. Но на царя сега не му беше до нощните птици. Отвсякъде беше заобиколен от предателство, подлост и лъжа. Един след друг при него идваха комендантите на фронтовете и досущ като фокусника от съня му, който сменяше постояннно лицата си, го гледаха с лицемерни погледи. Уверяваха последния Романов, че всички отряди са му верни до гроб, а веднага след това гладните войници се разбунтуваха. Докато му предлагаха за регент Великия княз Алексей и временно правителство начело с Родзянко, царят за миг си спомни тъжния мужик и зловещата му птича охрана. Новите телеграми от столицата обаче го накараха да забрави бързо както скитника, така и тъжната му усмивка... Вечерта всичко свърши: Романови, царството, Русия. Комендантът на Източния фронт принуди царя да подпише абдикацията си. В същия вагон, под портрета на сина си, царят натопи перото в мастилницата и случайно стрелна поглед през металносиния прозорец. На перона видя и ­ сега вече беше напълно сигурен в това ­ същия илюзионист. В ръцете си държеше два гарвана с цвят на гранит. Птиците изграчиха, царят скочи, а някой от присъстващите каза: “Царю, вашия подпис.”...

За обикновената 1917 г.

 

Основателят

на Петия интернационал

Когато най-накрая взех твърдото и непоколебимо решение да основа Петия интернационал, се заклех, че ще поправя грешките на всичките ми славни предшественици. Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Владимир Илич, Йосиф Висарионович и Лев Троцки. Петият работнически интернационал трябваше да бъде масов като Третия, оптимистичен като Първия, елитен като Втория и също толкова фанатичен, колкото и Четвъртият, но новото време, в което трябваше да осъществя плановете си, изискваше и нещо повече. Заради анонимността, която на този етап от развитието на Интернационала е задължителна, няма да разкривам нито името си, нито държавата, от която задвижих всичко. Ще кажа само, че съвсем доскоро и моята родина беше сред най-преданите членки на световната социалистическа общност, а същевременно и боен отряд от световния антиимпериалистически фронт, но после изведнъж всичко започна да пропада и потъва тъй, сякаш огромният ни кораб беше с пробойна още от времето на първите топовни гърмежи на “Аврора” и великия Октомври. Но аз и за миг не повярвах на тези зловредни слухове, сигурен бях, абсолютно сигурен, че това просто не е възможно. И още тогава у мен се породи идеята да основа най-силния и велик работнически Интернационал досега, ала от самото начало още знаех, че трябва да съм постоянно нащрек. Пазех се да не би случайно да бъда заподозрян като заклет комунист и затова се постарах да стана също толкова неузнаваем, колкото и сънародниците ми, ако не и повече. Мечтаех си час по-скоро да се превърна в капиталист, за да заема колкото се може по-сигурни позиции, така че вместо другите мен ­ аз тях да ги експлоатирам. Веднага, щом стана възможно, основах нова партия с типично дясна политическа ориентация, в която дадох воля на силната си омраза и реваншизъм, настоявайки за връщането ни към средновековните ни корени. Много бързо станах опасен, влиятелен и богат човек, но не и щастлив. Съзнанието, че външно съм се омърсил непоправимо, съхранявайки същевременно дълбоко в себе си чистите си намерения, ме тласкаше към болезнени терзания. И понеже бях вече станал дребен капиталист, реших да предприема реални стъпки към основаването на Петия интернационал. Много скоро обаче ми се наложи да си призная, че ситуацията е все още неблагоприятна и че позициите ми на пръв и вероятно доживотен председател на тази мощна работническа интернационална организация трябва да се закрепят още повече. Затова, въпреки своята огромна погнуса от света, продължих да уедрявам капиталистическата си империя, започнала от малка стъкларска фабрика и манифактура за сапун. Изкупувах стари държавни фирми, а работниците им освобождавах или държах с възможно най-ниската заплата. Всички около мен си мислеха, че си играя с тях, но се лъжеха. Колко пъти само ме караше сърцето ми да ида във фабриката и да кажа на хората, че повече няма да бъдат експлоатирани, и колко пъти не намирах в себе си сили!... Успокоявах се с мисълта, че съдбата, която ги е сполетяла, е наистина жестока, но че в крайна сметка е за тяхно добро и, когато някой ден основа освободителния Пети интернационал, непоносимите им страдания ще бъдат изплатени и с лихвите... За тази цел новосъздадената от мен Християн-социална партия трябваше обаче да се реформира и увеличи членската си маса, оставайки си при това един най-обикновен параван за по-решителни комунистически намерения. Затова най-напред накарах всички работници от фабриките си да се запишат в нея и да є отделят напълно доброволно цялото си свободно време. Подобна идея, да си призная, доста ме смущаваше и безпокоеше, но постепенно, разсъждавайки напълно трезво и рационално, стигнах до извода, че само по този начин хората могат да бъдат научени на предана и денонощна работа в комунистическия Интернационал. Не смеех да проявявам милост към тях, не позволявах нищо да ме отклони от поетия път. С измами и манипулации държах работниците си разединени и покорни, така че и през ум не им минаваше да се разбунтуват. Всички станаха активисти на Християн-социалната партия и тя придоби такова влияние, че още на първите многопартийни избори спечелихме мнозинство в парламента. Най-много гласове ни донесе страхът, който всяваше името ми сред народа, умелото прикриване на истинските ни цели зад най-елементарни и шовинистически решения, както и подправените бюлетини, подхвърляни от най-верните ми активисти навсякъде, където беше необходимо. След месец станах първи премиер на държавата ни в многопартийния є министерски съвет. Колебанията ми относно това дали в крайна сметка не е дошло времето да разкрия действителните си намерения и да оглася пред света, че вече е основан Петият работнически интернационал, не продължиха задълго. Прецених, че условията за възвръщането на всичко социалистическо и напредничаво са повече от подходящи, но си казах, че все пак биха могли да бъдат и по-добри. В ролята си на премиер на малка и изостанала източна страна отново бях на правилните идеологически позиции. Фирмите и фабриките ми, регистрирани с имената на членовете на тесния и широкия ми семеен кръг, станаха отново държавни, само че този път държавата бях аз... Дори сега, когато пиша тези редове, изобщо не ме смущава фактът, че съм най-омразният човек в нея и че някои напълно парадоксално ме наричат фашист. Знам своя път ­ пътя на Роза Люксембург и Карл Либкнехт, както и на всички онези, които не дават пукната пара за това, че целият свят е против тях, когато са решили да го реформират... В момента най-усърдно работя по реализацията на плана си за разцепление на опозицията, стремяща се да ме подкопае, за криминализиране на обществото и предизвикване на хиперинфлация, която да превърне отново всички граждани в пролетарии и бездомници. Тогава ще обявя окончателно, че с труд и пот моят измъчен и изостанал народ е успял да изгради Петия интернационал; а може би и тогава няма да го направя, защото ­ вече виждам съвсем ясно ­ за началото на работата на тази многолюдна организация от равни всеки следващ момент е още по-подходящ от достигнатия. И това ме изпълва с радост, с огромна радост, но и с непосилна тъга. Събитията показват, че бъдещият живот на Петия интернационал е напълно реален, но в същото време, мисля си ­ не без страх и безпокойство, ­ тази славна задача е прекалено тежка за плещите ми и най-вероятно ще си отида презрян и изоставен от всички, без да успея да изпълня мисията си, която започнах още като дребен фабрикант на стъкло и сапун. Така никой няма да забележи до каква степен всичко подло и долно, сторено от мен, е било в името на чуждото, а не на собственото ми благо. Няма и да се разбере как, унижавайки другите, най-много навредих на самия себе си. Но особено непоносима ми е мисълта, че никой никога няма да отчете най-свидната ми жертва. А тя се заключава в простата истина, че за да осъществи целта си, колкото и възвишена да е тя, и най-големият праведник на този долен и опак свят е длъжен да прибегне до не по-малко долни и зли средства. Знам, че вече ме нападат заради това, но няма да се предам, връщане назад няма. Петият интернационал си има само мен и затова трябва да съм още по-решителен в надпреварата за по-голямо надмощие и сатанинска власт над хората с цената на действия, достойни за най-дълбокото презрение. Очите на всички мъртви революционери са отправени към мен. Не смея да спра, няма да се предам. Може би ще започна дълготрайни войни със съседните държави или пък ще предизвикам криза в региона. А може би още утре ще направя нещо още по-зловещо с ясното съзнание, че пред мен е новият ден и че пътят към осъществяването на заветната ми мечта ­ основаването на Петия работнически интернационал ­ се е скъсил с още един ден...

За престъпната 1988 г.

 

Превод от сръбски Людмила МИНДОВА