Георги Тодоров

ОТВЪД БАЛА

с маски

Изборът на бившия цар след изборния триумф

 

Ако Господ не съзида къщата, напразно се трудят строителите .

Псалом 126:1

Скокът на Симеон Сакскобургготски в предизборна България свари неподготвени всички ­ политици, политолози, монархисти, републиканци, а и самия него. Излизайки от мъглата, в която се беше забулил в далечния Мадрид, бившият цар сякаш пренесе тази мъгла в българския политически живот, където всичко се преобърна. Привидно подредената и предвидима българска политическа действителност изведнъж се оказа под въпрос.

Отговора на този въпрос не знае никой. И то не защото бъдещето на днешна България е непредвидимо, а защото също толкова непредвидимо е нейното минало. Цялата българска история от избирането на Фердинад за княз през 1887 г. изведнъж се завърна в сегашното време със завръщането на неговия внук. Но се оказва, че тази история е неусвоена от нашата историческа наука, която още не е произвела магистрални изследвания върху главните събития и личности на този период. Включително и върху представители на следосвобожденската ни монархия: Александър Батенберг, Фердинанд, Борис III. Налице са само популярни биографии и мемоари. Липсва както началото на истинската изследователска работа ­ публикуването на изворните документи (личните архиви и пр.), така и нейният край: меродавната монография.

И до днес еталон за исторически труд у нас продължава да бъде “Строителите на съвременна България” на Симеон Радев. Книгата е резултат на дългогодишно добросъвестно проучване и несъмнен писателски дар. Но тя остава журналистика ­ на повърхността на събитията. Подобни историци (а те са мнозинство) не разбират историята, защото им се губи нейното основно измерение ­ истинската духовност. Която не е абстрактно понятие, а Личност ­ алфата и омегата на всяко истинско светопознание:

Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. (Иоан, 1:3)

Увлечението на Радев по масонството най-добре свидетелства за духовна недостатъчност. Закономерно в историческите си трудове той надценява ролята на външните събития, политическата власт, политиката, политиците, дипломатите, военните и пр.

Такова надценяване е най-често срещаната илюзия на света. До степен, че минава за здрав разум. Който непрекъснато се самовъзпроизвежда и самопотвърждава. Създава своя “класика”, своя едноизмерна митология, свои герои и обяснения, които вместо наистина да обясняват същностите, само преповтарят привидностите. Повторени сто пъти, привидностите заприличват на действителност, която екранира истината и я прави труднодостъпна. С подобен умствен инструментариум историята става непознаваема и неразбираема.

България не разбира новата си история. Боравим с неистинни понятия и повърхностни митове за нейното осмисляне и разбиране (турско робство, възраждане, национален идеал, капитализъм, фашизъм, комунизъм, демокрация, левица, десница и пр.). Вместо да разкриват действителността, те я маскират.

В българското обществено съзнание истинският мисловен процес все още не е протекъл. За да прекрати този бал с маски и да ни поведе към същностите. Вместо това лъжовните митове раждат лъжовни митове от второ и трето поколение. С времето те се натрупват, развиват, ваимообуславят. И ето че не само “народът”, но и неговите “водачи” ­ царе, президенти и премиери ­ не знаят кои са, откъде идват, накъде отиват и какво всъщност става.

И само от време на време действителността произвежда събития, от които узнаваме, че нищо не знаем, и за да ги “обясним”, ги назоваваме “ирационални”.

Така е и с явлението Симеон Сакскобургготски. Кой е той? Как се казва? Цар ли е или не? Българин ли е или не? Вярва ли в монархията? Вярва ли в самия себе си? Почтен ли е? Истина ли говори или не?

Никой не знае отговорите на тези въпроси. Дори самият той.

Със собственоличното си влизане в републиканската партийна политика бившият цар самоволно напусна своята монархическа същност и фактически абдикира. Това е историческа грешка независимо от триумфалните резултати на изборите. Като носител на българската Кобургска династия Симеон Сакскобургготски не бива да напуска (abdicatio = напускане) своята монархическа и династическа позиция ­ извънпартийна и надпартийна.

Тъкмо като извънпартиен и надпартиен той можеше през последните няколко години ­ и донякъде все още може ­ да изиграе три важни исторически роли:

1. Да спомогне за вътрешното политическо помирение и взаимно всеопрощение на българите с оглед на жертвите на режимите преди и след 1944 г. и на натрупаната през десетилетията взаимна неприязън (може би юбилейната 2000 година от Боговъплъщението беше най-подходящото време за такова помирение, макар че никога не е късно).

2. Да спомогне за единението на Българската Православна Църква.

3. Да намери вярното място на българската монархия в съвременното българско общество.

От десет години насам бившият цар не предприе нито една значима инициатива в тези три направления. Предълго тактическо изчакване, което не беше в интереса нито на България, нито на самия него.

Първата значима инициатива на Симеон Сакскобургготски е впускането му в републиканската политика. Което е най-коренната промяна в статута на българската монархия от референдума в 1946 г. То е фактическо признаване на този спорен референдум от главния потърпевш ­ т. е. негова негласна абдикация.

Завръщането на бившия цар в България беше отдавна очаквано и призовавано. Въпреки това то дойде изневиделица и свари всички неподготвени. Най-вече организираните “монархисти”, мнозина от които се почувстваха излъгани, употребени и излишни. Те не разбират кой всъщност дойде от Мадрид ­ цар Симеон Втори или неговият отровен двойник ­ републиканският политик г-н Симеон Сакскобургготски, сърфиращ върху монархическата идея? Дали господинът е средството, а царят целта? Или обратното? Или господинът е реалната цел, а самите монархисти ­ средство? А дали пък за самите господа “монархисти” царят не беше само средство, а истинската цел ­ самите те?

В историята на България след 1887 г. и монарси, и монархисти винаги са играли двойна игра.

Но кой е Симеон?

Самият той няма еднозначен отговор на този въпрос. От референдума в 1946 г. ­ вече 55 години ­ той води двойствения живот на бивш цар. Нито истински цар, нито истински гражданин. Нито истински българин, нито небългарин.

Коварната следосвобожденска история на България се е стоварила с цялата си тежест върху крехките плещи на тогавашното невръстно момче цар. Роден (1937) в любящото царско семейство и сред всеобщата обич на един народ, за когото “да живееш като Симеончо” е образец за земно щастие, престолонаследникът свързва най-ранните си спомени с най-ужасните времена в историята. Едно от първите неща, които Симеончо ще научи за света, е, че той се самоунищожава: в ход е Втората световна война (1939­1945). Прелюдията на неговия живот е препълнена с главозамайващи и страшни събития: смъртта на баща му и провъзгласяването на детето за цар (1943), бомбардировките на София (1943­1944), евакуацията, превратът на 9.IХ.1944 г. и идването на Червената армия, крахът на Третия райх (1945), референдумът против монархията и прогонването на царското семейство от България (1946).

Дълги години и десетилетия някогашният Симеончо ще продължава да живее двоен живот. Да живее под различни имена и с различни самоличности. Да има българско поданство и да няма достъп до България. Да бъде българин и да не бъде. Да бъде цар и да не бъде.

Да бъдеш цар е занаят. Симеон никога не е практикувал този занаят. Когато е бил “истински” цар ­ в периода 1943­1946 г. ­ той е бил толкова невръстен, че царуването му е било съвсем виртуално. Бил е най-зависимият човек в царството, който не може да взема никакво решение не само относно другите, но и по отношение на себе си. След това, когато израства до пълнолетие в годините на Студената война, положението му на невъзвръщенец е било толкова циментирано, че някогашният Симеончо е трябвало да усвои неблагодарния занаят на бивш цар. Този бивш цар е достатъчно умен, за да знае, че не разполага със собствената си съдба, а носи на гърба си товара на династията. Знае още, че тази династия и неговото собствено царско достойнство са невъзможни без България. Но те са невъзможни и с България, защото България е в ръцете на заклетите антимонархисти ­ комунистите. Уверен е, че съветският захват върху България е непоклатим и че всякакво завръщане на монархията у нас е невъзможно.

При това положение Симеон прави първото си отстъпничество спрямо монархизма и династизма ­ не води истинска династическа политика. В резултат на което нито един от неговите синове ­ а най-малко първородният, Кардам, ­ не е подготвен за бъдещ български цар и продължител на династията. В едно интервю от 1990-а царят-в-изгнание дава своите оправдания за това поведение:

“Той [княз Кардам], нещастникът, сигурно има съзнание, защото знае, че първородният е, който отговаря в монархическите и династическите традиции... ...Но предпочетох да не правя разлика и да готвя един, защото още тогава ми се струваше ­ сега да си го кажа правата ­ нереалистично... ...Би било предрешение, ако се засиля да тренирам Кардам за престолонаследник... ...Защото един ден той може да ми каже: “Татко, ти цял живот си ми разправял, че съм престолонаследник. Ей го на, ти си вече на умиране. Братята ми направиха кариера, а аз си седя и чакам.” Това щеше да бъде един много тежък упрек за един баща.”

Може би сега синовният упрек на Кардам ­ с обратен знак ­ звучи много по-тежко, защото уж предвидливият прагматизъм на Симеон се е оказал непредвидлив и непрагматичен.

От монархическа и династическа гледна точка това е грешка. Симеон няма братя. Сестра му Мария-Луиза е в морганатичен брак с г-н Бронислав Хробок и вече е госпожа Хробокова. Единствените хипотетични продължители на династията са синовете на Симеон. Нито един от тях обаче не е готвен за подобна отговорност. Всички те са чужденци за България. Нито един от тях няма българска култура, не знае български език. Българската Кобургска династия ­ в лицето на нейния носител Симеон Втори ­ не е създала своя перспектива.

Тази перспектива изисква ­ навремето ­ децата на изгнаника цар да имат учител по български език. Да се насочат към професии, ориентирани към България ­ българска филология, история на България, византинистика, балканистика, православно богословие и пр. Отлични школи по тези дисциплини има на много места в Западна Европа. И съвсем естествено би било наследниците на българската династия (именно защото са чужденци) да бъдат експерти по българството ­ това е част от занаята. И още: най-естествено би било те при първа възможност, още в началото на 90-те години, да дойдат да живеят постоянно в България.

За съжаление всичко това не се случва. Синовете на Симеон остават във всяко отношение чужденци за България. А баща им остава единственият, на когото се крепи цялата българска монархическа и династическа кауза.

И ето ­ идват българските парламентарни избори в 2001 г. Ясно е, че при следващите избори ­ през 2005 г. ­ България вече ще е преминала най-трудния период от своето икономическо преустройство. При това независимо кой ще я управлява.

Също така, без оглед кой ще я управлява, в 2005 г. България вече ще бъде член на НАТО и ще бъде на прага на приемането си в Европейския съюз. Приватизацията така или иначе ще е приключена. Независимо кой ще “управлява” държавата, чуждите многонационални компании ще владеят всичко, ще наложат своите стандарти на работа и ­ донякъде ­ на заплащане. Макар и с най-ниско жизнено равнище от европейските страни, България ще увеличава ежегодно своето благосъстояние.

При съотношението на политическите сили в навечерието на изборната кампания 2001 беше ясно, че БСП не е излязла от дълбоката си криза, няма нови идеи и нови личности, няма силен лидер и силен привлекателен образ. Така че със сигурност СДС щеше да удържи властта, макар и не като абсолютно мнозинство, а в коалиция с младши партньори като “Гергьовден”­ВМРО или дори Евролевицата. При този сценарий евентуалното вписване на Симеон в българската политика щеше да се отложи до безкрайност, особено след като президентът Стоянов със сигурност ще бъде преизбран за втори мандат.

Колкото повече се подобрява положението в България, толкова по-малка е вероятността Симеон да се върне в силна позиция (цар, президент, министър-председател и пр.) в българския политически живот. Ето защо “изненадващото” хвърляне на бившия цар в българската републиканска политика има своя вътрешна логика. Това е неговият най-добър чисто политически миг.

Всички политически партии силно пострадаха от влизането на Симеон Сакскобургготски в политиката. Ударът е смъртоносен най-вече за многобройните ­ искрени и неискрени ­ монархически формации, които изведнъж стават излишни. Да бъдат по-монархисти от Симеон те не могат. Впрочем в българската политика монархизмът никога не е бил истински, а само част от голямото взаимно надлъгване.

Много тежко пострадаха и по-едрите от малките партии: “Гергьовден”, ВМРО, Евролевицата и пр. Без бившия цар те със сигурност влизаха в Народното събрание. А сега, още недоказали себе си, ще трябва да изчакат маргинализирани цял един безкраен мандат извън парламента. На свой ред досегашната първа политическа сила СДС, която беше сякаш на прага на своя най-голям триумф ­ втори успешен мандат ­ в един миг рухна. И никой не разбра как стана това.

Опитите за обяснение на събитието само доказват, че обяснение няма, защото понятийният апарат на българската политика и история не работи.

В своя над 60-годишен живот ­ до изборите през 2001 г. ­ Симеон Втори няма доказуем личен принос за България. Всичко, което той е за България, го дължи изцяло на Кобургската династия. Именно тази династия го е направила български цар в невръстните му години. Единствено тя му дава и предизборен статут.

Но. Може ли той да се ползва само от облагите на династията, без да носи отговорност за нейните грехове към България ­ доколкото лични грехове към родината той няма?

Провиненията на Кобургската династия към българската история са сякаш добре известни. Основателят на династията цар Фердинанд носи на съвестта си двете национални катастрофи от 1913-а и 1915-а. Вината не е само негова, но той е емблематичната фигура на тези провали.

Неразбрана, но още по-тежка и същностна национална катастрофа през цялото управление на Кобургската династия е фактът, че не е вдигната българската схизма ­ разколът между Българската Екзархия и Цариградската Патриаршия след пировата “победа” на българите, която и днес се чества като “Българския Великден”. България няколко пъти пропуска добри възможности за преодоляване на този разкол ­ в края на ХIХ век след кръщаването на престолонаследника Борис в Православието и особено в навечерието на Балканската война, когато България и Гърция са съюзнички срещу Османската империя. Вдигането на схизмата (февруари 1945 г.) става веднага след преврата на 9 септември 1944 г. Това доказва, че главното, което е липсвало дотогава, е била политическата воля от страна на българската държава и най-вече от страна на управляващия монарх.

Българският ХХ век беше до голяма степен провален именно поради погрешните стратегически избори на българската Сакскобургготска династия. Симеон като днешен носител на това наследство е длъжен да поеме отговорността, като признае и разкрие истината по тези въпроси.

Част от тази истина се съдържа в архива на Фердинанд ­ колкото и субективно да е бил събран и по-късно редактиран. Този архив днес се пази ­ сякаш нарочно ­ в най-отдалечено от България място: в Станфордския университет в Калифорния, когато в Европа има десетки достоверни институции, които биха съхранили отлично подобна историческа документация. Бившият български цар Фердинанд умира в Германия през 1948 г. Близо четири десетилетия след това внукът на Фердинанд ­ Симеон ­ подарява архива на института “Хувър” в Станфорд. Необяснимо е защо това става не в по-ранните години на Студената война, а по времето на Горбачов и перестройката, в самото навечерие на рухването на съветския блок. Тъкмо тогава в цяла Източна Европа, включително и в България, беше времето на “гласността” и се публикуваха при огромен интерес подобни исторически документи. Необяснимо е защо този тъй ценен за българската история архив все още не е публикуван.

Фердинанд е ключовата фигура за разбирането на българската Кобургска династия и мястото на неговия архив е в България. Скритата истина за него едва ли е чак толкова страшна в сравнение с това, което и бездруго знаем. А изминалата над 50-годишна давност от смъртта му изисква от неговите наследници да извадят истината на бял свят. Инак завинаги ще останат необяснени такива важни страни на поведението на българските кобурги ­ например тяхното кръвно високомерие спрямо българите и православните. По неотменим закон никой от тях никога не се венчава за българин. Никога за православен. Ключова тема, която чака своето изясняване, е също така двойственото отношение на династията към самото Православие.

Симеон Сакскобургготски няма друга родина освен България. Но той е обречен да бъде в нея чужденец, женен за чужденка и баща на чужденци, живеещи в чужбина.

Царският изборен гамбит може и да е дошъл неочаквано за всички в България, но Симеон Втори беше длъжен да се завърне по един или друг начин. Годините след рухването на комунистическия строй се нижеха една по една и не му носеха нищо ново. Да продължи да чака ли? Да чака какво? Времето не работеше за него. Ролята му на бивш цар вече беше изчерпана. Трябваше да предприеме нещо.

И вариантите за това завръщане са основно два: или като монарх, или като републикански политик. Смесеният вариант ­ хем цар, хем политик ­ има обичайните свойства на хибридите: по-добър добив за сметка на наследството. Първоначално той обира положителните страни на двата статута, но с времето неизбежно натрупва съответните отрицателни страни и се обръща в своята противоположност: нито нито.

Праволинейното възстановяване на монархията в държавната структура на България ­ чрез отмяна на референдума от 1946 г. или провеждането на нов ­ е било практически неосъществимо от мадридска гледна точка. Дали обаче е била обсъждана друга алтернатива ­ възстановяване на монархията отделно от държавните структури?

Ако целта на Симеон е била връщането към монархията посредством участието му в републиканската политика ­ някакъв своеобразен бонапартизъм от типа на Наполеон III, ­ то такъв конституционен преврат при сегашните условия може да стане само в два случая: или след пълен триумф на управление с негово участие, или след пълен провал на предишно управление без негово участие. Скорошна аналогия за второто е “връщането” на генерал Дьо Гол като президент след алжирската криза във Франция, когато той диктува своите условия на френската нация със своята конституция, създавайки Петата република.

Сега едно нещо е сигурно: Симеон Сакскобургготски ще носи отговорността за властта. Ако тя се провали, той ще носи отговорност за провала, ако пък тя работи умерено добре, тогава няма да има криза и нужда от промяна. С най-голяма вероятност няма да има нито провал, нито триумф, а само обичайното “изхабяване” във властта.

Бившият цар дойде в България и се включи в политиката тъкмо когато “политическата” политика приключи. Всички значими български партии вярват в едно и също ­ Европейския съюз и НАТО ­ и имат една и съща програма. Политически алтернативи няма, защото България няма избор. Тя не е самостоятелна държава. И ще бъде управлявана по един и същи начин ­ независимо кой ще “управлява” в София ­ защото истинското управление вече не е в София. И “властта” ще бъде ­ за съжаление ­ точно толкова непочтена и корумпирана, колкото при всички наши политически режими през последните сто и двайсет години.

Считам, че верният път за българската монархия е нейното възстановяване извън структурите на държавната власт и себедоказване чрез решаване на надполитически стратегически национални проблеми ­ най-вече в обхвата на обществения морал, националната култура и духовност. На базата на това себедоказване на монархията впоследствие може да се търси конституционно присъствие на монархическата институция в България.

Подобна институция ­ при всички различия ­ е Българската Православна Църква.

Една от ключовите слабости на Търновската конституция и на следосвобожденския живот в България е липсата на горна камара на парламента. По мнението на мнозина създаването на съвет на старейшините (сенат) би било много полезно за прекалено демократичния български народ, като възпитава чувството за йерархия. Изгубено чувство, което Църквата не съумя в достатъчна степен да съхрани. Донякъде и поради гръцко-българската църковна разпра.

Такова чувство би могъл да внесе бившият цар със създаването на съответна недържавна монархическа структура и в перспектива дори сключване на някакъв вид конкордат с българската държава.

Впрочем подобна е перспективата и за другите европейски монархии. Няма съмнение, че Европейският съюз все повече ще се превръща в единна федерация, при което отделните държавни институции, включително монархическите, ще се изпразват от съдържание. С навлизането на единната европейска монетна единица ­ еврото ­ местните монетни единици изчезват, а заедно с тях и образите на крале и кралици, които емблематично се изобразяваха върху тях при монархиите. Тази чисто символична промяна предвещава всеобщото предстоящо маргинализиране на монархиите в обединена Европа. Лишени от всякаква власт, лишени от истинска сакралност, лишени от ролята си на арбитър, те ще имат само церемониален характер.

В този смисъл пред съвременните европейски монархии стои ребром въпросът за тяхното предефиниране в условията на обединена Европа. Те трябва да търсят и доказват своя нов смисъл.

Точно тук българската монархия можеше да прояви въображение и да изиграе много важна роля. Защото България е обречена да иска да влезе в обединена Европа. Но тя не е подготвена да посрещне това предизвикателство.

Днес у нас има почти всеобщо съгласие по отношение на влизането в Европейския съюз. Но България не е готова за това влизане. Тя не може да издържи на културния шок. Българската култура, духовност, език, наследство са засега неспособни да отстояват своята самоличност в глобализиращото се общество. Нямат имунна система от действащи граждански и държавни институции, пари, образователна система, интелигенция и пр. България не съумява да излъчи мозъчен тръст, който да извърши мисловен процес и да излезе с решение и отговор на предизвикателството: как България да запази своята духовна и културна самоличност в обединена Европа.

Българската Православна Църква е основната стожерна институция, която би трябвало да отстоява тази самоличност и да бъде един от културните и духовни полюси на прехода. Тя обаче е в голяма криза и не е в състояние ­ засега поне ­ да изпълнява тези свои задължения. Българската държава през последните 12 години също не се оказа на висотата на предизвикателството.

Тъкмо в този исторически миг ролята на монархията и лично на бившия цар можеше да се почувства.

Навремето византийските императори са свиквали събори за решаването на важни въпроси от живота на Църквата. Подобни събори са свиквали и средновековните български царе. Със своя авторитет и църковен статут Симеон би могъл да стане е инициатор за ликвидирането на разкола в Българската Църква. Още повече че църковният разкол се дължи не на духовни, верски или църковни причини, а на чисто политически ­ неразумното изкушение на СДС да направи преврат в Българската Православна Църква и да постави на власт в нея своя върхушка. Маската на този опит за заграбване на църковната власт винаги е бил “антикомунизмът”.

Тъкмо Симеон, човекът, който е загубил толкова много от комунистите и който е емблематична фигура на класическа антикомунистическа опозиция от 55 години насам, може да излезе с инициатива в подкрепа на патриарха и да стане посредник на помирителния процес в Църквата.

През годините на прехода България изпитва остра нужда от морален, духовен, сакрален и умствен авторитет. Политическите партии досега не можаха да излъчат нещо подобно. Единствено президентът донякъде запълва тази празнина. Тук Симеон би могъл да се включи с инициатива за учредяване на извънполитически обществен полюс ­ “Национален съвет”, ­ в който да влизат по право патриархът, царят, президентът, председателят на Народното събрание, ректорът на Софийския университет, игуменът на Рилския монастир, председателят на БАН, а също и други уважавани личности, излъчени по съответна процедура. Подобен орган може да има съвещателен глас ­ с право на обръщение по националните медии ­ и да играе роля, сравнима с горна камара на парламента (сенат, съвет на старейшините).

За някои от тези инициативи сякаш вече е късно. Влизането на Симеон Сакскобургготски в републиканската политика като водач на партия суспендира неговия монархически статус. Той вече не може да претендира за една от основните позиции на монархията ­ извънпартийност и надпартийност.

Изборният триумф от 17 юни 2001 г. ще бъде едновременно най-силната и най-слабата страна на Симеон Сакскобургготски. Политическата импровизация, липсата на същински екип, обвързването с компрометирани фигури, неизтребимите “царедворци” и неизбежните скандали ­ всичко това ще ерозира авторитета на бившия цар. Очакваните чудеса ­ икономически и морални ­ няма да се сбъднат. Ще има развитие, което все ще ни се струва прекалено бавно, както и досега. Бедността и корупцията няма да изчезнат. На въпросите ще трябва да се отговаря все по-конкретно. Ще трябва да се избира. След медиатичната “осанна!” ще последва неизбежното “разпни го!”. Огромният кредит на доверие ще трябва да се връща.

Завръщането на Симеон Сакскобургготски и включването му в републиканската политическа игра ще има няколко важни положителни въздействия върху съвременна България. Класическият посткомунистически период вече отминава ­ заедно с неговите уж основни въпроси за “комунизма” и “антикомунизма”, някогашно участие/неучастие в БКП, за “тайните служби”, “досиетата”, доносниците и пр. Отслабва и партийността в нейния най-суров вид на “наши” и “ваши”. На преден план ще излезе собственото значение на личностите ­ доколкото ги има. Собствено политическият дебат ­ с класическото деление на “ляво” и “дясно” ­ в България, както и навсякъде по света, ще продължава да се обезсмисля.

Симеон Сакскобургготски идва с послание за нов морал и почтеност в политиката. Но този негов лозунг има шанс да се сбъдне най-вече в другите партии, а не в неговата. Самото Национално движение “Симеон Втори” ­ партията на Симеон Сакскобургготски ­ ще стане новият притегателен център за най-непочтените в политиката. В замяна на това във всички други партии ­ а всички те изгубиха много електорат с идването на бившия цар ­ би трябвало да протекат оздравителни пречистващи процеси.

Веднъж поел мандата като републикански политик, Симеон е длъжен да го изпълни. Но същинският избор за него е друг ­ дали да пренесе монархическата традиция, или да я обезсмисли. Истинската му роля в този смисъл е не в нереалистичните планове за икономическо чудо, а в лесно осъществимата програма за политическото помирение на българите, ликвидиране на разкола в Българската Църква и насочването на обществения дневен ред към главните предизвикателства на съвременността: духовното и културното оцеляване на България в обединена Европа и глобализиращия се свят.