Дубравка Угрешич

ДОМАШНИ ДУХОВЕ

 

There is more than one way to burn the book*.

Ray Bradbury

Да разгледаме внимателно приложените снимки. И двете са направени на 1 май 1949 година по време на първомайската манифестация в Белград. В този момент съм била бебе на 45 дена.

На снимка № 1, точно зад първата редица момичета, е издигнат лозунг, на който с кирилица е написано: “Да живее Федеративна народна република Югославия, страната на свободата, демокрацията и напредъка!” От дясната страна на снимката стърчи лакът, който по всяка вероятност е на някой милиционер. Манифестиращите младежи и девойки крачат след гигантска книга на колела. На гърба на една от хоризонтално поставените книги пише: “Книгата ­ на народа.” Да погледнем по-нататък. На книгата, която е разтворена, пише: “Напред в борбата за реализация на петгодишния план за изграждане на независима и щастлива Югославия.” Разтворената книга е подпряна на друга книга, чието заглавие не се вижда. Впрочем буквата “к” на горния ред и буквите “тал” на долния подсказват, че вероятно става въпрос за “Капиталът” на Маркс.

Да видим сега снимка № 2. Четири книги с различна големина са подредени под формата на пирамида, на чийто връх има триъгълник със звезда в средата (триъгълникът със звезда имитира партизанската шапка, т. нар. “титовка”). На най-долната книга, която е обърната към зрителя, пише: “Нашият петгодишен издателски план”. На гърба на същата книга четем: “Учебници”. Върху учебниците е Художествената литература, отгоре є ­ Науката, накрая ­ Детската литература. Под заглавията на книгите има числа, които се виждат трудно. Тези числа биха могли да означават тиража на публикуваните екземпляри. По дебелината и големината на книгите може да се предположи, че през следващата петилетка приоритет ще имат учебниците. На другата книга се вижда тъмен правоъгълник, който на снимката прилича на лепенка върху цензурирана дума. Това е отвор, а вътре е невидимото лице на шофьора, който управлява возилото. На третата книга е написано “Просвета”.

Снимките са правени, когато съм била бебе на месец и половина. Манифестациите, които по-късно ще имам възможност да видя, и то по телевизията, изглеждаха много по-различно. След известно време първомайските паради изчезнаха. От богатия репертоар на комунистическите спектакли най-дълго се задържа честването на рождения ден на Тито. А с Тито умряха и спектаклите. Наистина, едно или две чествания на рождения му ден, чиито организатори явно бяха водени от паролата “И след Тито ­ пак Тито”, бяха организирани и след смъртта му.

 

Книгата ­ на народа!

“Книгата ­ на народа!”, “Културата ­ на народа!” ­ бяха двата най-ранни комунистически лозунга, под чиято бодра идеологическа закрила се разгръщаше програмата за ограмотяване и образоване на масите и демократизация на културата. Като някакво призрачно ехо и днес в мен понякога отеква оптимизмът на комунистическите легенди за веселите бабички, научили се да четат на деветдесетгодишна възраст, или за неуморните слепци, станали доктори на науките или шампиони в ски-слаломите.

Дори моето раждане минало под знака на книгата. На този ден, при посещението в болницата, баща ми подарил на майка ми книга. Купил я под влияние на заглавието є, което му изглеждало подходящо за повода. Това бил романът на Максим Горки “Майка”.

През цялото ми детство бях хранена обилно с митове за селските момчета, които растели в немотия и лишения, но след време измислили електричеството, като Никола Тесла например, или пък, след като най-напред се биели с фашистите, станали видни водачи и освен че говорели перфектно по десет езика, свирели и на пиано като другаря Тито. В учебниците ми се редяха един след друг лозунги от сорта на: “работата е спасение”, “знанието е сила” или “книгата е най-добрият приятел”. Учителите постоянно ми набиваха в главата, че науката и изкуството са двете човешки дейности, които заслужават най-голямо уважение.

Югославското раннокомунистическо всекидневие беше изпълнено с богати художествено-просветителски дейности. Всяко, и най-малкото населено място, разполагаше с дом на културата. В домовете на културата се помещаваха кина, самодейни театри и библиотеки. Всяко село си имаше по един самодеен театър. Самодейността (киноаматьори, театрални самодейци, фотоаматьори, поети аматьори) доведе до демократизиране на културата в такава типично селска страна, каквато беше Югославия преди Втората световна война. В края на краищата “Хамлет” го играеха полуграмотни работници и селяни, изпълнявайки го, разбира се, както си знаеха и колкото можеха, но вследствие на това с имената на Шекспир и Хамлет започнаха да се представят и онези, на които съдбата не им беше отредила подобна съдба. С масовото навлизане на телевизията в къщите постепенно започнаха да изчезват и самодейността, и работническите университети, и домовете на културата.

Когато днес гледам по телевизията Oprah-show, често ми се струва, че участвам в нещо като ретросеанс. Учението, самообразованието, постигането на високите лични цели, здравият дух в здравото тяло, подкрепата за бедните (бедните в училищата!), младите и талантливите, образованието за възрастни, вярата, че здравият индивид води към здраво общество, убеждението, че писменото слово (книгата) може да промени живота, както и че знанието е сила ­ всичко това са все кухи фразички от раннокомунистическата културна пропаганда. Та затова понякога ми се струва, че Опра е другарката Зденка, учителката ми от основното училище, която след толкова години ми се обажда отново, този път от екрана. Променила е, разбира се, езика си, тена и външния си вид, но всичко, което говори, ми е ясно, защото вече съм го слушала. На Запад демократизацията на културата я донесе пазарът. На Изток демократизацията на културата дойде в пакет с комунизма.

Но да се върнем към снимките. Снимани са през 1949-а по времето на разрива със съветския блок. Само четири години по-късно югославските писатели ще скъсат служебно и с мимолетния бездруго социалистически реализъм. През същата 1953-а за първи пъти в югославските киносалони е показан холивудски филм ­ “Walter Ballet”. Оттам насетне вратите на югославските кина ще бъдат широко отворени за холивудски продукции. Нещо повече, ще влязат в невероятен синхрон с тогавашното културно всекидневие. Защото, нека си го признаем, между естетиката на филмите с Естер Уилямс и естетиката на комунистическия спектакъл кой знае каква разлика няма. Освен в съвършенството на изпълнението. Америка впрочем по онова време беше голяма, богата и неразрушена от войната страна. Югославия ­ малка, бедна и разрушена.

 

Викане на дявола

Думата “сбогом” не е от любимите ми. Когато бях малка, вярвах в значението на думите. В руския фолклор ще срещнем такъв обичай: когато хората напускали къщата, в която са живели, оставяли край огнището си обувки, за да могат домашните им духове ­ “домовые” ­ да ги последват. В народните вярвания “домовые” са пазители на паметта и приемствеността. Дори самата аз много често гледах да оставям по нещо на местата, на които не смеех да кажа “сбогом” заради страха си от изреченото и неговата окончателност и като залог за връщането си. Това явно е било символичен акт на посегателство срещу значението на думите. Но дори това нищожно посегателство всъщност само потвърждава вярата в значението на думите. Тогава още не съм можела да зная, че един ден наивното суеверие ще се превърне в изтощителна житейска практика, лишена от по-тънки нюанси на значенията. Днес дори не мога да си спомня колко неща съм оставила из чуждите къщи, включително и обувки. Номадите знаят, че е по-евтино да оставиш, отколкото да вземеш със себе си.

“Довиждане до следващата война!” беше заглавието на един югославски филм отпреди двайсетина години. Творците често бълват какво ли не. А после много от написаното се случва. Заглавието на филма се сбъдна: югославяните наистина се срещнаха в новата война.

Примитивните общества се страхуват от думите и възможността значенията им да се сбъднат. “Чертыханье” е руска дума и може да се преведе като викане на дявола. Много мои сънародници, югославски писатели и интелектуалци, често изговаряха думата “война”, докато един ден войната наистина не дойде. Призоваването на дявола се оказа ефикасно.

 

Подпалвачите на книги

Начинът, по който гражданите на Югославия казаха сбогом на родината си, беше много суров. Заедно с държавата изчезнаха човешки животи, къщи, книги, документи, снимки, биографии, географски карти, езици, училища, предмети, спомени, библиотеки.

В Сараево беше унищожена Народната библиотека и стотици книги бяха превърнати в пепел. Книгите, които не бяха унищожени от гранатите на сърбите, ги унищожиха самите жители на Сараево. За огрев най-напред послужиха така наречените комунистически брикети ­ събраните съчинения на комунистическите мислители. Тяхната калоричност беше ценена най-високо. Според сараевчани, когато подобни томове се овържат с тел, горят бавно като брикети. В интерес на истината, за подпалка послужи и самият Шекспир. Но в борбата за оцеляване не са важни нито идеологическите, нито естетическите приоритети.

По същото време в Хърватско националистическата власт благославяше прочистването на библиотеките от ненужните книги (сръбски, комунистически, на кирилица, антихърватски, антифашистки и други, включително и Шекспир). Подпалвачите на книги не се вълнуваха много от разликите. Хиляди книги свършиха на сметищата. Мъртви и живи писатели бяха премахнати от учебните програми, библиотеките, литературните истории и литературния живот. Работата я свършиха интелектуалните екзекутори, доброволците.* 

Ръкописите не горят, някой ден всичко ще си дойде отново на мястото, историята не може да се изтрие, ще се изградят нови библиотеки, ще се отпечатат нови книги, утешават ни културните оптимисти. Но оптимистите обикновено не познават практиката на прочистването и гледат на всичко от позицията на блажената историческа дистанция. Оттук и техният оптимизъм. Унищожените библиотечни фондове трудно биха могли да се възобновят. За такива неща парите задълго няма да стигат. Мафиотските власти окрадоха народите си и ги превърнаха в длъжници за много години напред. Но дори някой ден да има пари, книгата едва ли ще си възвърне мястото, а литературата ­ значението, което е притежавала в момента на унищожението си. Преразглеждането на културната история обикновено интересува само тесен кръг специалисти.

 

Бисквитите “Октябрь” & Campbell’s soup

За Източна Европа сбогуването с комунизма означаваше да се каже “сбогом” не само на системата, но и на цяла една култура. Това беше двойствена култура: култура на съгласие със системата, но и култура на съпротивата, култура на поддръжка на системата, но и култура на нейното подкопаване. Културата на съпротивата, занимавайки се с художествената артикулация на идеологическото обкръжение, разви богати и разнообразни видове в широк тематичен спектър: от сталинистките лагери до бисквитите “Октябрь”. Resistance-културата днес е заменена от instant-култура. Съветските, унгарските, чешките, югославските, полските и румънските филми изчезнаха. Писателите и изобщо ролята и мястото им в йерархията на обществените ценности бяха издухани в периферията. Много творци завършиха в изгнание, малцина от тях се завърнаха. Цяла една култура изчезна още преди да бъде преоценена и експонирана. Но по време на бурни обществени промени подобни неща не са приоритетни. За това помогна и системата, белязана от колективната омраза на онези, които прекалено дълго бяха живели в същата тази култура. В Литва и Естония например по някоя буква от кирилицата успя да се запази само там, където беше невъзможно да се премахне: върху тежките капаци на канализационните шахти по улицата. Бисквитите “Октябрь” вече не съществували, казват. Campbell’s soup, иконата на модерната култура, може да се намери във всеки американски супермаркет. Милиони американци посръбват супата си, докато славният є иконописец Анди Уорхол виси по стените на американските музеи. Всичко е точно така, както и трябва да бъде. С тази разлика, че днес Campbell’s soup може да се купи и в московските магазини. С тази супа руснаците сърбат и символичното предизвестие за по-добър живот и принадлежност към нормалния свят. Супата е ефикасен мехлем за дългогодишната травма, но същевременно и нейно потвърждение.

 

Травмите

Не знам как останалите посткомунистически общности се отнасят към културното си минало, но знам, че бившите югославяни не оставиха обувките си край огнището, за да могат домашните духове ­ като залог за приемствеността ­ да ги последват. Казват, че къщата им била тясна и омразна и едва дочакали да я разрушат, за да могат да започнат живота си отначало.

Културата, по времето на която са правени двете снимки, представляваше идеологическа пропаганда с напълно различни средства и имаше съвсем практични цели: ограмотяване и образоване. С течение на времето тя заживя като действителна култура. След като разрушиха общия си дом, новите постюгославски държави започнаха жестока борба на два паралелни фронта. На единия се унищожаваше паметта, водеше се борба ­ и реална, и психическа ­ срещу всичко югославско. На другия националните идеолози започнаха да произвеждат национални фантазми. Ролята на националните култури се сведе до това да представлява мъглявата национална идентичност и да бъде потвърждение за националните фантазми.

Съучастниците на постюгославските национални култури в крайна сметка се озоваха сред развалините, които сами предизвикаха. След като се оказаха в ситуация на тройна травма (стигмата на комунизма, разпадането на Югославия и войната ­ новосъздадената национална култура) и следователно в тройно неавтентична роля, писателите, творците и интелектуалците днес отказват да се конфронтират със собствената си травма. Неспособни да се срещнат с миналото си, в което са отраснали, с причините за демонтажа на собствения си живот, а следователно и с настоящия си живот, те приемат абсолютно безпрекословно наложените им идентичности и увековечават езика на неавтентичността. Неспособни да се срещнат лице в лице и с промените, те се нагаждат към новата ситуация така, сякаш всъщност нищо не се е случило. Неотдавна с група колеги пътувах из Източна Европа. На една малка погранична спирка между Полша и Русия с хляб и сол ни посрещнаха шефът на местната полиция, шефът на жп гарата, местната учителка, която ни прочете приветствие, и женски самодеен фолклорен състав. С проблясващите си златни коронки по зъбите жените изпяха и изиграха онова, което винаги са и знаели. Във фоайето на жп гарата във Вилнюс ни чакаше друга гледка. В центъра на фоайето беше поставен подиум, но който имаше jazz-band, а в ъглите бяха издигнати трибуни, от които рецитираха поети: китаецът на китайски, американецът на английски, литовецът на литовски, руснакът на руски. И всичко се извършваше едновременно, поетите си рецитираха, всеки за себе си, джазбендът си свиреше. Какофоничният пърформанс всъщност представляваше изкуство, произведено от травматичното въображение на източноевропейския автор. Това беше нещо като предпремиера на новия агитпроп. Пърформансът предаваше невидими съобщения: ние, литовците, сме Запад, ние нямаме нищо общо с (руската) комунистическата култура, ние сме мултикултурна (Китайци! Американци! Руснаци!) общност, ние не досаждаме на гостите си с фолклорни щуротии, не им тикаме в устата хляб и сол, ние сме нормален, западноевропейски народ... Малко по-късно от литовския екскурзовод ще успея да науча, че Вилнюс е географският център на Европа, че майката на папата е литовка, че нацистите (кои?) наистина са се отнасяли ужасно към местните евреи, но затова пък и литовците едва са оцелели от тежката рускокомунистическа репресия.

Езикът на травмата (ние сме жертва!) ще откривам по-нататък и в Рига, и в Талин, и в Петербург, и в разговор с български поет (“Срамувам се, че съм българин. Иска ми се да съм някой друг”), и в Минск... Ще разпозная този език, защото преди това го бях научила в Любляна, Загреб, Белград, Скопие.

Известно облекчение ще изпитам в Москва по време на обиколките си за сувенири. Там най-неочаквано ще открия толерантно съжителство. Ще видя руски матрьошки, традиционни лакирани кутии с новосъздадени мотиви от живота на “новых русских” (мотиви с мафиоти в мерцедеси, държащи тенис-ракета в ръка и наобиколени от руски барбита), тениски с образа на Сталин и бойни комунистически лозунги, чашки с репродукции и подписа на Малевич, съветски войнишки шапки, проядени от молци, и матрьошки с образите на руските писатели. В Пушкин ще бъде Толстой, в Толстой ­ Достоевски, в Достоевски ­ Чехов, в Чехов ­ Гогол...

Струва ми се, че възстановителният период започна на битака. На пазара. Там, където казват, че по принцип и започвал. Но въпросът е в това доколко културата би могла да се изхранва с продажба на културни сувенири, който и да е авторът им: младите автори в желанието си да се заиграят с миналото, което не е било тяхно, или пък старите в желанието си да го преразгледат. Ако изобщо се появи автентичен език на културата, той несъмнено ще дойде от други извори. И сигурна съм, че един от тези извори ще бъде носталгията. Тя ще се появи в момента на пълното вътрешно освобождение на носителите си, в часа, когато собственикът ­ независимо от това дали се е преселил по своя или чужда воля ­ остави сам обувките си край огнището, за да могат домашните духове да тръгнат след него.

2000

 

КАК МОЖЕХ ДА СТАНА ИВАНА ТРЪМП

И КЪДЕ СБЪРКАХ

 

За какво служат новородените държави?

За какво служат новородените държави, които, както обичат да казват поетично настроените им управници, се раждат в кръв, за какво служат тези бебета, които с досадното си пищене се опитват да надвикат врявата на света?

Е, имам паспорт на една такава. Нарича се Хърватско. Това, че притежавам паспорт, разбира се, не ме прави компетентна по държавните въпроси, но все пак ще се осмеля да кажа нещо. А компетентността ми, както открих съвсем наскоро, произхожда от статистическата природа на нещата.

Преди време един китаец ме попита:

­ Добре де, а колко е населението на Хърватско?

­ Ами някъде около четири милиона и половина... ­ казах.

­ Ама това е страхотно! Значи вие всички се познавате!

Малките държави са по-прегледни от големите.

Малките новородени държави, каквато е Хърватско, могат да бъдат за своите жители единствената възможност за получаване на безплатно обучение по история, антропология, социология, психология на човешкото поведение. В границите на човешкия живот такава възможност се дава обикновено един път. А често и никога. Жителите на стабилните държави не получават такъв шанс. Впрочем новородените държави са много по-вълнуващи от стабилните, защото са в състояние (също както и новородените бебета) да променят коренно живота на гражданите си. Така например се случи с мен. И може би затова си позволявам да разсъждавам така самоуверено по държавните въпроси.

Новородените държави служат не само за перални на мръсни пари, но и на мръсно бельо. Най-бързият и най-ефикасен начин да се превърнете от криминален престъпник в герой или от невзрачен бедняк в богаташ е да се борите за раждането на нова държава. Новородените държави служат за тука има ­ тука нема парични сделки, за бързо и успешно забогатяване, за присвояване на чужда недвижима собственост (няма по-бърз начин да се доберете до така дълго мечтаното жилище от този, който ви се предлага в такива държави).

Новородените държави са най-яркият пример за всеобщото движение на човешки маси, пример толкова жизнен, безсрамен и недвусмислен, че воайорът на това антропологично буйстване направо остава без дъх. Все едно например да гледате как шараните хвърлят хайвера си в аквариум от увеличително стъкло. Досадните шарани си остават досадни шарани. Докато местата, където новородените държави хвърлят хайвера си, човешката маса е всичко друго, но не и скучна. Бързите мутации на човешкия вид са толкова възбуждащи, че воайорът остава без думи.

Потокът от човешки материал в миговете на раждане на новата държава е удивителен: едни се юрват отвътре навън, други нахлуват отвън навътре. Смяната на местата се извършва със скоростта на забързан филм. Няма по-ефикасен начин да станете министър на отбраната или собственик на хотел ­ дори да сте най-обикновен емигрант с двайсетгодишен стаж в канадска пицария, ­ като се върнете в родината си, точно когато тя се ражда, и да помогнете на акушерките є. Няма по-подходящ момент от звездния миг на раждането на държавата, за да се превърнете от елементарна селска даскалка в министър на културата и образованието. Няма по-бърз начин да се издигнете ­ от неграмотен водопроводчик до пазител на държавния печат ­ от този да честитите най-сърдечно раждането на държавичката. Няма и по-лесен начин да се доберете до посланическо място (в Индия, Австралия, Америка или където ви тегли сърцето), освен като напишете стихотворение в прослава на новороденото бебе в точния момент. Между другото само новородената хърватска държавица има повече от стотина новоизлюпени посланици и консули, пръснати из целия свят, и половината са писатели, поети, мои бивши колеги. Няма по-лесен начин да станете държавен скулптор, художник, режисьор или литератор от този да държите шишето с биберона на “бебето” и да му обършете дупенцето, когато се наложи.

Накратко, мигът на раждането на една държава е зашеметяващ: той динамизира човешките отношения, галванизира гражданите до световъртеж, прави доскоро невъзможното възможно и обратно. Няма по-бърз и ефикасен начин да останете без нищо и да се окажете само с един куфар в някоя чужда страна от този да кажете гласно, че по принцип от ражданията (особено кървавите) ви се гади. Така се случи с мен. И слава Богу, че имах куфар.

 

Коя е Ивана Тръмп?

Ивана Тръмп е родена в Чехия през 1949 година (гледай ти, връстница!) и е отраснала в градчето Готвалдов. Баща є бил търговец на мебели и бивш шампион на държавата по плуване. Като момиче Ивана често летувала с родителите си по Адриатическото крайбрежие. Както и повечето чехи, заобичала Адриатика искрено, но оттам като сувенир отнесла и първата си травма. В тези пратуристически времена местните жители били доста нелюбезни към неплатежоспособните Кнедлички и обратно, изключително любезни към валутоплатежните шваби. Ивана (вероятно точно заради тази адриатическа травма) спряла да тренира плуване и хванала ските. Станала чешка национална състезателка и красавица. Като красавица се появила на корицата на чешкото модно списание “Мода”. През 1973 година емигририрала в Канада при приятеля си George Syrovatki, също скиор. Приятелят є имал магазинче за спортни принадлежности. Ивана станала модел. Само след три години заменила кратката си кариера на модел и съпруга на собственик на спортно магазинче за кариерата на съпруга на Доналд Тръмп. Онези, които не знаят кой е Доналд Тръмп, да отскочат до Ню Йорк и да посетят златната Trump Tower на Пето авеню, която се намира недалеч от хотел “Плаза”. За десет години брачна кариера Ивана Тръмп станала шефка на същия този хотел. А след развода си през 1990 година ­ и негова собственичка, и притежателка на огромно обезщетение, и преуспяваща бизнесдама, и писателка, и активна участничка в световния jet set. Аз не съм актриса. Не мога нито да танцувам, нито да пея. Не съм суперзвезда. Аз съм личност. Пътувам много и където и да отида, начинът, по който хората ме възприемат, продава стоките. Може би продавам самата себе си ­ казва по един повод тя.

Какво общо имам аз с Ивана Тръмп?

Нищо.

а) Един път бях в “Плаза”. Някой ме беше завел на следобеден чай с английски сладкиши.

б) Веднъж четох “New York Times Book Review” и попаднах на обширна рецензия за романа на Ивана Тръмп. Едва ли щях да запомня това, ако в същия брой Йосиф Бродски, тогава вече носител на Нобелова награда, не беше удостоен с несправедливо злостна рецензия за книгата си “Watermark”. Бродски беше наруган, а Ивана ­ похвалена за аналитичната си интелигентност, проявена особено ярко в критическите фрагменти за чешкия комунизъм преди руската окупация. Не прочетох романа на Ивана Тръмп, но веднъж по телевизията гледах филм по него. И в този филм най-много ми харесва сцената с блестящо изиграното бягство на Ивана през чешката граница. Благодарение на добрата си форма тя профучава през границата на ски. Все така на ски се озовава и в Канада.

в) Веднъж в Ню Йорк се запознах с чешка писателка. Тази чешка писателка ми разказа как отишла при Ивана Тръмп с надеждата, че ще успее да я уговори някак да отдели малко средства за попълване на обеднелия чешки библиотечен фонд. Не успяла.

г) Веднъж в Лондон попаднах на някакво парти, на което не ми беше мястото. Там беше и Ивана Тръмп. Домакинът ме представи снизходително на Ивана Тръмп така, сякаш ме представяше на самия Томас Ман. Подадох ръка и казах: “Приятно ми е.” Тя не отговори нищо. Външният є вид ме смути. С прекалено изрусената си коса, дебелия пласт грим и устните си, надути като пресни сарфалади, ми заприлича на героините от онези чудни чешки филми от седемдесетте.

 

Какво общо има Ивана Тръмп с мен

и какво общо има тук държавата?

В книжката на Андре Жид “Блатото”, която чета винаги като апология на поражението, има едно изречение. То гласи: Побеждаващите пълководци излъчват тежка воня. Това изречение се вряза трайно в съзнанието ми.

Може би четенето е виновно. Избягах от новородената държавица заради печалбарите, забогатели от продажба на дефицитни стоки през войната ­ единствените победители в бивша Югославия, ­ избягах от мутрите със зализани коси, златни ланци около вратовете и ролекси на китките; от новопридобитите им играчки (оръжия, фабрики, яхти, хотели); от неграмотните, които самодоволно седнаха на местата, предвидени за грамотните (факултети, училища, издателства, вестници); от победителите, които завзеха всеки сантиметър от новата държавица с мазната сърдечност на парите си и оперетната врява на родолюбието си. Не можах да понеса вонята на победителя.

А Ивана Тръмп, обратно, дойде в Хърватско, на същото онова море, което помни от детството си. От местните мутри със зализани коси купувала ­ поне така се говори ­ играчки: хотели, казина, универсални магазини. На туземците и особено на туземките обещавала помощ. Хърватките имат талант за най-различна работа: готвят хубаво, шият хубаво, добри художнички са, казала. И за себе си, и за писателката Ивана Тръмп, купила една дреболийка: дневния сплитски вестник “Свободна Далмация”. Няма да се меси в редакционната политика, казала, ще си вземе само една колонка, в която ще пише. И така, своя “Свободна”, своя колонка...

 

Какво всъщност искаше

да каже писателят?

Дали Ивана Тръмп наистина е купила сплитския вестник, както твърдяха медиите, не зная, а и не е толкова важно. Но когато студентите ми ме попитат как се става писател, отговарям им с огромен авторитет.

­ Спортувайте упорито. Всичко останало може да ви отведе в погрешна посока.

И наистина, едва ли на вече придобилия световна слава Йосиф Бродски щеше да му е много лесно се превърне от писател в блестящ скиор, докато Ивана Тръмп от скиорка стана без проблем писателка, че и повече ­ умела аналитичка на политическите условия в бившата си комунистическа родина, както изтъква рецензентът є в “The New York Times Book Review”. Докато аз, тъй като съм станала първо писателка, едва ли ще имам някакви шансове да се прочуя като футболистка; затова пък който и да е футболист може с лекота да завземе “моя терен”, литературата. Така известният футболист Давор Шукер след Световното първенство през 1998 година, на което хърватският отбор спечели трето място, каза: Нека не се обиждат хърватските писатели, но мисля, че най-красивата приказка в историята на хърватската литература я написахме ние.

1998

 

Превод от хърватски Людмила Миндова