Юрий Андрухович

Перверзия

Роман

 

ПРЕДГОВОР ОТ ИЗДАТЕЛЯ

Тайнственото и явно преждевременно изчезване на Станислав Перфецки от видимия хоризонт, случило се в началото на март миналата година във Венеция, за жалост не развълнува обществото ни до неговите дълбини. Не го развълнува дори повърхностно ­ ако не броим няколкото съобщения в телевизионните новини и една-две бележки в жълтата преса, от типа на “Не ходете във Венеция, господа украински поети!” (“Експрес-прес” от 8 април и “Киевско дело” от 10 април същата година) ­ единствено лвовският “Идея ХХI” откликна на това събитие (антисъбитие?) с относително по-обширен коментар, чиято неприкрита патетика го доближава по-скоро до некрологичната проза.

Нито дипломатическите, нито специалните правоохранителни или силови служби на държавата ни не проявиха особена активност по отношение на този случай. На италианските органи на вътрешните работи пък им беше добре дошло спокойствието на украинската страна и те се задоволиха единствено с описването на веществените доказателства, намерени в хотелската стая на Перфецки след изчезването му. Бяха разработени (с цялата възможна небрежност) две паралелни версии ­ убийство и самоубийство.

След анализа на достатъчно количество оставени от самия Перфецки свидетелства (издиктувани лично от него аудиокасети, бележници, компютърни дискети и т. н.) и без оглед на това, че отсъства най-важното corpus delicti, а именно тялото, което опитните венециански водолази цяла седмица напразно търсиха в тъмните дълбини на Канале Гранде, разследването с лека ръка беше прекратено.

Патетичната статия със заглавие “Чао, Перфецки?!” се появи на страниците на “Идея ХХI” учудващо оперативно ­ още на 21 март. Подписана с неизвестното дотогава на читателската публика име “Билинкевич” (безспорно псевдоним според мен), тя представлява нещо като почти болезнен жанров буламач. И все пак не мога да устоя на изкушението да я публикувам тук изцяло ­ с всичките є плюсове и минуси, като запазя дори не съвсем коректния правопис и употреба на думите. Според мен това съществено ще допринесе за обуздаването на лавината текстове, включени в тази полусензационна книга.

 

“ЧАО, ПЕРФЕЦКИ?!

В ранното утро на 11 март от прозореца на хотелската си стая в “Белия Лъв” във Венеция се хвърли във вечността и във водите на Канале Гранде добре известният в Лвов поет и културолог от младото поколение, роденият в гр. Чертопол Стас Перфецки. Не взе ОТВЪД почти нищо ­ остави на писалището дори очилата си, а на проядения от мушика плесенясал перваз на отворения към незнайното прозорец ­ обувките си, готови за път. Ще научим ли някога какви са били последните му думи?...

Стах беше вечно засмян ­ като японец. Познавахме го кротък, често тъжен, открит към всичко външно и същевременно здраво залостен по отношение на всичко, което засяга вътрешната същност. Навремето имах щастието да бъда негов съученик и се радвам, че той никога не забрави това.

Стах дойде в Лвов още юноша, решен да го завоюва. Днес мога да заявя с цялата си отговорност: той успя. Той знаеше перфектно много езици ­ английски, немски. Имаше много лица и много имена.

В кръговете на най-новата бохема го познаваха не само като Перфецки. Той беше и Йона Риб, и Карп Любански, и Сом Пахмански, и Перчило, и Силен Перец, и Антипод, и Бимбер Бибамус, и Пиер Долински, и Камал Манхмал, и Йохан Коган, а освен това Глук, Блум, Врубел и Щрудел... И това съвсем не са всичките му имена.

Не забелязвате ли колко много посърна градският пейзаж без него?

Той ­ о! ­ той можеше да лети над улиците и да разбунва кафенетата като никой друг, като млад дявол, вечно променящ облика си и вечно захранващ ни с новите си гениални стихотворения! На публикуваната тук снимка го виждате през периода, който той самият определяше като “казашки дендизъм” ­ с гладко избръсната чак до перчема глава, с монокъл на лявото око и с фрак, като вместо папийонка, разбира се, носи изсушен кокоши крак в знак на протест срещу ядрената заплаха.

Той непрестанно рискуваше ­ рискуваше имуществото си, таланта си, живота си. Почти всичките му акции ­ тези епатажни ескапади, изпълнени публично, пред телевизията и камерите на видеопиратите ­ предполагаха пълен провал, но свършваха с пълен триумф. Спомнете си само дори тръпно-сладостното “Възкресение на Варвара Лангиш”, изпълнено с помощта на солидна спонсорска подкрепа в полунощ пред една от полурухналите гробници на Личаковските гробища, когато от дванайсет картонени кули в дъждовното лвовско небе излетяха безброй гълъби, балони, презервативи и поетични метафори?! (Вестникът ни публикува репортаж за това нееднозначно събитие. ­ Б. р.) Или незабравимия полет над покриви и площади, смело започнал от Високия замък ­ “Младият поет в ноктите на делтапланериста”?!

Стах Перфецки не само декламираше стихове. Той и свиреше и пееше ­ с рокгрупи, със симфонични квартети, с улични джазмени, с хорове и оркестри (ораторията “Робски нощи”), с перуански странстващи музиканти, с цигани и арменци, с чертополсите пастири, които един ден докара в Лвов от планинските поляни с три военни вертолета, и дори с Елтън Джон, който същата година посети инкогнито града ни. Стас владееше до съвършенство почти всички музикални инструменти, но най-съвършено свиреше на струните на душите ни ­ на невидимите с просто око струни на почитателите и враговете си. За враговете му прочее ­ нито дума.

Понякога той изчезваше. За дълго. И всички знаеха ­ той твори, той се вдъхновява от нови идеи, в гърдите му напира горчивият кислород на битието ­ до степен на вечен спазъм. Къде изчезваше тогава Стас? В карпатските гори, в пустините на Арабия? Или може би си свиваше чудни влажни гнезда от стари манускрипти и чорапогащници по неизследваните лвовски тавани? А сега, къде изчезна той сега?

Той беше планета, около която се въртяха четирийсет спътника, той беше звезда.

Понякога ­ самотна звезда. Особено когато свършваше парите. Сам-самичък в големия ни равнодушен град.

Той напусна този град ­ както сега става ясно, завинаги ­ през ранната есен на деветдесет и втора, когато на гарата направи прощалния си хепънинг “Дванайсеттте най-добри любовници”. И на всяка остави по нещо от себе си, някаква частица, a kind of magic. На една даде тетрадка с последните си стихове, на друга ­ хармоничката, с която е тръгнал на война неизвестен боец от вермахта, на трета ­ факсимилна гипсова отливка на перфецкия си член. Той, Перфецки, обичаше да подарява. Любимите си вещи, мислите си, образите, тялото и душата си. А ние не забелязвахме, че ходим дарени от него. Докато ето ­ днес вече го няма.

В онази къдрава утрин, както пише друг един наш велик поет, “се вайкаха дванайсет любовници”. Както винаги усмихнат, късогледият Стах Перфецки махаше от стъпалото на бавно отдалечаващия се вагон. Влак № 75 обаче, както се оказа, не го отведе по маршрута Лвов ­ Перемишъл/Пшемишъл, не го отведе в близкия полски град ­ а в НИЩОТО.