Юрий Андрухович

Юрий Андрухович:

“На нас не ни достига екстремизъм”

С Юрий Андрухович се запознах преди година, по времето на едно изнурително пътуване с влак в разгара на лятото през цяла Европа (от юг на север, слава Богу), придобило известност под названието “ЛИТЕРАТУРЕН ЕКСПРЕС 2000”, в което 104 писатели от 43 страни трябваше нагледно да изобразим:

1) постъпателното от гара на гара и хотел на хотел движение на народите към техния общ европейски дом;

2) ролята на писателя-първопроходец за бъдещото безгранично разбирателство и напредък на Стария континент;

3) новата поетика и универсалния характер на утрешния литературен език в ерата на глобализацията.

Главен проектант и координатор на тази широкомащабна акция под патронажа на Съвета на Европа, Европейската комисия, ЮНЕСКО и Международната асоциация на железниците беше Литературният център в Берлин начело с директора му д-р Томас Волфарт. Подгласници: организаторите по места и съответните заинтересовани представители на държавите, които наша милост имаше задачата да удостои с любопитството си: Португалия, Испания, Франция, Белгия, Германия, Полша, Литва, Латвия, Естония, Русия, Беларус и пак Германия. Многострадателният читател на “Факел” веднага ще отбележи отсъствието на такива свободолюбиви региони като Балканите, да речем, или на независима братска Украйна, откъдето е самият Андрухович. Така е, защото вместо по изтърканите от употреба релси на екзотичния Ориент-експрес Влакът трябваше да разполови континента по линията ЛисабонПарижСанкт ПетербургМоскваВаршаваБерлин, възвръщайки по този начин блясъка и на някогашния Юго-Северен експрес. И в продължение на 7000 километра и 44 дни, огласяни от грохота на колелата и напористото писателско слово, да смени 11 държави, 19 града, 20 географски ширини и 8 пъти вагоните си. Но нито веднъж товара си.

Разказвам всичко това по две причини. Първата е, за да поясня защо вместо на великите сили “Факел” в тази и следващата си книжка реши да отстъпи място на ония правостоящи служители на словото, чиито народи Влакът благоразумно заобиколи. И втората е, че по определен начин темата и атмосферата на публикувания тук роман “Перверзия” имат пряко отношение към шумната изява на движението “ЛИТЕРАТУРЕН ЕКСПРЕС 2000”, пресътворена от Андрухович години преди то да се появи на международната сцена.

Споделих това свое наблюдение с Юрий, но той деликатно замълча. За разлика от героите на книгите си и повечето от спътниците във Влака Юрий беше по-скоро съсредоточен в себе си, отколкото общителен с другите. Бяхме минали хиляди километри вагон до вагон, купе до купе и седалка срещу седалка, когато разбрах, че именно той е авторът на “Перверзия”. Останах изненадан. Сигурно защото по аналогия със заглавието на романа очаквах да срещна блед и изпит от ранната литературна слава гений, болезнен на тема постмодернизъм. Вместо това видях здрав и уверен в силите си мъж, с премерени движения и думи и с оная скрита енергия, която още излъчват хората, минали през ютията на тоталитаризма.

Ти си едва над четирийсетте, а вече те водят за “патриарх на модерната украинска литература”. Вярно е, че има нещо класическо, бих казал дори мраморно в осанката ти, особено в сравнение със спътниците ни от писателския влак, но не е ли твърде рано за подобни определения? С какво са свързани те? Само с твоето творчество и творческо поведение ли? Не е чак толкова далече времето, когато ти и приятелите ти Александър Ирванец и Виктор Неборак създадохте скандалната литературна група Бу-Ба-Бу, заради която бяхте набедени като “хулиганите на украинската словесност”.

Далеч съм от мисълта да се засягам или лаская от определението “патриарх”, понеже крие преди всичко елемент на игра, на пародия, пък и понеже, нека не забравяме, тъкмо ние, бубабистите, го предложихме навремето. Една от основните съставки на нашето мито-(и живото)творчество беше пародийната ритуализация на бохемския живот: безкрайни купони, рождени дни, черни меси, празненства и тайни конгреси. Направихме си своя пародийна йерархия, в която получих сана, а може би “длъжността” Патриарх на Бу-Ба-Бу. Беше през 1990-а, тъкмо бях навършил трийсет години. Другите двама приятелите ми Виктор и Сашко са с година по-малки от мен и поради това единият стана “Прокуратор”, а другият “Ковчежник” през 91-ва. Ще рече, мястото ми на “Патриарх” на украинската литературна въртележка трябва да се възприема единствено в пародийно-игров контекст. Подобен статус понякога налага да си, както казваш, мраморен, или по-точно да се правиш на такъв. Иначе мразя всичко мраморно, бронзово и вкаменено, дори повечето от силите ми по-скоро отиват непрекъснато да се променям и и напук на природата да си оставам млад и хулиган, колкото мога по-дълго.

По всичко личи, че корените на главния герой на твоята “Перверзия” Стас Перфецки са бубабистки. Според критиците Перфецки е и героят и на предишните ти два романа “Рекреации” и “Московиада”, а до голяма степен и самият автор. Ти си роден на границата на две империи Руската и Австро-Унгарската, в град Станислав, сега Иваново-Франковск. По какъв начин се отразява това на героя ти? Какви са историческите корени и задачи на Перфецки?

За щастие не съм чак толкова стар Австро-Унгария се е разпаднала 48 години преди да се родя. Но разбирам какво имаш предвид културно-историческото наследство. Да, запознат съм с него отчасти: като архитектурни руини, като семейна митология. В детството ми все още имаше хора от оная епоха, подобни, както добре си спомням, на същества от друга планета толкова различни, направо екзотични изглеждаха в тогавашното съветизирано пространство. Това по-късно повлия на опитите ми да потърся алтернатива на нашата украинска идентичност не в Русия, а в Европа. По-точно в “проблематичната”, в исторически осакатената Европа тоест в онази нейна част, която е вечната “преходна зона”, условно казано, в онази Европа “между Русия и Германия”, където са се натрупали безброй неизлечими комплекси. Специалистите от историците до социолозите и културфилософите наричат тази част ту Източна, ту Централноизточна Европа, понякога и Неевропа, към която, струва ми се, спада и България. Именно в тази Европа се опитах да осмисля и Украйна, възприемана обикновено в имперско-руски контекст. Може би точно затова Перфецки върви на запад и не прави нито крачка на изток.

От отделянето на Украйна от Русия и бившия Съветски съюз минаха само десет години. Как смяташ, придоби ли тя вече самостоятелност в очите на сънародниците ти и на целия свят?

Параноята на украинската ситуация е в това, че Украйна по-точно всичко украинско, което съществува в нея днес, тъй като то още се формира дори в географско отношение е обречена да изпитва постоянен страх, че ще изгуби своята самостоятелност. До нас, на изток и на север, има огромна, лошо организирана, но все пак могъща държава, която упорито не иска да ни освободи и която прави (както на политическо, така и на културно равнище, макар в крайна сметка всичко да се свежда до политиката) всичко възможно да ни задържи ако не в рамките на държавността си, то поне в орбитата си, в “сферата на интереси и влияние”. Такава е реалността и ние нямаме думата в нея. Като писатели и аз, и моят герой не можем да є се противопоставим кой знае с какво. Най-много с някои сънища и видения. Но и това не е малко според мен. Достатъчно е да попаднеш в град като Венеция, за да разбереш, че сънищата са действителност.

Бил ли си впрочем във Венеция и кога, за колко време? Човек би казал, че си живял с години в този град или че от години живееш с него с такова познание и подробности го описваш, като се почне от историята и архитектурата му и се свърши с топонимиката на лабиринтите му... Както и изключително точно според мен си уловил и изобразил, макар и гротескно, националните характери на останалите герои в книгата ти участници в семинара. Откъде е всичко това? Не ми се вярва да е само от личен опит...

Бях във Венеция само за един ден, по-малко от двайсет и четири часа, но по напрежението, което изпитах, това денонощие може да се сравни с години. Беше през март 92-ра и аз, също като героя ми, за пръв път отивах на Запад и всяко мое докосване до него ми беше първо и дълбоко впечатляващо, бях като влюбен. Нищо не можах да осмисля през този ден просто бях в състояние на афект, затрупан от тази културно-исторически-екзистенциална лавина. Личната ми драма беше в това, че нямах време за нищо и в смисъл на конкретното ми пътуване, и в смисъл на човешкия живот като цяло. Мисля, че именно във Венеция за пръв път дълбоко усетих нашата моята, твоята, на всички нас нетрайност във времето, обречеността ни да изгубим. Защото Венеция е много тъжен град и в европейската литературна традиция се асоциира не само заради Томас Ман със смъртта на героя. Тъкмо тогава разбрах само едно: че някога ще напиша роман за Венеция, за усещането на нашата временност. Последваха три години оформяне на замисъла и много трезво, макар и наистина главозамайващо събиране на материал. Часове, дни наред изучавах карти на Венеция, пътеводители, енциклопедии, атласи, речници, албуми. За да мога да бъда убедителен за читателите, трябваше да знам за Венеция сто пъти повече, отколкото е казано в текста ми. Така, след като написах първия вариант на романа, бях в състояние да вървя из този град-лабиринт с вързани очи. “След Венеция” пък вече имах възможност да пътувам (вече никой не контролираше украинските писатели от Москва) и да общувам с редица западни писатели и интелектуалци, участвах в много така наречени “конференции” и се запознах с наистина невероятни типове и “типеси”. Някои от техните черти залегнаха в основата на гротескно изобразените в “Перверзия” персонажи идеята да ги представя като театрални кукли или маски от комедия дел арте си е моя. Един вид игра със стереотипите.

Как би определил романа си? В него има и пародия, и екзистенциална метафизика, и постмодернистки игри, и средновековни мистификации, и еротика... Можем ли да говорим за някакво влияние на Еко? Или на Павич? Или на Кундера, както твърдят някои критици? На мен все ми се струва, че в основата на всичко е поезията, с която си започнал?

На корицата на първото украинско издание на “Перверзия” написах, че съм искал да създам книга, която да прилича на сън, на друга планета, на опера, на трилър, на мечта. В един момент почнах да мисля за “Перверзия” като за нещо абсолютно полигенично, всяка глава трябваше да е различна да представлява съвсем различна езиково-стилистична същност. Защото аз всъщност не съм белетрист, а поет, и не мога да се оправям с традиционния наратив в прозата привлича ме вътрешният, лирическият ракурс. Оттук идва мозаичността, колажността, многоликостта. Всички изброени от теб автори, естествено, са ми любими, чета ги и ги почитам, за това може да се досети всеки мой читател. Но има и други връзки, не толкова явни. Патриархът (истинският, не фалшив като мен) на украинската литература, 92-годишният професор в Колумбийския университет в Ню Йорк Юрий Шевельов, откри “стимулаторите” ми още в епохата на романтизма. Статията му за “Перверзия” се казваше “Хо-Ха-Хо” и обиграваше и Украйна, и хохолите, както ни наричат нас, украинците, и Гогол, и Хайне, и Хофман. Чел съм тези писатели още като студент и сигурно наистина съм повлиян от тях. Не съм чел обаче италианските дневници на Хайне.

В една своя наскоро излязла статия, части от която “Факел” публикува заедно с романа ти, Еко пише за тоталната карнавализация на съществуването ни. Ти за “посткарнавалната безсмисленост на света”. Как навремето стигна до тази теза и защо є посвети цял роман?

За нас, бубабистите, карнавалът беше ключово понятие. Ние е, и не само ние определяхме позицията си като “карнавална”. Даже пишеха, че раблезианската теория на Бахтин страшно пасвала на поетичната ни практика. Най-ярко може би това беше изразено в многобройните ни феерични шоута, например в поезооперата “Крайслер Импириъл”, която поставихме на сцената на Лвовската опера през есента на 92-ра. Но пък и самата епоха падането на Берлинската стена, нашата “нежна революция” през 19891991-ва беше карнавална, фестивална, игрова. През 1995-а, когато писах “Перверзия”, всичко това беше поотминало и студентските революции, и “карнавалната лекота на битието”, и нашето Бу-Ба-Бу. Та оттук е тезата ми за “посткарнавалната безсмисленост на света”.

Какво е загадъчното предназначение на Перфецки? Загадъчното му изчезване свързано ли е с него? Той ще се появи ли в нов вид в следващия ти роман знам, че вече си го започнал. И какъв ще е новият му облик? В какво е смисълът на живота след неговата “посткарнавална безсмисленост”?

Хм, не знам какво да кажа. В известен смисъл Перфецки се завръща, разбира се. Но дали е такъв, какъвто всички аз също очакваме да го видим? Мисля, че не. Поне не съвсем. В новия си роман се опитвам да отговоря на самия себе си на въпроса има ли в живота смисъл, след като минеш четирийсетте. Надявам се, че все пак има, но това трябва да се докаже, нали? И доказателството е толкова трудно, че пиша много бавно и с големи мъки. Така я карам засега с надеждата за мощен приток на творчески адреналин.

Каква е съдбата на преводите на романите ти? Кога и в кое американско издателство ще излезе “Перверзия”? От теб знам, че преводът вече е направен от Майкъл Найдан. За жалост в момента у нас нямаме достатъчно подготвени преводачи от украински и трябваше да публикуваме романа ти в превод от руски. Какво е мнението ти за това? И кога новата украинска литература ще създаде достатъчно силна школа по украинистика, че да придобие самостоятелност, да не я смесват с руската?

С Майкъл Найдан продължаваме да работим. Предварителният вариант вече почти е одобрен от издателя, без да мога да кажа кой ще е той. Текстът на романа обаче е толкова сложен, че, без да го авторизирам както на английски, така и на руски, преводът очевидно е невъзможен. Прекалено много неща съм наблъскал в този текст, на места той наистина прилича на лабиринт. При превода във Финландия не можах нищо да направя просто защото не знам фински. От друга страна, това беше добре дошло за мен, защото предпочитам да напиша нещо ново, а не да редактирам преводите си на езици, които знам. Съгласих се с предложението ти книгата да се преведе от руски само защото можах да разнищя руския превод до дупка и на практика отговарям за автентичността на текста. Колкото до родната украинистика по света, този въпрос, ясно ти е, не е от моята компетенция. Тук се засягат прекалено много проблемни неща и финанси, и стереотипи на възприятие, и вече споменатият от мен “фактор Русия”, и натискът от нейна страна, и проблемът за смяната на поколенията в световната славистика (и в съветологията също) като цяло. Според мен в много от университетите на Щатите вече почват да разбират, че “русоцентризмът” не е най-добрият подход. В Украйна се опитваме да правим, каквото можем, и по-специално онова, което правителството ни не прави. В Лвов например започна да работи международна преводаческа школа, това лято в едно карпатско градче ще се проведе творчески семинар, в който ще участват изтъкнати преводачи на украинската литература. Това все ще е някакво начало.

С какво се занимаваш сега в Щатите? Как виждаш оттам Европа, след като я прекоси от Юга до Севера с Литературния влак? А Украйна с днешните є проблеми? Бил ли си в България и какво знаеш за нея?

В Щатите съм стипендиант, правя антология на американската поезия от 50-те 60-те години, имам предвид в превод на украински. Посоченият период в американския културен живот е сложен и противоречив. Това е времето, когато неколцина водещи поети предават Америка колкото и наивно да звучи тази моя оценка, аз твърдя, че тя е вярна и че Гинзбърг, Керуак, Ферлингети, дори О’Хара предават Америка. Надявам се, че появата на текстовете им на украински като начало може сериозно да промени днешния украински литературен процес. На нас не ни достига екстремизъм включително в поезията. И може би точно затова в Украйна имаме ужасна стагнация и предпоставки за явен тоталитаризъм. На практика това, в което живеем днес, си е утрешен тоталитаризъм. Вярно, журналистите не отиват в затвора като през съветско време. Но затова пък изчезват безследно и после ги намират без глави. Така че поезията на битниците с нейната абсолютизация на свободата на личността ще е много подходяща поне за онези, които все още се влияят от поезията. При петдесетмилионно население, надявам се, тези хора няма да са малко.

А в България съм бил, но само за няколко часа по-малко дори отколкото във Венеция. Беше във Варна, през есента на 94-та година, на едно международно писателско пътуване, “Вълните на Черно море” разновидност на семинара за посткарнавалната безсмислица на света, само че вместо във Венеция бяхме на гръцки кораб. Като всички украинци аз обичам българите, макар и “отдалече”. Един мой приятел, поетът Андрий Бондар познаваш го е бил у вас по-дълго от мен. Много харесвам определението му: “България е страна на аромати.” Може би става дума за това, че вие сте южна страна, че имате богато културно наследство, че сте кръстопът на цивилизации, страна на билки и вино, на лозя по-точно. Много бих искал, естествено, един ден да опитам българска домашна ракия и да се изгубя нейде из София или в Пловдив. И да обиколя Родопите били не само красиви, казват...

Разговора води Георги Борисов