ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ “ФАКЕЛ”
Драги
приятели на “Факел”,
Поводът
да се съберем тук съвсем не е тъй празничен, както би трябвало да
бъде: две десетилетия “Факел”. Поводът, уви, е по-скоро делничен:
опасността “Факел” да спре поради липса на средства или в търсенето
на такива да се подчини на масовия вкус и “демократичната” пазарна
стихия, която застрашава цялата ни култура.
Позволявам
си да намеся българската култура, защото, макар и литературно периодично
издание, “Факел” е част от нея така, както тя е част от българското
общество и като него се опитва да понася всички удари и превратности
на съдбата, на които е изложена. Не че някога особено е процъфтявала,
но поне е съществувала. Докато днес в цели масиви от живота ни изобщо
я няма или я срещаме в най-изродения є вид. За определени политолози
и народопсихолози това може би е въпрос на естествен подбор или национално
светоусещане. За мен обаче има нещо противоестествено в обстоятелството,
че лека-полека всички ние започнахме да свикваме със смъртта или да
се правим, че не я забелязваме докато не стана наше ежедневие. Не
знам дали това е инстинкт за самосъхранение и кой има изгода от него,
но именно срещу този инстинкт се бунтува цялото ми същество и разумът
ми отказва да го оправдае. Един след друг си отиват най-верните на
изкуството и чисти негови представители, безмълвно и незабелязано
се отдръпват от нас, сякаш за да ни сторят път да споменавам ли
имената им, да викам ли духовете им, някои от които оставиха костите
си във “Факел”?
Какъвто
и да е бил “Факел” списание за съветска и антисъветска, руска и
източноевропейска, европейска и световна литература по проблемите
на тоталитаризма и митовете на прехода ни към гражданско общество
той е бил българско списание. И като такова носи всички черти на
българина и белези на най-новата ни история в рамките на две диаметрално
противопоставени десетилетия. По неговия гръб като по мост между миналото
и бъдещето са минали тонове страници първокачествена проза, поезия,
критика, публицистика, теория на философията и изкуството. Минали
са автори като Чаадаев, Достоевски, Горки, Бердяев, Розанов, Маяковски,
Хлебников, Булгаков, Платонов, Илф и Петров, Замятин, Бабел, Набоков,
Пастернак, Манделщам, Ахматова, Цветаева, Хармс, Заболоцки, Гросман,
Венедикт Ерофеев, Варлам Шаламов, Солженицин, Висоцки, Юз Алешковски,
Окуджава, Юрий Трифонов, Шукшин, Нагибин, Искандер, Распутин, Войнович,
Довлатов, Горенщейн, Петрушевская, Сорокин, Пелевин, Милош, Кундера,
Лем, Херберт, Хавел, Шимборска, Кадаре, Павич, Васко Попа, Мирча Динеску,
Уайлд, Оруел, Стайнбек, Артър Милър, Филип Рот, Харолд Пинтър, Гюнтер
Грас, та чак до родните Радоев, Радичков, Константин Павлов, Блага
Димитрова, Цветан Тодоров, Васил Акьов, Левчев, Стефан Цанев, Иван
Динков, Миряна Башева, Никола Радев, Светлозар Игов.
И
мостът издържа, не се огъна. На няколко пъти се опитваха да го закрият
и свои, и чужди, да го разрушат, да съоръжат наоколо му други, по-модерни
конструкции, но по него като по стар римски път към нас продължаваха
да се стичат автори от различни краища на времето и пространството,
за които не бяхме и сънували. Може и тромаво да се е струвало някому
тяхното движение, еднообразно и твърде последователно за хаоса, в
който се озовахме, но пък следите му са оставяли винаги дълбоки отпечатъци
в съзнанието на читателите. Дори някои от тях си позволяват да твърдят,
че що се отнася до историята на българо-руските отношения например,
приносът на “Факел” е далеч по-осезаем от някогашните клетви във вярност
и днешните политически декларации. Но не тази е била целта ни, уверявам
ви. Лично мен ме е водела единствено любовта към литературата с нейната
поразителна способност да взривява стереотипите и стига до същността
на явленията и събитията, да ги тълкува и пренарежда отвъд фактите
и злобата на деня, да бъде навсякъде, където не е, да отмъщава, всеопрощава
и увековечава, печелейки с един само ред милиони съмишленици. Тъкмо
тази нейна способност са прозирали, опитвайки се да я опитомят и използват,
дори тирани като Сталин. В един свой класически вече, но загадъчен
все още за мнозина телефонен разговор с Пастернак Сталин му задава
въпроса: талантлив поет ли е Манделщам? Колко талантлив? Талантлив
е, отвръща, недоумявайки Пастернак, много талантлив. И толкоз. Сталин
затваря телефонната слушалка и вместо да отсече главата на един от
най-великите поети на миналия век заради написаното срещу кавказкия
касапин стихотворение, не дава и косъм да падне от нея нещо нечувано
за ония години. Изселва го от Москва заедно с жена му и търпеливо
започва да дебне мига, в който покрай множеството нови стихове Манделщам
ще създаде гениалната си “Ода за художника”, посветена ако някои
от вас все още не знаят на него, утрешния му палач...
Разказвам
този случай, за да припомня абсурдите, до които е стигало и може да
стигне изкуството в своите взаимоотношения с властта и постоянната
си зависимост от силните и богатите на деня. Но и за да намекна на
ония, от които то винаги е зависело, че те също зависят от него. Защото
силата на “Факел”, както, уви, недотам светлото му бъдеще, са в сегашната
му независимост от нощта, в която преди 12 години се опитаха да
му запушат устата и да го вържат в мазетата на библиотеките, до този
миг, когато негови единствени господари са читателите му. За съжаление
ония, които още четат, вече нямат пари да си го купят, а ония, които
могат да си го купят заедно с всички нас! вече не четат. Но нищо
чудно и те някой ден както Сталин Пастернак да ви попитат: добро
списание ли е “Факел”, КОЛКО добро? Самият факт, че то още ни събира,
предполага един-единствен отговор и аз ви благодаря за него. Тук му
е мястото да ви призная, че вие сте сред онези, които в течение на
години са ме създавали частица по частица и ред по ред така, както
“Факел” създаваше вас и поколения свои читатели. Именно затова далеч
по-важното за мен днес е, че днес ние сме заедно не за да отбележим
поредна годишнина, а за да предотвратим поредната предизвестена смърт.
Драги
приятели,
Годините
на лесно придобитите и лесно похарчените пари свършват. Народът започна
да проумява, че трябва да си плюе на ръцете, че няма кой друг да го
оправи. Че има време за разхвърляне на камъни и време за събиране
на камъни. Но не за да се замеряме един друг, а за да освободим място
за зрънцата на здравия разум. Сред всеобщата лудост и яд те покълват
наново. Това са съдбоносни мигове. Гради се къща за цял живот. В такива
мигове оцеляването на нацията и държавата е къде по-важно от оцеляването
на едно списание. Съзнавам го и съм готов да го приема. Щом трябва
“Факел” да спре да спира, пък било и заради изтърканата липса на
пари. Но като спре, поне да се чуе! Все някой ще чуе, сигурен съм.
Детството ми мина в броене на стотинки. Една лимонада не ни се разрешаваше
и ние с брат ми все недоволствахме. Но от всяка заплата майка ми заделяше
я за чиния, я за завивка, я за книга. Така се струпа и покъщнина,
и библиотека, така се изгради домът, в който отраснах, прописах и
се посветих на списание “Факел”. Затова, мисля си, имам правото на
един последен въпрос към днешните ни строители: като вдигнете къщата,
КОЙ утре и КАК ще живее в нея?
Георги
Борисов
* Слово, произнесено
на 3 май 2001г. на среща с представители на българската литература
и култура по случай 20-годишнината от основаването на сп. “Факел”.
