И докато перестройката ставаше все по-необратима, те ставаха все повече. Някои позираха на танковете по време на Августовската революция, като с присъствието си предотвратиха газовата атака на комунистическия спецназ. Има нещо загадъчно във външността им, още повече че мъжката половина на същото това поколение не може да се похвали с никакви особени качества освен с вирнатите си квадратни брадички. Откъде се взеха тези високи и стройни руски девойки ­ и то тъкмо навреме, на най-високата точка на декаданса, ако това понятие може да има такава характеристика като най-висока точка? Може би това са необичайни мутантки, породени от някакви още неизучени радиации? Във всеки случай сега ги има навсякъде, включително в театър "Ланком" по време на прочутите му антракти. Освен госпожиците тук бяха и редица представители на новата администрация, тоест представители на старата администрация, но разменили местата си, тоест събираемите в сбора. Виждаха се и персони, бързо издигнали се от нищетата на предишната командно-административна система чак по върховете. Сред публиката например солидно крачеше подполковник Зубцов, познат на Фаза още от висшата рязанска школа. Съвсем доскоро същият Володка Зубцов бачкаше в Пето управление на комитета за някакви си триста и двайсет рубли, а сега виж го ­ заседава в новата пазарна структура "Рострумтръст" и продава "керосин" и разни други неща, които хвъркат в небето с този "керосин", ракети и самолети сиреч. През комитетските времена загубенякът Зубцов опъваше ръце по шевовете пред генерала от идеологическия отдел Бобцов например, а сега същият този тайнствен генерал му е подшефен, консултант, с други думи ­ просто за да не пукне от глад през периода на бурната инфлация. Зубцов, изглежда, възнамеряваше да се ограничи с небрежно, дори господарско кимване по адрес на Фазал, обаче последният веднага му напомни за субординацията, като го привика с леко отпускане на десния клепач и почти незабележимо свиване на пръстите. Зубцов веднага разбра, че е поел по неправилен курс: през годините работа в шибания си комитет бе научил, че в човешката мускулна система не току-така има два пъти повече флексори, сиреч сгъвачи, отколкото разгъвачи. И дотърча като кученце. Фаза си имаше постоянна тактика на такива московски събирания. Понеже беше дребосък и вечно се притесняваше да не би да остане незабелязан сред широкоплещестите дебелогъзи мъжища от полупрестъпния свят, той си беше разработил многобройни начини да създава около себе си определено пространство, в което да доминира. И сега, на десетата минута на антракта в "Ланком", около него както винаги се събра група родни и чужди мошеници ­ говореха на International Commercial English и се обръщаха към него за съвети и уточнения. Разговорът се водеше горе-долу в следния стил: "Кажи му да се фък със съч пропозишън! Уот абаут Ебург прайм рейтс, Дик? Вова, билийв ми, там ще те прецакат! Къмон, Марчело, уи ар ол хюман бийнгс..." Докато разговаряше в този стил, Фазал се озърташе да намери приятеля си, "албатроса на бохемата" Модест Орлович, и когато най-сетне го видя сред "нашите", сиреч сред артисти, писатели и художници, заряза мошениците паралии и незабавно се запъти натам, към "нашите". Въпреки всичките си финансови, търговски и неизвестно още какви мероприятия той все пак държеше да е от московската бохема. "Олег, Саша, Ниночка, Ляля, Витюха, след спектакъла продължаваме заедно, окей? Никой да не си тръгва." И в същия момент от дъното на фоайето му се ухили неумолим бърнест призрак ­ беше се мернал внезапно и подмолно в подсъзнанието му преди месец, в долината Бекаа. И още тогава Фаза бе разбрал, че колкото и мимолетен да е този призрак, той не може да му избяга, че той е пратен лично при него, при дребничкият възпитаник на ивановското спецсиропиталище, и че никакви чичковци и лелки не могат да го спасят. Звънеше третият звънец. Публиката, вече забравила първото действие на пиесата "Екскюзе моа", влизаше за второто, а Фаза, изгубил еквилибриума си ­ да, именно еквилибриума си! ­ идиотски се пльосна на лъснатия паркет. Опита се да се надигне, но ръцете му се плъзгаха по гладката повърхност, сякаш и те бяха станали италиански естествен гьон. И защо се натиках там тогава право между шамарите? Ама не, с тоя мой акъл все големи приключения искам. Дърдореше глупости, все едно че ставаше въпрос за най-обикновена грешка, за неправилна стратегия, тоест за неща иначе страшни, но поправими, дърдореше и се мъчеше с това дърдорене да прогони дълбоката си убеденост в неотвратимостта на този отвратителен гнъсен призрак, убеденост, че дори да не бе стъпвал в Бекаа-Вали, той пак щеше да се появи пред него като завършек на някаква безсмислена манипулация с хиляди ходове. Още сутринта, когато кортежът му, без да чака ред, зареждаше на една бензиностанция на "Ажип", бърнестата усмивка се беше мернала над покривите на изпреварените десетки коли ­ и моментално беше изчезнала, като го остави със секнат дъх и тупкащ пулс, и с твърдото убеждение, че вече ама наистина са го сгащили. И цял ден, докато обикаляха по идиотските му многомилионни далавери, очите му шареха на всички страни и той потискаше трепета под лъжичката с големи глътки коняк ­ но не видя нищо. Дори шефът на охраната му Кеша Тригубски, човек с железен череп на автомобилен състезател или катерач, се притесни: "Нещо не е наред ли, шефе?" Фаза сви ръчичка около смачканото до незабележимост ухо на шварценегероподобния си наемник: "Дебнат ме, Кеша!" "Кой? ­ изстреля Тригубски въпросителната си ракета. ­ Само кажи и веднага тръгваме да оправим нещата. Ако кажеш, имаш му главата като колетче." Ех, Кеша, Кеша, рицарю на охраната, как да ти отговоря на такъв въпрос? И кой може да отговори на такъв въпрос? Москва, от толкова години в ръцете на Фаза, започваше да настръхва като таралеж. Да иде да търси защита от първичните групировки? Че тях вече ги нямаше, стопили се бяха и бяха изчезнали, пръснати из търговските дружества. Пък и какво да чака от тях? И привечер измъченият Фаза реши да отиде при "нашите", тоест при близкия си приятел, "албатроса на бохемата" Модик Орлович. Нали и Модка от време на време се влачеше при него да се оплаква от собствените си проблеми. Да, можеше да забрави дебелобърнестата усмивка, ако се развихреше в артистичните среди, както навремето. И май се получи: ателието в Китай город, притесненият потен Модест, театърът, антрактът, новите мацки ­ от всичко това вегетативната му нервна система като че ли мирна ­ и ето ти на, в най-неочаквания момент т о й пак му се ухили, и въртележката на долината Бекаа, натъпкана с убийци до дупка, пак се завъртя. Интродукция и рондо капричозо, кой знае защо, измърмори той, докато се хлъзгаше на четирите си крайника към ъгъла на вече празното фоайе. През антракта, увлечен от приказки, художникът Орлович, естествено, беше забравил да се изпикае и сега бързаше откъм тоалетните към залата, като вървешком затваряше парадния вход на безкрайно дългия си панталон. И изведнъж видя в ъгъла сгърчения Фаза, най-добрия си приятел, за когото, трябва да признаем, не си спомняше никога, докато той не се появеше пред очите му. И при появата му, трябва да кажем, Орлович винаги изпитваше известни угризения: аз изобщо не се сещам за него, а той иска да си общуваме. И освен това ми подари цял кашон пари и дори не ги преброихме. Понечи да се направи на разсеян и да го подмине, уж зает да се бори с дюкяна си, но с крайчеца на окото си мерна и неговите очи ­ големи и влажни като на кон. И спря и се вгледа как "капка по капка муцуната конска сълзища попива космата"... По най-различни начини представихме дотук на читателя международния бизнесмен, гражданин на Ислямска република Иран и постоянен резидент на Руската федерация Абдулфазъл Фазал, но все пак досега не сме споменали гъстата брада, прилепнала към долната част на лицето му като един вид трико. Не знаем какво е имал предвид поетът, когато описва как "сълзищата" на умиращия кон попиват ­ да не би да попиват в гривата? Но тогава имаме цялостно преобръщане на картината. В нашия случай няма да си позволим никакви поетически волности. Сълзите просто се стичаха от очите на Фаза и брадата му ги попиваше. "Модик, моля те, да се махаме оттук! В този театър има нещо особено... нетипично... Дай да се разкараме!" Дружбата често се измерва с ризи. Да дадеш последната риза на ближния си и така нататък. Орлович също веднага прибегна до този критерий. Измъкна пеша на ризата си от гащите и избърса със същия влажното от сълзи лице на приятеля си. И се почна типичната за тази категория хора московска нощ, нощ като тези, които понякога цялата тази паплач наричаше "Фазово изместване". Тръгнаха нанякъде с мерцедеса, придружавани вече не от една, а от две полувоенни коли. Фаза се наливаше с коняк от барчето, Модест също не изоставаше. Султанът беше извадил сахтиянения си бележник и се обаждаше на чаровниците от харема си във всички краища на Москва, в предградията, в Санкт Петербург, че и в чужбина, в частност в Лозана на някоя си Розали, на която каза: "Дарлинг... бейби... млъкни, кучко долна, всичко знам!" От време на време кортежът спираше пред някоя сграда и оттам изскачаше в облак парфюм "Мистик", почти осезаем облак, поредната нимфа на сексуална Москва. И се долепяше до изтерзаната страна на покровителя си и шепнеше: "Мили... Фазочка... какво ти е... успокой се, ей сега ще..." Модест наброи от пет до седем такива спирания. Наложи се охраната във всъдеходите да се посгъсти. За да не задълбаваме в подробности за този сладък живот по бившата улица "Горки" (много сме задълбавали тук, пак тук завинаги погубихме репутацията си), ще изброим накратко само местата, през които минава нашата нощна експедиция. "Метропол", естествено, където в Морозовската зала укротяваха в чашите фонтани шампанско "Дом Периньон" и ги затапваха с палачинки с хайвер. И джазклубът "Таверна Аркадия", разбира се, където приятелите от младини Алекс Козлоу и Герман Лукиан, копия на преподаватели от някой средноатлантически колеж, заедно с членовете на ритъм-групата си, копия на студенти от същия колеж, посрещнаха компанията с носталгично-бравурната Now's The Time. И накрая най-скандално, така да се каже, известният московски вертеп Moscow Flights, което може да се преведе, макар и неточно, но близко по смисъл, като "Московските пеперудки". Когато чу последния пункт, Тригубски се намръщи. "Това е сериозно, шефе ­ предупреди той Фаза. ­ В четири сутринта с нашия контингент в "Пеперудата" е много, много сериозно!" Трябва да се чупя, почти съвсем унило си мислеше художникът Орлович. Беше му писнало от любов в тоя живот, дори ­ ама че идиотщина! ­ не му се пиеше повече тази нощ. Преданите чаровници също вече бяха започнали кокетно да се прозяват и онези, които бяха по-близичко, шепнеха в мъничките ушенца на Фаза: "Няма ли да се гушнем вече, Фазик? Няма ли да си легнем?" Абдулфазъл обаче беше неуморим и неумолим. Цикълът трябваше да се извърти като в добрите стари времена, беше решил той, и с твърда ръка насочи експедицията към прочутата сграда край Пушки, над която навремето се издигаше каменната дева на социализма, а сега сияеше емблемата на търговията с недвижими имоти, Малка, еврейската царица. Масите вече бяха запазени по телефона от колата. Никой не можеше да откаже на Фаза, разбира се, но все пак от другия край на линията с истерична надежда попитаха: "Да го отложим за утре, а? В момента тук не е много спокойно, друже!" ­ "Точно това искам, да не е спокойно! ­ също така истерично възкликна Фаза. ­ Кой ти търси покой?" И смуши Тригубски в стоманения гръб: "Кажи на момчетата да са нащрек!" Кой знае защо, Фаза беше сигурен, че в тази дискотека, в този почти неприкрит публичен дом, където мацките се наемаха за по три стотачки в зелено, та именно в тази "Пеперуда" ще настъпи часът на решителния сблъсък с подигравателната бърнеста усмивка от долината Бекаа. Няма да се крия, мислеше си той, то пък къде ли мога да се скрия от вас? "Що не ме оставиш тук, Фаза? ­ предложи Орлович. ­ Четката ме зове. Ще ми се изпари вдъхновението." "Не ти ли е интересно да присъстваш на залеза на Фаза, приятелю?" ­ усмихна се криво приятелят му, и то толкова студено и отчуждено, че все едно изобщо не беше богат мошеник. И в лика му сякаш се мерна нещо врубеловско, във всички оттенъци на лилавото ­ досущ мъничък демон. До входа на бардака чакаше отделение на ОМОН*, десетима юначаги с бели каски. Стояха "свободно", пушеха "Марлборо". Похотливо изброиха с очи женската част от свитата ­ четиринайсет великолепни крака. Вътре оглушително бумтеше боздуганът на музиката. В петната на прожекторите се виеше ламбада ­ ето я стоката, огледайте я, пипнете! Гладна глутница мъжки хищници бавно тръгна към влизащите. Седемте госпожици предано стояха зад гърба на мъничкия си набаб и се правеха, че хищническите инстинкти на местните зверове изобщо не ги засягат. Тригубски с "алфите" си мина на предна позиция. Управителят, господин Фадеев, също човек с богато минало, крепко стисна ръката на скъпия гост, след което се наведе заговорнически към него и докладва, че атмосферата се нажежава. Дошли били трима афганци и тропнали на масата хиляда гущера. Действай, шефе, така казали! Дай три шишета "Бяло конче", три "Чинцано", три стека бира и "Наполеон", само да няма менте, мръснико! По-кротко, момчета, по-кротко, бил съветът му, и си приберете гущерите, тук бутилки не даваме. В дискотеките се сервира на чаши, ясно ли ви е? Да взема пък да ви сервирам във вътрешната зала, господин Фаза, на вас и на комсомолците ви? "Разкарай се!" ­ кратко, както можете да се уверите, каза Абдулфазъл Фазал и тръгна право срещу стената от мъже. След него запотропваха четиринайсетте момински токчета. "Внимание! ­ отчаяно изпищя диджеят. ­ Дами и господа, а сега нещо носталгично! Валс! Дами канят!" И се започна турбулентното движение на няколко противостоящи си групи мъже и художникът Орлович като по чудо бе изтласкан навън. И бързо закрачи по-надалечко, и си мислеше натъжено: нямам работа аз там. Фаза да си се наслаждава на гибелта си, щом иска. Нищо не мога да направя ­ нито да я отложа, нито да я ускоря. Какво толкова общо имаме? Аз творя с четка, ти ­ с пари. Виж, когато пукна и цените на картините ми в шибаната Шибфедерация скочат на хилядарки, ще имаме общо, ще имаме. Но сега нямаме. Дори с мацките ти не ща да имам нищо общо ­ прекалено са хубави. Изобщо не са като Муза Борисовна или птицата Гамаюн, да не говорим за пречистата Кимберлилулочка! Понеже тебе, приятелю, те пази центурионът Тригубски, а аз ще съм първият, дето ОМОН ще му счупи главата. Нали всички знаят, че се възправих срещу булдозерите в защита на родното изкуство. Не, не си отивам от страх сега, ами понеже нямам нищо общо с тия неща. И ако някой се сети и попита: ами къде е Орлович? Къде ли? Че къде да е, ако не в бедното си ателие, пред чистото платно, над покривите на побърканата си столица?! В девет сутринта Абдулфазъл Фазал най-сетне стигна до боровия си оазис в Барвиха. Хаотичният тупаник в "Московските пеперудки" свърши, както всъщност се предполагаше, с установяването на пълното му господство. Макар и без Модик, но с всички госпожици, Фаза пиеше шампанско и с удоволствие наблюдаваше как влачат по пода и изхвърлят през вратата наред и истински, и фалшиви "афганци". На няколко пъти някой стреля, но като цяло в това нямаше нищо зловещо. Гибелният призрак така и не застана пред очите му, дори не се мерна, както бе направил на два пъти през деня, макар че, ако наистина се бе появил в Москва, къде по-подходящо място за това от "Пеперудата"? На разсъмване Фаза разкара по домовете им всичките си чаровници и за голямо учудване на последната, петнайсетгодишната отличничка Анюта, остана сам. И нареди да го карат в Барвиха, при розовеещите вече източни бузки на боровете. Вилата, сякаш жива, го гледаше с шестте си големи прозореца как се приближава по асфалтовата алея. Той знаеше, че когато отвори вратата, тя ще посрещне стопанина си с някаква музика. Каква ли щеше да е този път? Дали щеше да е нещо от Прокофиев, от Росини или нещо бароково? Той беше наредил да монтират простичкото устройство, което го посрещаше с музика, във всичките му къщи: и в Лозана, и в Париж, и на остров, да ме прощавате, Ибиса. Ключът се завърта ­ и в същия миг гръмва мощният цигулков концерт "Интродукция и рондо капричозо" на Сен Санс. Виж, това не го беше очаквал. Или може би бе очаквал точно това? Той малко стреснато прекрачи прага и тръгна сякаш в ритъма на цигулките ­ не беше ли малко забързан този ритъм? ­ към стълбището, по килима, по извитите му шарки и по шарките на слънцето.