Той е роден в края на двайсетте години на миналия век, в Красноярск, Сибир, но прекарва детството си в Москва. През 1950-а, годината, в която съм се родил аз, е осъден на четири години затвор ”за хулиганство“, докато още служи във флота. В затвора Юз, както вече го знаят всички, написва своето знаменито стихотворение ”Другарю Сталин, вий голям сте учен“ и става не само предвестник на руската авторска песен, но и най-популярният анонимен автор, чиито стихове се носят от уста на уста по цялата бивша империя, а отделни редове от тях се цитират като поговорки и афоризми. След лагера работи като шофьор и строител, пише всенародно известни детски книжки, които се филмират, а когато войските на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия да спасяват социализма, прекъсва всички свои договорни отношения със студии и издателства в страната си и създава произведения, предварително обречени на Самиздата.
Така той постепенно става известен като един от неговите класици и ”символи на епохата“.
Истината обаче е, че за него свободата не е философско понятие, а същност и житейско поведение, начин на съществуване.
През 1979-а заради участието си в нелегалния алманах ”Метропол“, излязъл същата година в САЩ, Юз емигрира през Австрия и Франция в САЩ. Заселва се в Мидълтаун, щата Кънектикът, където живее и до днес, напускайки крайно рядко дома си. В Америка Юз издава всички свои, написани преди и след емигрирането му книги с проза и се превръща в жива легенда. Бродски, с когото двамата са особено близки, трудно прикрива своя възторг и в предговора си към първото събрание на съчиненията му в Русия през 1995 година не се поколебава да сложи името му до това на Гогол, Андрей Платонов и Зошченко. ”В лицето на този автор – пише Бродски – си имаме работа с писателя като инструмент на езика, а не с писател, който ползва езика като инструмент, [...] с един автор с абсолютен слух и при това с уникален метафизически инстинкт, който той демонстрира практически на всяка страница“.
На български език освен десетина публикации в списание ”Факел“ Юз Алешковски има четири книги. Първата от тях – ”Николай Николаевич“ и ”Кенгуру“ – поднесох топла-топла на самия автор в края на юни 2006 година по време на първия Международен фестивал на книгата на открито в Москва. Бяхме издали вече тези две знаменити заглавия в поредицата ”Нова проза“ с Божана Апостолова и поканени за участие във Фестивала. Той се провеждаше край Москва река и павилионите му се помещаваха в обширни полеви палатки, опънати под немилостивото лятно слънце зад Централния дом на художника, в едно голямо колкото полкови плац каре. Носеха примамливите имена на трудностъпни за обикновения руснак черноморски курорти: Ялта, Бахчисарай, Артек…
Бях ”модератор“ на дискусията с участието на Анатолий Корольов и Евгений Попов, която Женя предложи да наречем ”В очакване на гения“ и да запазим един стол на първия ред за него. Столът обаче остана празен, а дискусията вече вървеше към своя край, когато изведнъж видях Юз да влиза в шатрата на нашия павилион, наречен ”Коктебел“. Застана за миг до слънчевия отвор на входа, колкото да чуе за какво си чешем езиците. Беше по риза с къси ръкави и дънкова шапка с козирка, ”Ето го гения!“ – възкликнах и го посочих. Всички се обърнаха, той махна с ръка на публиката – и се стопи в ослепителната светлина зад него.
Час преди това в съседната шатра – ”Керч“, беше приключил концертът му, на който Юз пя. От силния вятър брезентът на палатката се гърчеше и плющеше като корабно платно, но публиката слушаше и попиваше жадно всяка дума на песните, обиколили цял свят. Когато свърши, Юз излезе да раздава автографи пред павилиона. Встрани стояха и пушеха негови приятели от лагерните години – двуметрови мъже, побелели всички, изпечени и корави като морски вълци в открито море. Изчакахме с Божана навалицата наоколо му да се поразреди и пристъпихме. С Юз се знаехме от писмата помежду ни, напомних му кой съм, и му представих Божана. Ръкувахме се и му поднесохме българското издание. Нямахме друг екземпляр за автограф и както се ругаех на ум за тази моя несъобразителност, неочаквано за себе си го попитах в упор готов ли е да дойде в България.
”Да! – без капка колебание отсече той. – Стига да ме поканите!“
И наистина дойде – година по-късно, за премиерата на сборника му с разкази ”Светлина в края дулото“.
Светлина в края на дулото
Както почти всички книги на Юз и ”Светлина в края на дулото“ (саркастична парафраза на най-разпространеното сред страните в преход политическо обещание за ”светлина в края на тунела“) е пределно дръзка, многогласа и уникална – дори само заради факта, че отново вместо в Русия, излиза първо в чужбина, този път в България, където големият писател пристигна по случай световната премиера на книгата.
Състои се от две части.
В първата са подбрани десетина разказа от излязлата през 1984 година в САЩ ”Книга на последните думи“, във втората – шест ”малки повести“, писани след края на перестройката и разпадането на СССР – та чак до наши дни, повечето непубликувани дори на родния му език.
И двете части са изградени под формата на монолози, самозащитни речи и последни думи на изправени на подсъдимата скамейка извършители на най-различни – волни и неволни, тежки и леки – престъпления (двама от тях са успели да избягат и да изпратят показанията си под формата на писма до родния съд). И в двата случая героите са жертви на Наказателния кодекс и Властта и същевременно – нейни обвинители, привличащи неизбежно на своя страна и читателя, и автора.
Замисълът е явен – да се скачи новият космически кораб със старата космическа станция, да се прокара мост и паралел между две столетия, между тоталитарното минало и днешния ден, между причината и следствието, между различното и общото в начина на живот, в престъпленията и наказанията от двете части на сборника, да се стигне до корените на злото. Или казано по-накратко с думите на Козма Прутков: да се обхване необхватното...
Защото е наистина непосилна задача да се преразкаже съдържанието на тези криминални истории, както е невъзможно да се преразкаже музиката и песнопението, ехото на древногръцкия хор и карнавалния кикот – толкова наситени са те с най-причудливи сюжетни ходове и скокове, съдби и ситуации, първобитна житейска философия и екзистенциален кошмар, невъобразими словосъчетания и смесици между убийствено равния език на властта, високия поетичен слог и здравия жаргон на житейското дъно. Достатъчно е само да изброим професиите на част от героите на тези клокочещи от най-разнообразен човешки материал и език страници, за да си дадем сметка за енциклопедичните познания и неочакваните гледни точки за живота, които между другото ни предлага авторът: тъкачки и шлосери, строителни работници и чертожници, директори на магазини и ловци на леопарди, лекари и гримьори в моргата, партийни секретари и митничари, лагерни надзиратели и гробари, бойци от войната в Афганистан и телохранители, бивши следователи и днешни частни детективи, просто пенсионери, журналистки, разорени новобогаташи, трудоустроени инвалиди, бизнесмени, санитари в лудницата и т.н., и т.н.
Цяла ”Човешка комедия“! Която във втората част на книгата преминава в ”Божествена“ – по дълбочината на трагизма, все по-абсурден и неразрешим, по концентричните кръгове на ехото от историите в първата част, които, сравнени с истеричната геометрия и кошмарните изповеди от втората, изглеждат невинни като въздушни целувки.
На представянето на сборника с разкази ”Светлина в края на дулото“, 18 май 2009 г.
***
15 май 2007, петък, София
С час и половина закъснение на самолета от Мюнхен пристигна Юз с принцесата И – литовка с венециански очи, възпята от китаеца Юз Фу в неговите ”стихове, писани с гъше перо“. Денят е сух и горещ, с неочаквано силен вятър, който привечер донася мириса на море. Аз не съм на себе си от вълнение, току-що в страшна бързина съм приключил с преводите на две от песните на Юз – ”Фамилийка“ и ”Съветска великденска“. Ръцете ми треперят, постоянно ровя из джобовете си и губя някакви билетчета, едва смогвам да преведа всичко по време на пресконференцията във ВИП залата на летището. Още от първите отговори на Юз, който междувременно изпива две метакси, на журналистите им става ясно, че човекът пред тях е абсолютно нестандартен.
На път за хотела минаваме с таксито край Полиграфическия комбинат и Юз носталгично заключава, че дори тази старинна сталинска сграда му е по-мила от нюйоркските небостъргачи.
Ненавижда стандартните американци, единствено селото там, казва, е по-човешко.
Настаняваме ги с Мира и водим на вечеря в ”Яфата“, където ни чака с камера Рангел Вълчанов.
16 май 2007
В 9 часа сутринта представям Юз по ”Хоризонт“ при Ирина Недева. Представянето е пълен провал – включват едно към едно записа от пресконференцията на летището. Объркани въпроси, накъсан превод, пълна какофония. Нито пък могат да излъчат някаква песен на Юз, понеже сме им дали диск, който не бил оригинален... Добре, че накрая новодошлият у нас руски класик ясно и отчетливо произнася, а аз отчетливо превеждам: ”Политкоректността е топлинната смърт на обществото. То трябва да подражава на природата, която до последната тревичка се бори за живот за сметка на другите“.
Денят е летен, жегата подпалва устата ми от сутринта. На една масичка пред хотел Salt Palace край Солни пазар Юз дава интервюта за ”Труд“ и ”Тема“, аз пия бира с Мира. Пазарили сме екскурзовод – Иван Иванов, състудент на брат ми, да им направи обиколка на София и да ги доведе в 13 часа пред Галерията на чуждестранното изкуство. В този момент звъни Пламен Масларов и въодушевен настоява ”немедлено да се явя“ във Филмотеката, за да видя архивните кадри на клипа, който ще се прожектира във фоайето на залата преди концерта на Юз. Пламен боготвори още от ученическите си години двама руснаци – Висоцки и Юз. Като директор на Филмотеката е успял да се добере до редки ленти от войната и страшно се гордее с това.
На срещата с Иван Юз и Ира закъсняват. Вместо обед им поръчвам по един сок, защото ни е запазен час за влизане в Боянската църква и ако закъснеем, няма да ни пуснат. Юз не ми обръща внимание и възбудено обяснява (той винаги говори със страст, ръкомаха, прекъсва, недоизслушва събеседника – освен когато е пред публика): пред Ротондата срещнали някакъв луд, който негодувал срещу министъра на екологията и убийствената суша. Юз влязъл и от сърце се помолил Господ да прати дъжд.
Боянската църква прави обичайното главозамайващо впечатление, особено на чужденеца и особено на пришълеца от Новия свят. Най-вече с изрисуваната сякаш току-що семейна двойка, сцените със св. Никола, главата на Юда в блюдото, чесъна на Тайната вечеря, живо изографисаните грешници. Но Юз първо го поразява природата наоколо. Показвам им секвоите и той на минутата съчинява стихче, в което римува ”секвоя“ с ”воя“. Съобщава ни го така, сякаш цитира отдавна писани стихове.
По-нататък ще се убедя, че подобни импровизации са нещо естествено като въздуха, който диша. Направо не може да се спре, особено в колата, където е принуден да бездейства. Трескаво се опитвам да го догоня и запиша с треперлив от друсането почерк поредния бисер, но той ми забранява, мъчи се да доизкусури току-що съчиненото и накрая се отказва – то вече престава да бъде част от играта, която той владее до съвършенство.
След църквата Юз се понася към магазинчето за сувенири, рови, за да издири някакъв албум или поне цветна диплянка за нея. Нищо! ”Ето какво трябва да издадете с Божана!“ – протестира. Изкупува всички пощенски картички и ми заръчва: ”Като тръгнеш за Кънектикът, ще ми купиш този плакат с лика на Десислава, ще го свиеш на руло и ще го пренесеш така през океана.“
Вечерта, когато се прибрах вкъщи – заваля.
Концертът
17 май 2007
Гърми и вали като из ведро. Едва се добирам до хотела – наводнения, задръствания. Юз ме чака на рецепцията – стаята им прокапала.
В 16.30 часа сме канени у Джони Пенков. Там ще ни чака виртуозният китарист Огнян Видев, който ще акомпанира на концерта на Юз. С него ме свързва режисьорът Иван Росенов, мъж на Катя Паскалева, който покрай нея познава целия артистичен Пловдив. Оги е пловдивчанин. Аз съм се маскирал с костюм, Ира е неотразима, с бяла рокля на жълти ленти, Юз – с парадна тъмносиня риза и тъмносини панталони. Стойката и цялото му телосложение и поведение са на мъж в разцвета на силите си – нито е прегърбен, нито бавен, а напротив – изправен, с отметната назад глава, наперен и с оная характерна за самците пружинираща походка, която трябва да влудява жените. Докато търся и не мога да намеря кооперацията на Джони, на тавана на която живее и Рангел Вълчанов, Юз нервничи, защото щял да се изпоти в тази тропическа влага и задуха, а мен ме нарича ”загубен“ като всички поети (”истински обаче“!). Катерим етажите, Юз поспира да си поеме дъх на всяка площадка, той е с четвърт сърце, Джони отваря широко вратата. Оставяме Юз и Оги до прозореца на хола да репетират и мен ме изненадва професионализмът и спокойствието, с които Юз, човек на перото, подава мелодиите на Оги и двамата изпълняват началото на песните.
Времето напредва, Румяна Райчева от НДК ни е помолила да бъдем точно в 17.30, а Юз с олимпийско спокойствие изчаква Джони да издири програмата за отваряне на слайдовете с платната на баща му – един наистина голям художник. Накрая цялата група е на улицата. Времето е буреносно, небето се е надвесило до главите ни и като по чудо по ”Неофит Рилски“ минава такси. Падат първите едри капки дъжд, улицата е еднопосочна, таксито чака, но Оги го няма, сменял си ризата. Накрая изскача от входа на кооперацията с огромния калъф на китарата си и с фуражка с червена околожка, която Джони му е нахлупил на главата.
Когато стигаме до НДК, стената от дъжд става непреодолима. Притичваме с чадърите до тълпата, застанала на сушина под навеса на парадния вход. Мира ни води до зала № 6, тя е с огромна тераса и изглед към Витоша и може да поеме половината от залата, която почва да се пълни много преди концерта, обявен кой знае защо в по-ранен час по интернет. Крача като обезкостен и вълнението ми нараства катастрофално. Пламен Масларов е вече в залата, двамата с Иво Момчев са нагласили екрана и редките документални кадри текат по него на фона на песните с гласа на Юз. Отиваме до бюфета на 5-ия етаж. ”Ако бях на твоето място и възраст, щях да си поръчам 150 грама коняк!“ – казва съчувствено Юз.
Конякът е ”Преслав“ и неочаквано мек. Идва Божана с Игор Чипев, оглася целия етаж, пуши цигара след цигара. Юз търпеливо я слуша, седи и беседва с нея без никакво нетърпение. Ира е на щанда с неговите книги, дискове и ”Песни“ на руски и български. По едно време довтасва притеснен Иво Момчев: ”Горе е фраш“ – и ние тръгваме.
Залата е наистина претъпкана, ръкопляскания, Юз благодари и ми дава думата. Имам писано слово, но не го вадя. Както винаги в такъв случай колената ми потреперват. Юз пее. След втората песен се навежда и ме пита: как е? Прекрасно – отвръщам и той продължава така до края. Публиката е невероятно отворена към него, на първия ред Рангел снима с камерата, а Пламен рови с пръсти в косата си и я скубе полуизлегнат на стола. Вече е прочел на глас приветствието си към Юз, проявил се е и e благоразположен. С мимика разиграва всяка песен. Публиката, въпреки че не всичко разбира, не помръдва, ръкопляска френетично след всяко изпълнение. Най-много на финала. Момиче като капчица се втурва към сцената с букет цветя и се кани да целуне Юз в устата: ”По бузката“ – чувам го да казва.
След концерта рухваме в заведението ”В къщата“ с Оги Виденов, Маслара, Росенов, Виктор Самуилов, Венци Антонов – всички с жените си. Поръчваме, Юз пие любимото си уиски – 12 годишно ”Чийвъс ригъл“. Оги е загрял, вади пак китарата и се развихря. Спира за миг да си допие халбата с бира, и Венци Антонов го пита – възхитен и възмутен: ”Как може да свириш на такава китара! Ще ти се разпадне в ръцете! Колко струва една нова, я кажи?“. И обещава да му купи. Оги, още по-въодушевен, продължава. Юз се навежда към мен и прошепва:
”Състоянието на Бога е: толкова съм щастлив, че нямам думи. Представяш ли си го – Божественото състояние!“.
След миг заключава: ”Ако Ленин беше сред нас, щеше да каже: ”Тази музика е нечовешка“.
След миг отново: ”Представяш ли си как щеше да обезумее Моцарт, ако беше сега тук“.
И ми рецитира сърцераздирателната балада на Вертински ”Концертът на Сарасате“.
Ваш любовник скрипач. Он седой и горбатый.
Он Вас дико ревнует, не любит и бьёт...
Но, когда он играет концерт Сарасате,
Ваше сердце, как птица,– летит и поёт.
А на път за хотела, кой знае защо казва:
”Дяволът е хакер, който праща вируси, за да разруши Божествената програма“.
С Юз след концерта в НДК на 17 май 2007 г. в ресторант ”В къщата“.
18 май 2007
След вчерашния бурен ден Ира е спала лошо и днес ще пази стаята, от персонала оправили теча. Ние с Юз сме цял ден сами. По обед го записват за ЛИК и ”Панорама“. Обикновено той обядва към 5 часа следобед, но този път заради премиерата на книгата му ”Светлина в края на дулото“ в ”Кръг+“ сядаме да хапне по-рано нещо в заведението до хотела. Юз е знаменит кулинар, един от най-известните в Москва от времето, преди да емигрира. Иска да опита българска кухня и аз поръчвам постни сърми с лозов лист, чушка бюрек, тиквички... Юз превъзнася блюдата и ту се пресяга с вилицата да пробва моето, ту подбутва чинията си към мен да си взема от неговото. Заедно сме от три дена. Смаян съм от тази му способност бързо да се сближава с хората – още след първите пет минути започва да им говори на ”ти“ и да настоява и те да се обръщат така към него. До галерията отиваме пеша, пълно е с хора, представям книгата му.
19 май 2007, събота
Край на задължителната програма – остава само премиерата на книгата в Балабановата къща в Пловдив в понеделник. Пердашим към Рилския манастир. Кара брат ми Стоян, професионален екскурзовод. На червеното ни Пежо пише: ”Жанет – 45“. Това е издателството на Божана, която ни е дала кола да обикаляме България. Страшно й благодаря, не всеки би сторил такъв жест… Следобед сме в Роженския манастир, а вечерта спим в хотелчето на Благо в Рожен. Ракията е домашна, хлябът му се точи като козунак. Дъждът продължава.
Нямам време да записвам, не спирам да превеждам.
Наблюдавайки ни двамата с брат ми, Юз не спира да повтаря, че трябва непременно да напиша трагедия – за Каин и Авел, че такава в световната литература нямало и въобще много малко било написано за това първо братоубийство.
20 май 2007, неделя
Юз е особено горд, че Бог е чул молитвата му. След Банско и църквата в Добърско по пътя към Велинград ни подбра такъв порой, такива светкавици заиграват по небето, увиснало като патладжан над главите ни, че ме хваща страх, а Юз кара Стоян да набере телефона на Иван екскурзовода и тържествуващо му съобщава: ”Помниш ли, Иване, че в ”Свети Георги“ се помолих за дъжд? Е, видя ли какво стана?!“.
Ето какво значи Юз да се помоли.
Отношението му към Бога, църквите, начинът, по който прекрачва гологлав прага на всяка от тях в тях, иконите, пред които замира и трикратно се кръсти, вярата, от която е дълбоко пропит, ми направиха толкова силно впечатление, че му казах: ”Знаеш ли, Юз, че аз не съм кръстен?“. Юз прие съвършено хладнокръвно признанието ми и напълно в стила си каза, че е готов да ми стане кръстник. Каза дори какво златно кръстче щял да ми подари и кой ”батюшка“ щял да ме кръсти в купела, ако му отида на гости догодина в Кънектикът.
И добави саркастично: ”Солженицин му дари 75 хиляди долара. На същия тоя отец, който ще те кръщава. Така че…“
21 май 2007
Ира – споделя няколко пъти – е единствената ми любов. А съм имал доста жени в живота си“.
И ми разказва историята с една проститутка. Били в ресторант ”Метропол“ с приятеля си, тя изглеждала страшно уморена, нямала къде да нощува, и той я поканил вкъщи. ”Няма да ви докосна, имате думата ми.“ Тя поела с него, а през нощта сама влязла в леглото му. Направили страхотна любов – и без презерватив! С много чувство. Когато се събудил, нея я нямало, а на бюрото си видял двете й обеци със скъпоценни – май зелени – камъни. Оставила му ги за спомен. Или като отплата.
След амнистията става шофьор на товарен камион в Алтай. Ходел страшно мръсен, а камионът бил вечно кален. Не помня дали беше обърнал камиона пиян, или бил пратил някого на майната си – май председателя на изпълкома Чертовских, но заради този Чертовских, на когото адски не му провървяло с Юз, получил призовка да се яви в съда. Вместо да се яви, избягал на пристанището и се залюбил с една ”баба“, при която се скрил, докато пристигне параходът. После – в Москва.
Юз няма и завършено средно образование. След седми клас кандидатства в школата за шофьори с подправена диплома. Вместо обаче да стане ”туба“, е разобличен, защото подправя цифрата 7 на 8, а такова подправяне е невъзможно и за най-ловкия фалшификатор. Председателят на комисията вписва в досието му това първо негово ”престъпление“ и Юз не завършва изобщо училище. Но той страда и от друг недостатък – не може да задържи вниманието си определено време върху определен предмет и вместо да слуша съсредоточено учителя, става и излиза от клас – и прави какво ли не, докато другите ги изпитват.
Такъв е и до днес.
Устатата екскурзоводка в църквата на Добърско мигновено го отблъсна и той се заби сам по ъглите да разглежда потъналите в мрак стенописи, които тя иначе осветяваше с фенерче. На секундата започна да спори с нея, че ореолът около Христос не е никакъв космически кораб и че така изглеждат ракетите днес, а не преди 300 години, откогато са рисунките.
И окончателно възмути екскурзоводката с богохулното си твърдение: ”Адът – това е земният живот“.
В Арбанаси веднага се махна от говорещата на руски местна водачка и се опита да се ориентира сам в джунглата от стенописи.
Накрая рече: ”Животът ни се дава случайно, а смъртта идва закономерно“.
23 май 2007
В разговор Юз едва се сдържа да не прекъсне събеседника и почти винаги го прави, без да изглежда грубо. Междувременно следи внимателно всичко, което му се говори и става около него, и обикновено първите пет минути вече има мнение за човека срещу себе си, вече го е сканирал, разчел и поставил диагнозата.
След онзиденшната премиера в Пловдив вчера Божана ни покани в ”Хемингуей“, ”отвратително скъпо заведение“, да обядваме със строителния бизнесмен Язов, известен със строежите си в Израел. Веднъж се бяхме виждали с него, но той нито ме позна, нито ми обърна внимание. Изливаше водката заедно с обеда в огромното си туловище и водеше разговора със самочувствието на опитен танцьор. Юз уж го слушаше внимателно, но не си оставяше и своята каруца в калта, доста често го прекъсваше, а като си тръгнахме, вещо разнищи човека и цялото мое и негово поведение. ”Той няма да даде никакви пари за филма на Рангел, но може да намери разпространители на диска ми в Израел.“ Беше събрал необходимата му информация в редките минути, докато слушаше. Между другото разказа на Язов любимата си теория за делфините: че като най-умни измежду животните те всъщност са евреи, които са се преселили под водата, а любов могат да правят само във въздуха и поради това толкова често скачат към небето.
Юз е поразен от количеството казина, които срещаме през три улици. Силно впечатление му направи историята на нашия Симеончо след доброволното му завръщане на родна земя, направо се възпламени и заяви, че трябвало да влезе в книгата на Гинес като първия в историята цар картоиграч и крадец.
И ни в клин, ни в ръка изтърси:
”Сперматозоидът е готов човек“.
Или:
”Учението е всесилно, защото е невярно“.
Не може да понася Фукуяма с неговия ”Край на историята“, постоянно го споменава.
24 май 2007
Като повечето велики хора Юз не показва, нито напряга с интелект и познания околните; вместо това пред вас е един крайно естествен и нелицеприятен събеседник, който пише и говори така, както мисли и както смята, че трябва да се държи всеки свободен човек. От времето, когато започва да вади от чекмеджетата и да публикува своята неподражаема ”ненормативна“ проза, да е дал две – две и половина интервюта. Едното през 1986 година в Book World на друг любимец на Музата и негов най-верен приятел и поклонник – двуметровия Бродски. Второто – двайсет години по-късно на крупния руски съчинител и тогава сътрудник на списание ”Огоньок“ Дмитрий Биков, в сравнение с когото Юз изглеждаше като хималайско петле край носорог, видях ги и двамата през лятото на 2006 година на Фестивала на книгата в Москва. Поради напетата си походка обаче и вечното движение, в което се намира, зашеметяващото количество остроумия и мъдрости, които неуморно сипе, неочаквани наблюдения, афоризми, разгърнати метафори, импровизирани стихове, каламбури Юз изпълва целия космос около себе си. Може да е давал още няколко интервюта или по-скоро изявления тук-таме по медиите, но по принцип категорично отказва да го записват или дори да отговаря писмено на въпроси. Как ли не съм го подмамвал, преди да дойде в България за премиерата на книгата си ”Светлина в края на дулото“, какви ли не най-невинни уж намеци съм му подмятал по въздуха – не и не! Виж, писма пише – без главни букви и всякакви препинателни знаци – с удоволствие и най-отговорно, пазя над триста страници кореспонденция помежду ни. Засега...
Събрахме се с Рангел Вълчанов за разговор с Юз на 24 май – деня, в който е роден и Бродски... Какво по-голямо щастие за човек, посветил се на буквите като мен, да празнува рождения ден на Словото и на Бродски с неговия най-близък приятел и също велик приближен на Музите – Юз Алешковски…
Рангел Вълчанов, друг безподобен творец и чешит, когото Юз хареса и обикна от пръв поглед, се запозна с него още в деня на пристигането му. Настанихме Юз и жена му Ира в хотела и ги поведохме с Мира към ресторант ”Яфата“ на ”Солунска”. Рангел беше дошъл с камера и ни чакаше прав пред двора на живописното заведение. Седнахме и щом поръчахме бутилка ”Бургас 63“, Юз посочи съседната маса и прошепна на Рангел: ”Виж – Копола! Самият Френсис Копола! Снимай го! Веднага!“.
Въобще по целия ни път из България през следващите дни той срещаше знаменитости и небесни пратеници. Рангел пък, който дори в градове като Париж не се разделяше от неговия ”Николай Николаевич“ и ”Кенгуру“ (свидетел съм, има и други очевидци на този необясним факт за кинаджия като него), не изпусна, докато бяхме заедно, камерата. Беше лична камера, никой не му беше поръчал да снима Юз, нито пък обещал да му покрива разходите по време на снимките из страната.
Кой знае, може пък сега да се намери някой, който, като прочете тези редове и научи, че най-големият български режисьор има готов материал за няколко филма с автора на песента ”Товарищ Сталин, вы большой ученый“, ще потърси безценните дискети...
В тях е и разговорът ни от онзи 24 май 2007 година, който Рангел засне със същата тази камера. Напълно автентичен, без никакви сценарии. Въобще с Юз е невъзможно да се нагласи нещо, той е толкова непредвидим и своенравен през всяка от следващите пет минути, колкото може да бъде само ученик от последния чин на началните класове. Въпреки това Рангел успя да го залъже и настани – не под широката стряха на къщата в Княжево, а до огнището, на крачки срещу нея. Под стряхата, в съответствие с неговите си рангеловски виждания, бяхме разположени двамата с него.
Беше първият ден, в който не валеше и светеше бледо слънце. След една суха зима и още по-суха пролет, когато слънцето вече плашеше, а вятърът не спираше да върти кълбета от прах и боклуци из центъра на София. Ден след молебена на Юз за дъжд в Ротондата ”Свети Георги“ небето се разцепи и буквално продъни, седмица не спря да вали. Една сутрин с принцеса И не издържахме и му напомнихме, че е време да се помоли пак, белким спре тоя потоп. Той отвърна:
– Не бива толкова често да безпокоим небесата, пък и те по-добре от нас виждат.
В тази фраза е целият Юз Алешковски, тя е разтворена в думите му така, както самият Творец присъства невидимо във всичко, сътворено от него. В продължение на десет дни бях неотлъчно до него и съм убеден, че Юз действително има някаква връзка с небето и с висшите сили. И че ако не е гениален – дума, от която се боя, то е с проблясъци на гениалност. Така смята и принцеса И, а надявам се, и Божана Апостолова, с която заедно издадохме и поканихме писателя в България. В нейния дом, след като старателно засне пловдивската премиера на Юз, Рангел изигра неподражаемо сцени от своите младежки преживелици в съветска Москва. Юз се превиваше като дете от смях, гледаше го със светнали очи и не можа да вземе думата повече от час! Рангел пък – да опита агнешкото на софрата на Божана.
Докато разговаряхме онзи ден тримата, Юз отпиваше по глътка августинска бира, която наричаше ”божествена“. Това може да създаде у някого погрешното впечатление, че като повечето руснаци и той пие от сутринта. Нищо подобно – позволяваше си по чашка-две ракия през вечер, обикновено след концертите и срещите си с читатели, и постоянно пречеше на останалите да пият, защото мразеше пияниците с безумен поглед, а явно беше видял много такива в живота си. ”Августинската бира“ си беше купил на летището в Мюнхен на път за София и пазеше за последния ден на престоя си. През цялото време на разговора ни строго следеше всеки от двама ни да пие еднакво, никой никого да не ощети и в знак на особено разположение на духа сам наливаше.
Лично аз не можах да задам нито един от въпросите, които си бях подготвил. Юз дръпна поводите от самото начало и не ги изпусна до края. Дори сам на себе си се учудваше колко много говори. На терасата зад къщата ни чакаше маса за десетима с тава агне и томче на Бродски. По склона на хълма срещу нас и слънцето се спускаха Светите братя. Насядахме и вдигнахме първата наздравица за тях. А те – за нас.
11 юли 2007, сряда
Вчера ми звънна Рангел и ми поръча да мисля как си представям бъдещия филм за Юз: предимно той ли да говори и понякога да бъде зад кадър, а Рангел да пълни филма с консервени кутии – отляво, камера – вдясно, самолет – отгоре, или аз да разкажа за преписката си с Юз, как съм го поканил и какъв съм си го представял, преди да го видя. На какво да се държи киноразказът – на някогашните детайли или на рязката разлика между представата ни за Юз и това, какъв е в действителност. Да го показваме ли как яде агнешко и говори за Бога – и кое от двете е той?
Щял да донесе заснетия материал. Да търся спонсор за филма.
10 май 2008
Рангел бил на гости у Юз в къщата му в Хаддам. Закарал го беше някой, не разбрах точно кой, май Жана Караиванова, организаторката на Фестивала на българското кино в Ню Йорк, чийто специален гост беше Рангел. След смъртта на Катя Паскалева Иван Росенов написа киноповест за нея, казваше се ”Между небето и земята“ и търсеше пари да направи филм. Искаше да вземе Жюлиет Бинош за ролята на Катя, после се спря на същата тази Жана… Вечно възторженият Рангел този път не беше много доволен от срещата с Юз. Поседели тримата следобеда, побъбрили – и толкоз. Очаквал ли е нещо Рангел – или просто е отишъл да види Юз, какво са си говорили двамата, така и не разбрах.
В прегръдка с Юз на вечерта на списание ”Факел“ в Българския културен институт в Москва на 29 март 2008 г.
Юз вдига наздравица на коктейла в Българския културен институт в Москва по случай вечерта, посветена на списание ”Факел“, на 29 март 2008 г. Вляво от мен – водещият вечерта Евгений Попов, вдясно от Юз – Белла Динкова и белетристът Анатолий Курчаткин.
25 декември 2008, четвъртък, Коледа
Летището в Атланта, столицата на Джорджия, е цял град и ние хващаме влакче, за да стигнем до нашия терминал. Отново закъснение, звъним по телефона в чакалнята да предупредим Юз. Коледа е. Кацаме в 23.30 в Сарасота. Юз и Ира ни чакат на лентата за получаване на багажа, до колата си, както най-напред си помислям, а после съобразявам, че е просто изложена от местен автоджамбазин като рекламна мостра. Юз е по къси панталони, излеко го прегръщам с една ръка, той мрази показните прегръдки, докато, виж, Ира ме среща с разперени ръце и целува. В шестцилиндровата Toyota Camry MO ”2126, Connecticut“ кротко чака 12-годишният кокер шпаньол Яша. Въздухът е влажен и душен, слава богу, че подухва, ние сме по зимни дрехи, но Юз пуска климатика, после автопилота на 70 мили, колкото е тук ограничението, прекосяваме широко разстланата Сарасота, стигаме Ингълууд и през двата моста, единият от които се разтваря за по-високите яхти, влизаме в острова, където на уличка ”Кокина“ е наетата от Юз двуетажна дървена къща – на 15 метра от брега на океана. Вадим 4 бутилки бургаска гроздова и 4 френско вино, лютеници, пастети и гъши дроб, парфюми и турско кафе от Египетския пазар в Истанбул и Юз е видимо доволен. Къщата е огромна, с две просторни веранди и тераси на двата етажа с мрежи срещу комари вместо прозорци и стъкла. Вятърът нощем е доста силен, от покрива се стича на тежки капки вечерната роса – и аз се ослушвам: дъжд ли вали, или къщата пука? Сутринта на
26 декември 2008, петък
Ира ни води в гигантския супермаркет за дрехи и продукти Walmart, за да заредим, както ние си знаем, хладилника. Купува на Юз плувки, които са му малки, и той се взривява. Именно взривява, защото, както най-спокойно разговаря с теб, той неочаквано рязко повишава тон, направо крещи, как не му се пръсва по байпасовете сърцето – не знам. Нас пък започва да ругае за количествата ”лайна“, които сме домъкнали в къщата. Изслушвам го скептично, но се убеждавам, че е прав: повечето от зеленчуците и хлябовете нямат вкус, а сладкишите са отровно, химически сладки. Отиваме на плажа, Яша е с нас, ако остане сам в къщата, ще издере мебелите, мрежите, така са го свикнали още от бебе. Той е от Москва. А виж, казва Юз, кучето на техни приятели седи най-кротко само, защото, както са го пренесли в клетката отвъд океана, така и са го оставили да живее – в клетка…
Самият Юз работи полулегнал на големия бял фотьойл с изглед към океана и с една табуретка пред него за краката му, лаптопа си той държи в скута, а вляво от него – магнетофона. Докато пише, слуша постоянно джаз. По време на обяда или по-скоро на вечерята решаваме (под влиянието на Ира) да празнуваме 80-годишнината му на Черно море, в къща, която да наемем само за нас. Юз не желае никакви чествания и приятели, единствено – Олга Шамборант. Пием вино, Ира я хваща подозрително лесно и към 19 часа езикът й се преплита, Юз помрачнява и започва да я навиква: ”Не пий, ще те вземат дяволите, колко пъти съм ти казвал! Не пий!“. Като всеки бивш алкохолик, за какъвто ни се представя, Юз се отнася болезнено към всички разновидности на спирта и непрекъснато дебне кой какво пие, внушавайки му, че е пияница. Ира му отговаря с невъзмутима кротост и си ляга. Часът е 7.
Най-силно впечатление ми правят стотиците птици сутринта.
Пеликаните летят ниско като бомбардировачи над гладката вода – мътнозелена, когато нагазиш в нея, или набират височина и се хвърлят с все сила надолу, за да забият тежките си като мечове клюнове в морето.
Чаплите по пясъка, или по-скоро въпросителните на чаплите с неподвижни кръгли очи – една от тях е почти опитомена от рибарите, нагазили във водата, и стърчи зад въдиците им, дори не им прави път да минат; пъргавите гребенчета, които са в непрекъснато движение и щъкат неуморно като хлапета подир вълните, когато се оттеглят навътре, кълват планктона и бягат презглава назад, щом ги подгони следващата вълна.
Тукашните чайки с по две кокетни черни пера на опашката си – много по-закръглени и миловидни от нашенските хищници; и другият вид чайки – с дълги като показалки човки, които крачат на кокилите си из вълните и дупчат плажа.
По време на любовния си период главите на пеликаните пожълтяват като посипани с цветен прашец глухарчета.
Белият ибис, който можеш да приемеш за бяла чапла. Най-грациозната птица.
Черният гмурец или може би корморан (”доволница“ – ако е малък) – страшилището на рибите и рибарите.
28 декември 2008, неделя
Вървим покрай изсъхналите и нападали в морето смърчове, бели като кости и сиви като мъртви делфини. ”Не мога да ги гледам“ – извръща глава Юз и ми разказва за песента на сухите мъртви дървета в келтската гора. През няколко крачки спира, побутвайки с пръсти ръката ми, за да сподели следващата мисъл. Изпитва огромна необходимост да се изговори.
31 декември 2008
По време на разходката Юз изведнъж решава да напише пиеса за Шекспир и лорд Редклиф. Започва да я разиграва, както вървим по пясъка. В продължение на два часа. После тази игра му омръзва и замисля началото на ”Малък затворнически роман“, аз се включвам, той е все по-доволен, направо като дете, и най-тържествено заявява, че аз го вдъхновявам. ”Нали беше обещал, че повече няма да пишеш за Сталин? – питам. ”Това ще е последният път!“ – зарича се Юз.
Вкъщи Ира пече гъската вече четвърти час, с два резена портокал в трътката. Пия водка Kenee, най-добрата на света, холандска, която Петър I внася в Русия и оттогава до днес тази отрова не спира да я мори. Замезваме с кисело зеле и краставички от руския магазин ”Тьотя Соня“, който е в непосредствена близост до Соленото езеро, имаше в него дори българско сирене и кьопоолу. От водката остава един пръст, Юз ляга да спи. За да срещнем Новата година, отиваме в местния бар на залива. Ира е с дълга до глезените червена рокля по тялото и мигновено привлича погледите на американците наоколо. Поръчваме си текила с ”Корона“ в прозрачни шишета с по едно забодено резенче лимон на гърлото. На връщане, когато решаваме да се изкъпем в мразовития купел на океана, Ира, която си е сложила обувки с непомерно високи токове, се препъва и ни повлича след себе си върху асфалта.
1 януари 2009
Аз съм с ожулено коляно и пиша поздравителни писма на лаптопа. Разбирам, че предната вечер съм се прибрал от морето сам, а след къпането двете жени, подгонени от лъча на мощен прожектор и веселите подвиквания ”Come here girls!“ на доста почерпената мъжка компания се върнали вкъщи на бегом, както майка ги е родила. Вече съм спял в леглото си, а Юз напразно се опитвал да ми премери подаръка си за Нова година – чудесна светлозелена риза. Той страшно обича да пазарува, има невероятен вкус и око за марковите и евтини стоки. Извинявам му се, той ми сипва в чашата малко ”Хенеси“, а моята с шампанско ”Вдовицата Клико“ отнася в леглото на Сашка.
Юз е краен пуритан и искрено страда, когато хората около него се наливат, както беше в случая. За цигарите да не говорим – те го възмущават дори на екрана на телевизора. ”Гледай сега колко пушек от нямане какво да прави! Идиотка!“ По идея на Юз купуваме четири живи омара, той възвира водата, прекръства се и ги хвърля във врящата тенджера. На масата са сложени всякакви видове клещи, ножици, сатър за твърдите като тенекия щипки на розовите твари с нежни опашки на лангусти. Става ми лошо, спирам да се храня.
Той обикновено обядва към 17 ч. след закуската в 8.00, която е задължителна заради лекарствата за сърцето му. Има няколко байпаса; преди години отишли с Ира на излет сред природата и както опъвал палатката, Юз рекъл: ”Ира, получавам инфаркт“. Сам запалил колата и намерил близката болница, в болницата му вкарали сондата и отсекли: инфаркт, утре трябва да те оперираме. ”Кой ще ме оперира – попитал Юз – какъв е по националност?“ – ”Един индиец и един евреин“ – отвърнала Ира. ”Никаква операция – отсъдил Юз, – това са мошеници“. Но го казал на шега и на следващия ден легнал под ножа.
Друга история – във Ванкувър снимал живописен индиански шаман, който го изгледал толкова лошо и продължително, че Юз му се извинил. Качили се на колата, паркирали край парка и тръгнали да се разхождат, а като се върнали – от колата и документите в нея нито следа. Оттогава Юз е суеверен и не ми дава да го фотографирам под дървения идол отгоре върху стълба в края на моста ”Том Адамс“.
”А може би за добро са ни откраднали колата, може би щяхме да катастрофираме?“
Юз е пълен с идеи, мисли, предположения, които сам след минута оборва. Колкото и категоричен и краен да изглежда обаче, все пак се вслушва в думите на спорещите с него. Ето, кара, спира да говори, изведнъж се пали, ядосва се, накрая отсича: ”Забыли! Как говорил Сталин: ”Временно свободны!“. И пак започва, този път за ”тъпите си роднини – инженери“. ”От роднини – вика – човек няма нужда, когато има любима жена“.
3 януари 2009, събота
Като гледа кормораните, Юз със завист казва: ”Цял живот ядат, а тях никой не ги яде“.
И най-неочаквано добавя: ”От Захар Прилепин и не намирисва на величие на духа и висока художественост“.
5 януари 2009, понеделник
Изпод коренището на един проснат върху пясъка дънер, затрупан с палмови листа, Юз изравя парче мида, по която вълните и песъчинките са изрисували древна карта на света. Чисти я старателно от пясъка и се кани да си я сложи до компютъра, преди да я обкове със сребро, пробие и окачи на шията на Ира.
”Никога не съм предполагал, че някой ден ще пея песните си пред публика, или че ”Ръката“ и ”Кенгуру“ могат да бъдат издадени. ”Кенгуру“ започнах да пиша на другата сутрин, след като жена ми поиска развод.“
На път за супера пее в колата:
Все хорошо, прекрасная маркиза,
Целую вас от верха и до низа.
А низ матеряльно телесный
У ней был ужасно прелестный
Когато Сергей Бочаров и Вадим Кожинов, доверени лица на Бахтин, изпели тия му двустишия, Бахтин възкликнал: ”Това се казва поезия!“.
От Москва му звъни издателят на ”Предпоследен живот“, всеки момент романът щял да излиза в Москва. Пазя поне пет варианта от него, Юз постоянно го преработваше, докато се спря на последния за превод. Възложих го на Иван Тотоманов и както разбрах, преди да дойдем тук, той го е преполовил, значи, ще успеем да го издадем за 80-годишнината на Юз, да е жив и здрав да я посрещнем в България, както сме решили.
Ира и Юз край тавата с печено агне по случай 80-годишнината му в София, Княжево.
С Огнян Видев на 80-годишнината на Юз в Княжево, София, 21 септември 2009 г.
”Предпоследен живот“ е най-новият роман на големия руски писател емигрант Юз Алешковски, който ”Факел експрес“ получава от автора в ръкопис, с разрешението му да го издаде за първи път в света на български език. За разлика от сборника с разкази и новели ”Светлина в края на дулото“, чиято световна премиера беше организирана също от ”Факел експрес“ и който беше съставен от стари и нови текстове, този път Алешковски ни представя роман, писан от него през последните две години и току-що завършен.
Смело може да се каже, че това внушително по своя обем и идейно-художествени решения произведение представлява венецът на крайно своеобразното творческо дело на този ”гениален, с феноменален слух за езика автор“ (Бродски), чиито събрани съчинения за втори път излязоха в началото на годината в Русия. Дори нещо повече: ”Предпоследен живот“ е до голяма степен и художественото завещание на Юз Алешковски, синтез на целия му духовен и жизнен опит, обществено-политически, философски, естетически, религиозни, исторически възгледи, поднесени за пореден път в един непредвидим за читателите сюжет от съвременната руска действителност и в любимата на Алешковски монологична форма. Романът е с подзаглавие ”Записки на късметлията“ и макар действието му да започва от началото на 30-те години на миналия век, той бегло обхваща и периода на перестройката, и най-вече годините на нестихващата според автора и до днес гражданска война в Русия за преразпределяне на националната собственост и ”превръщането на социалистическия застой в мафиозен капитализъм“.
”Късметлията“ е Владимир Илич Олух – дете-чудо, което за ужас на семейството си (дядото е бивш служител от кремълската охрана на Сталин) вместо на руски проговаря на латински и английски. Всички му предричат блестяща кариера на учен лингвист, но Владимир зарязва училище, без да може да намери приложение на езиците, които владее, тъй като нито го пускат в чужбина (”…кой на тия управляващи плъхове им е дал правото да ме лишават от свободата да живея така, както аз искам?“), нито пък самият той иска да слугува на ”людоедската система“ наоколо му. Вместо това благодарение на гениалните си заложби и феноменална памет натрупва значително състояние от игра на карти и препродажби на старинни ценности. Междувременно бившата съветска номенклатура и спецслужби по най-бандитски начин завладяват икономическите лостове на разорената от тях страна и простирайки пипалата на престъпната си дейност далеч извън нея, започват да се домогват до владеещия множество езици герой. Макар и предизвикателно наречен от Алешковски Олух (”будала“), Владимир Илич (друго сатирично предизвикателство) разбира с какво го грози подобно скъпо платено сътрудничество с едни или други групировки, и решава, че единственият начин да си спаси живота, е да изчезне от него. Срещу солиден подкуп организира мнимата си смърт и с доживотна банкова сметка и паспорт под чуждо име се изселва в Италия, откъдето следи събитията в родината и поредицата от убийства сред някогашните му бъдещи работодатели. Научава китайски и се опитва ”да проникне в тайната на Божествения произход на Праезика, съзнавайки, че паметта за Рая е била програмирана в нас от първоначалното Слово“, докато постепенно безметежният живот в чужбина не започне да му дотяга и един ден не разбере от медиите за показния разстрел на своя духовен наставник Михал Адамич.
Адамич е също полиглот, гениален икономист, един от мозъците на икономическото преустройство на Системата, предрекъл навремето нейния крах, заради което е пратен в лагер. Той е второто ”аз“ на главния герой и гласът на автора – чрез Адамич Юз Алешковски излага възгледите и разбиранията си по всички съдбоносни проблеми на битието и духа. Заедно с Адамич е убита и голямата любов на Олух, която той му е отнел, преди да организира – по негова молба – собственото му погребение. За Олух обаче доброволното изгнание далеч от родината е вече равносилно на бавна смърт и той се прибира окончателно в Москва. Срещу огромни суми подкупва висши държавни служители и депутати и успява да възстанови истинската си самоличност, когато му съобщават, че Адамич му е завещал цялото си състояние, натрупано от него като директор на една от най-големите московски банки. Явно късметът е на негова страна – дори най-вярната му ученическа любов е отново с него… И тъкмо когато бъдещето изглежда безоблачно и той смята да се отдаде на семейството и старата си страст – езиците, Владимир Илич Олух заболява неизлечимо от рак и заедно с цялото население на Русия губи за една нощ парите си поради обявения от всички банки фалит…
Ира и Юз на терасата в Княжево, 21 септември 2009 г.
Но печели поредната битка със смъртта и истинската любов.
”Всяка нова за изкуството психологическа или естетическа действителност е вече стара за следващия творец“ – пише Бродски в есето си ”Въздушни катастрофи“, посветено на руската проза. Тия толкова горчиви, но точни думи, изглежда, обаче не се отнасят до изключителната жизненост на Юз и прозата в новата му книга, в която той като същински барон Мюнхаузен успява да надскочи собствената си сянка, да се отдели от гравитацията на създадената от самия него през миналия век територия. ”Засега поне не мисля, че бих успял да опиша всичко, което става в родината ми в сериозен роман. Друг въпрос са късите жанрове като разказа. А по същество – неудържимо ме привлича речевата стихия на новия руски живот, който внимателно следя от далечна чужбина и при доброжелателните си посещения в Москва.“
Тази речева стихия подлага на истинско изпитание и най-изобретателните преводачи и е сред най-сериозните причини този самобитен писател да не заеме изцяло мястото си в пантеона на световната литература. Крайно време е обаче и това да се случи. Защото, освен с езиковото си великолепие, романът ”Предпоследен живот“ изумява с дълбочината и библейската мъдрост на прозренията си за днешния свят и утрешния ден на човечеството. Той е нова страница не само за творчеството на Юз Алешковски, но и за прозата на ХХІ век, капката мед в бурето с катран на нашето време.
Жельо Желев и Юз, който му надписва българското издание на ”Предпоследен живот“ след концерта му в БНР на 23 септември 2009 г.
***
15 август 2010
Най-голямата забележителност в Щатите е природата. Изключвам Ню Йорк, в който Юз не могъл да издържи и десет дена, след като кацнал от другия край на земята през лятото на 1979-а на летище ”Кенеди“. За това допринесла и Присцила Майер, страстна негова поклонничка от университета ”Уеслиън“ в зеленото университетско градче с прави улици Мидълтаун в щата Кънектикът. Поканила Юз като ”гостуващ преподавател“, а след него Ира като щатен, и двамата решили да останат там. Свикнали с местните жители, и те с тях, наричали Юз ”сеньор Джузепе“ и му сваляли шапка, щом минел край кръчмата. В свободното от лекции време двамата пътували ненаситно, обиколили на кръст Америка. Така един ден се натъкнали на полуразрушена къща във вековната дъбова гора на Хаддам. На един хвърлей от къщата имало езерце с извор, а в мазето й – артезиански кладенец. Това окончателно съкрушило коравия Юз, който по природа и като стар лагерник най мразеше да зависи от някого. Изтеглили заем и Юз си плюл на ръцете. Веднага се намерили верни сънародници и познавачи на творчеството му, главно на песните му, единият от тях бил дори дърводелец. Сковали руска баня до езерцето и преобразили съборетината.
Няма да описвам къщата. Само ще кажа, че в своя нов дом Юз беше пренесъл Русия. Беше събрал накуп най-любимите си и важни в живота му, пръснати по цялата земя и небе, същества и сякаш позлатил с техните фотографии, портрети, картини, ръкописни страници обшитите с чамов сачак стени. Светеха и нощем. Тук бяха и единствената любов на живота му Ира, и синовете на двамата от първите им бракове, и кучето Яша, и световноизвестни и недотам прочути негови приятели поети, художници, музиканти и певци, балетисти, режисьори. За първи път виждах такъв брой и толкова редки снимки на Бродски с изписани от него закачливи и нежни посвещения и строфи. В спалнята на втория етаж една цяла стена беше отделена за портрети на руски класици, за Пушкин, Гогол и Достоевски по средата, друга – за Бах, Моцарт, Хайдн, трета – за философите начело с Розанов.
От ранни зори, от кухнята още, където продължаваше еднолично да твори след задължителното сутрешно писане, Юз не спираше да сипе афоризми, стихчета, игрословици, да тълкува сънища, природни явления, особености в поведението на животните и насекомите, научни и философски статии, току-що прочетени криминални романи. Щеше да бъде престъпление да не го запиша, но той и дума не даваше да се издума. Щом само зърнеше диктофона, млъкваше, а понеже не можеше да мълчи повече от минута, ме пъдеше навън. И по друг повод съм казвал, че между руските писатели той е най-недостъпният за журналистите, интервютата с него се броят на пръсти. Започнах да си записвам на ръка бисерите му, но Юз и това ми забрани. ”Какво дращиш там постоянно? Защо си пилееш времето и семето с ялови описания?! Разкарай го веднага тоя бележник от очите ми!“.
Докато един ден от Университета в Мидълтаун, който готвеше юбилеен сборник по случай 80-годишнината му, същата Присцила го помоли за някой по-жив разговор с него. Тогава Юз си спомни за този, който бяхме водили при първото му посещение в България, аз пък го пазех на руски в компютъра и му го дадох да си подбере парчета. Заминахме със Сашка и Алеко с колата на Ира за седмица по източното крайбрежие на север, чух абсолютната тишина в гората над Кавендиш, където в продължение на осемнайсет години като Симеон Стълпник беше живял Солженицин, поклоних се на пеперудите и водните кончета в Амхърст, за да видя отблизо божествената Емили, и когато се прибрахме, Юз вече беше готов за следващия разговор.
Той е част от една обща книга, която подготвяме от години с Юз Алешковски, но не сме давали още никъде за печат, тъй като не е дописана. И слава Богу. Водихме го в продължение на три дни. Първоначално Юз, познавайки добре себе си, постави изричното условие това да бъде диалог между равноправни, а не монолог. Щом обаче аз вземех думата, той или ме прекъсваше, или избиваше в съвсем друга посока, без да се съобразява с въпросите и забележките ми. Млъкнах, за да оставя мисълта му да тече спокойно и нашироко. Той забеляза това и поиска от мен, като приключим и сваля разговора от диктофона, да го разбия на глави по теми и включа в тях своите коментари. Обещах му. Това обаче ще стане в книгата. Eто още няколко странички от нея, те са от:
21 юли 2010, САЩ
Кацаме на летище Нюуарк в разгара на лятото, датата е 21 юли 2010, часът 16.15. Минаваме продължителните гранични и митнически проверки, но още не усещаме жегата. Блъсва ни като стена, щом само прекрачваме навън. Температурата е 35°, въздухът не пари, а направо пърли. Срещу нас се задава усмихнат до уши Саша Йеланчик, един от най-младите и верни приятели на Юз в Щатите, готов на всичко негов поклонник. Юз му е поверил важната мисия да ни откара до къщата му в Хаддам. Саша е завършил полиграфия в Съветския съюз и когато емигрира тук, основава фирма за печатарски услуги, но фалира и сега е помощник невролог. Питам го какво значи това и той обяснява: аз съм онзи, който наглася електродите по крайниците на пациентите, за да проверим нервните окончания.
Четвъртък е, задръстванията в Ню Йорк са чудовищни заради посещението на английския премиер Камерън и преобърнатата цистерна на моста ”Вашингтон“, по който трябва да стигнем другия бряг, за да продължим към Кънектикът, Мидълтаун и Хаддам до ”Петте дъба“ на Юз и Ира. След въртене из Ню Джърси около час пресичаме величествената Хъдсън по моста ”Тапан Зий“ и продължаваме да пъплим по магистралите и шосетата около още 2 часа, за да стигнем най-тържествено в 21 часа до гостоприемния дървен дом на Юз вир вода, но не от поройния летен дъжд, а от задухата въпреки него.
Но за тази вечер и следващите три дни в ”Петте дъба“ – по-нататък.
31 юли 2010
Най-сетне се прибираме при Юз след шеметна обиколка с колата му на Източното крайбрежие. А днес за капак обиколихме и Амхърст, градчето на неземната Емили Дикинсън и след това на Бродски, който е чел лекции в тукашния Масачузетски университет. Пълно е със слънце и студенти, въздухът – лек и прозрачен, стар човек не видях.
1 август 2010, четвъртък
Цяла сутрин за радост на Юз цепя дъбовите трупи, които той е складирал зад къщата. Следобед събираме с Алеко струпаната в единия ъгъл на ”имението“ шума и я влачим на огромен найлон, който Юз нарича ”брезент“, в отсрещната горичка, която също е част от двора му и която той всяка година разрежда с дърворезачката. Юз ругае Ира, че нахвърляла където й падне окастрените клони и че не можел да пренесе по-надалеч шумата.
С Юз пред дома му в Хаддам, 1 август 2010.
2 август 2010
Юз отглежда сам сина си Алексей – от осемгодишната му възраст. ”И нищо – вика – не направих! Само два романа написах – ”Николай Николаевич“ и ”Кенгуру“. 20 години от живота си пропилях в пиянство и по компании в ЦДЛ (Централния дом на литераторите)!“
Следобед ме качва на колата си и отиваме за гъби в гората и да се изкъпем в ”Уолъс Лейк“, както той нарича Голямото езеро. Гъби няма, вече е сухо, а в езерото кучето му Яша, глухо и полусляпо, се хвърля да плува подире ми, без изобщо да ме вижда и да знае накъде отива, всеки миг може да се удави. Юз маха с ръце в паника и вика от брега на една двойка в лодка: ”Save him!“. Излизаме с Яша, Юз целият трепери, устните му са посинели. Постепенно го успокоявам и му предлагам да нарежем дъбови вейки, от най-тънките, за метлички за банята.
Като се прибрахме, каза, че трябва да приспят кучето завинаги, защото днес установил, че освен глухо, е и сляпо. Ира отговори, че ще е по-добре нея да приспи.
(Попитах я така ли се нарича наистина езерото, и тя страшно се учуди. За първи път го чувала. Великият мистификатор Юз имал винаги готови отговори за всеки един въпрос – от най-простите до най-сложните от областта на кибернетиката.)
Юз с Алеко, Ира и Александра пред къщата му в Хаддам, 2010.
3 август 2010
Не знам защо, но Юз много рядко разказва за Бродски. А са били първи приятели. Днес като че ли успях да го поразговоря. Попитах го какво мисли за определението на времето, което Бродски прави в ”Люлчина песен на Кейп код“: ”Времето е форма на живот“ (”Время – форма жизни“).
– Това е все едно нищо да не кажеш – отсече Юз. – Животът е форма на съществуване на белтъка. За Бога Бродски никога не мислеше като за творец и не беше истински религиозен. Когато се мисли за Времето, то трябва да се свързва с Бога и битието. Това е Троицата. Бродски беше романтичен позитивист.
В Ню Йорк Юз и Ира пристигат на 14 август 1979 година и още същия ден Юз отива у Бродски. Сприятеляват се веднага.
Бродски има три деца. От голямата му ленинградска любов – Марина Басманова, е първият му незаконен син. Толкова е странен, че когато пристига в САЩ при баща си, той моли Юз да го подслони у тях вкъщи. Юз се хваща за главата, като го вижда. Първо, идва при него облечен като клошар и на Юз му призлява. Вкарва го веднага в банята и му изхвърля дрипите. На въпросите обича ли определено ядене, отвръща все: ”Не знам“, защото никога в живота си не го е опитвал. Един ден Юз забелязва, че ходи с нож, който крие в ръкава на дрехата си, и мигновено му го прибира. Този син е вече 40-годишен, има цяла сюрия деца от няколко брака. Така че Бродски е бил вече дядо, когато се ражда дъщеричката от последната му жена Мария. С нея Бродски се запознава в Париж, където тя е негова студентка. Дълго не пуска Бродски до себе си, което е и една от причините той да се ожени за нея. Двамата говорят само на английски и според Юз тя въобще не съзнава с кого живее. А днес най-бездарно се разпорежда с правата му.
Тук аз скоквам:
– Ето, аз повече от половин година не мога да сключа елементарен договор за третия му том с есета! С твоя предговор! А е готов напълно, страхотен том стана, да не говоря за парите!
И му казвам сумата, която до момента сме платили за преводи… И колко още мои познати – преводачи на Бродски, с които той е бил в най-близки отношения, негови издатели в Русия, Италия Франция, се оплакват от забраната, която двете, управляващи Фондацията ”Бродски“, жени са наложили…
Очите на Юз стават жълти:
– Напишете едно отворено писмо до ”Ню Йорк таймс“ и аз ще го подпиша. Защото те блокират книгите му и фактически го забраняват и светът го забравя!
Чист гений, Бродски според Юз е бил с изключително мощен интелект, след като продължава да пише най-пълнокръвно дори през годината след тежката сърдечна операция и общата упойка. Юз например цяла година не е можел нищо ”свястно да сътвори“ заради хаповете, които е трябвало да пие, ходел е като замаян, все му се е спяло. Продължава да пише ”Слепият ангел“ –романа на живота му, вече е почти на финала, но сякаш оглушава, губи интонацията, губи ритъма – и го зарязва.
Каква загуба за литературата, мисля си с мъка, какви само страници от този ръкопис ми е чел Юз... Дано не ги изтрие, както се заканва. И си спомням описанието на една погребална процесия в Ню Орлиънс, и най-непостижимото – описанието на музиката, на самия джаз, който музикантите свирят след ковчега.
5 август 2010
Вчера Юз съобщи: ”Тази нощ измислих ново определение на времето: ”Времето е форма на живот на Бога“. (”Время – форма жизни Бога“.)
6 август 2010
Връщат се двамата с Ира от гората с кофа, пълна догоре с гъби, и Юз казва: ”Знаеш ли до какво заключение стигнах, Жоро? – гледа ме изпитателно Юз: – Че прекрасно е онова, при което същността и причината са едно“. (”Прекрасное – когда сущность и причина одно и тоже“.)
10 август 2010
Ако древните са рекли: ”Нито ден без ред“, то за Юз важи максимата: ”Нито ден без нова мисъл“!
За днес тя е: ”Да се твърди, че няма Бог, е също такава идиотщина, както, ако утре компютърът каже, че човекът не съществува“.
Юз и Божана Апостолова на рождения му ден на 21 септември 2009 в София, Княжево.
Но оставих вратата открехната
7 октомври 2016, Поморие
Суров наглед мъж, минал през лагерите и чужд на театралните ефекти, Юз е чувствителен като дете и верен до гроб приятел. Тази година през септември беше за трети път у нас. Когато му предадох поканата на Пловдив за участие в Европейските писателски срещи и той я прие, не повярвах – Юз пристигна с Ира в навечерието на своите 87 години! Поляхме ги и подпряхме, както се полага и както той искаше – в семеен кръг и с боготвореното от него агнешко печено. Единственият ”външен“ гост, който той поиска да види между нас, беше поетът Виктор Самуилов, първият преводач на песните му на български език. Докато двамата с Виктор се подквасвахме с узо и водка, а Юз – с коняк и все по-въодушевени наздравици, включих диктофона и помолих честития рожденик да прочете последното си стихотворение. Беше го нарекъл ”Есенни станси“ и от месеци насам току получавах по електронната поща нови варианти. Че Юз беше човек на крайностите, знаех добре, но такъв юношески изблик на вдъхновение и постоянство в чувствата от своенравен белетрист като негова милост не очаквах. Бях заобичал това необикновено поетическо завещание, което Юз пишеше с толкова мъдър хумор и преклонение към природата и живота, с такава отговорност към всяка своя дума и Словото изобщо, и държах да го прочете именно на този паметен за всички ни тогава ден.
Не ни се наложи да чакаме дълго. Юз нагласи двата чифта очила един върху друг и го прочете от екрана на компютъра. С онова вълнение, което се предава мигновено на околните. Записа пазя.
Ден по-късно заминахме за Пловдив. И по пътя, и по време на поредицата от срещи с официални лица и всякакви пловдивски чешити, пресконференции, четения, обиколки, закуски и вечери Юз не спря да говори. Да изслушва и разказва истории, да запомня имена и сипе остроумия, да надписва книги, съчинява посвещения и шеговити куплетчета. ”Кажи ми, Юз, къде е разковничето на това твое дълголетие?“ – го попита една вечер на масата неговата стара познайница Божана Апостолова. Не чух какво й прошепна на ухото Юз. С остатъка от сърцето си той вече повече от две десетилетия беше загадка за американските лекари. Божана прихна, но аз имах свой отговор и знаех: в Духа. В природата на неговия талант – да твори денонощно, където и да се намира: в лагера, на свобода, с приятели на маса, сам в кухнята, насън или в разговор с продавачката от магазина, зад волана, в леглото с лаптопа... Иначе няма как да си обясним откъде тия сили, памет и ясна мисъл, която той никога не губи...
А как е отговорил на въпроса на Божана, питайте нея. Мисля, че е казал:
”Аз излязох от големия секс, но оставих вратата открехната.“
20 април 2020 г.
Георги Борисов
Из сборника с немерена реч "Откаченият вагон", изд. "Фабер" 2021 г.
С Юз в ресторант ”Робинзон“ в Несебър,
Юз си разменя шапката със служител на КГБ под прикритието на готвач от Несебър, октомври 2016 г.
