Начало / Новини / ЮЗ АЛЕШКОВСКИ НА 90!

ЮЗ АЛЕШКОВСКИ НА 90!

Честито! Все така!

ЮЗ АЛЕШКОВСКИ НА 90!

С ПЕЧАТА НА БОЖЕСТВЕНАТА ТАЙНА

Аз изобщо смятам, че времето е едно от лицата на Бог. Готов съм да смятам дори времето за самия Бог дори защото атрибутите на времето са идентични на атрибутите, които има Бог. Всевиждането, всечуването, всепроникването, всемилостивостта. Непознаваемостта, между другото... По принцип колкото и да сме говорили за времето – от Августин, или от Платон, поточно, а още поточно – от китайците, които според мен не са нито философи, нито поети, а философите им са поети, а поетите – философи, и то велики, и освен всичко друго – мъдреци, никой не е казал нещо ясно, затова се задоволяваме със символи. Но най-действеният отвън, най-реалният от символите, реално наситен със съдържание, е Времето. А ние на всяка крачка забелязваме неговото присъствие. Ако помислим за времето, в цялата Вселена няма и наймалко макропространство, в което да не присъства времето.
 
Може би, но това е нелепо, защото самото вещество, от което е създаден вакуумът, е пронизано от време. Значи Времето позволява да го ограничават в подобни прибори. И може би Времето дори се усмихва, това му харесва. Така на Времето, убеден съм, му харесва музиката, защото нито едно изкуство не съдържа толкова време, съществуване, колкото музиката. Дори съм написал – и тази мисъл много ме радва – че музиката е любимата играчка на времето. И то вечната. Както е устроена психиката на човека, неговият мозък, тя е способна да радва нещата, чиято природа е необяснима, защото е поетична. Аз именно затова смятам орфейността на изкуството, в частност поезията, за най-висше от изкуствата, защото тя има отношение, чисто божествено, към словото. Защото звукът сам по себе си нищо не значи. Къде е музиката в него? Нима поредица от ритмични звуци създава музика? Те са присъствали в зората на раждането на симфониите, сонатите, сюитите и на синкретичните изкуства, в които е имало танци, пеене и така нататък.
 
И тайната на творчеството според мен е също толкова непостижима, колкото и другите божествени тайни. Абсолютно съм убеден. А от друга страна, съм убеден, че подтикът, който ни води към изкуствено създаване на някаква реалност – с помощта на поезията или прозата – т.е. към създаване на изкуствени светове – лирически, епически, социалнополитически, а защо не и битови или семейни, любовни – подтик от такъв характер също може да се смята за божествен, присъщ на висшето съзнание. А ние на Земята наблюдаваме висшето съзнание.
При това смъртта е по-разбираема за човека, отколкото раждането. При това смъртта също е отдалечаване в неизвестността. А раждането е пристигане от неизвестността. А не е ли една и съща тази неизвестност? И за това може да се помисли. И това е увлекателна мисъл.
 
Актът на творчеството никога никого не е погубвал, а обратното, одухотворявал е личността, с каквото и да се е занимавала тя – от скални рисунки до скулптурни монументи, вече не говорим за научното творчество, което в много отношения е свързано, между другото, не само с експерименти и с рационални разчети, но и с въображението, и няма мърдане от това, и не случайно много учени, особено великите, изпитват необходимост от поглъщане на духовна храна, на поезия, проза, живопис, музика и така нататък, от същите впечатления, които подхранват душата на твореца на словото, четката и звука – така че ние, естествено, ще наречем въображението една от функциите на мозъка, нали така?
 
Доста съм любопитен, макар че моето съзнание се отнася ревниво към старинните образци на културата – към книгата, към музиката и така нататък. Например мразя всички електронни инструменти, макар да разбирам удобството им, това, че те имитират музика. И йониката имитира музиката на пианото. Особено мразя електрическата китара. Защото според мен изкуственият звук убива естествения. Може би това е съдбата, може би това са пътищата на света. Но аз, като човек, който е скокнал в деветата десетка на живота си и е склонен изобщо да смята своето отношение към неща като културата за отношение консервативно, се отнасям много зле към всичките тези неща, дори така, сякаш изобщо ги няма. Дори тези неща да носят някакъв материален прогрес, аз плюя на него, на материалния прогрес, ако цената за неговото постигане е загуба на естествеността на звуците, багрите, съдбата на на словото, на словесността и така нататък, и така нататък.
 
Защото религията съществува така, по инерция. Защото хората не могат без такава опора. Изобщо не могат. А защо на хората са нужни опори? Замислял ли си се някога за това? Защото всички ние несъзнателно усещаме, че се намираме в космоса. От другата страна на земното кълбо краката на хората са обърнати към нашите крака. Ние чувстваме, че се намираме в космоса и несъзнателно жадуваме за опора. Къде да я намерим? Ами религията и религиозната максима са висшата възможна опора. Сега ще ти кажа за още една опора, върху която, между другото, се крепи и самата религия. Къде да намерим опора? Особено духовна. Духовната опора на човека не е като физическата. Ние така и не падаме, ходим, устремяваме се към извършване на велики дела, отиваме да вършим престъпления, молим се, между другото дори убийците се кръстят с ей тази ръка, с която убиват, и с онази, с която държат свещта пред аналоя. Тази духовна опора е нравствеността. А как е била създадена тя? В християнството например чрез мита за грехопадението и първата вина. Първата вина пред оногова, когото не познаваш и наричаш Бог. Човекът е стигнал дотам – да разбере, че е бил създаден. И е нарекъл създателя Бог. Така че именно първата вина е била първата опора на нравствеността. Човек е грешен. Е, тогава: "Не греши!". Вече са били изработени правилата, които са ти помагали да не вършиш грях. Това е много просто, между другото. Ако имаше училище, където аз доброволно бих могъл да съм учител, щях да преподавам на децата основи на нравствеността. И същевременно щях да ги подкрепям, естествено, с религиозни митове – библейски, евангелски и така нататък, в които е пълно с мъдрости – и житейски, и метафизически.
 
Ами отношението към времето? Нали когато пушим, извършваме циклични действия – от мисълта за цигарата до гасенето на фаса в пепелника. Така чрез този цикъл стигаме до кръга, от който се избавяме от времето или поточно придобиваме – чрез поредицата от тези действия – илюзията за освобождаване от времето, допринасяща за удоволствието от усещанията. Защото и никотинът като алкохола влияе на биохимията на организма и съответно на поведението и т.н. Аз търся във всичко, дори в навиците, тяхното вътрешно значение, метафизичното, както казват сега, тоест онова, което не може да бъде обяснено по рационален начин. Но всяко явление има причинност. И колкото тази причинност е подълбока, когато я разглеждаш, колкото подълбоко копнеш, толкова тя, между другото, е повярна. А поверен е отговорът на въпроса в какво се състои навикът пушене, каква е неговата същност. Ами колекционирането? Нима любовта към него не може да се обясни със същото несъзнателно желание да се освободиш от времето в момента, когато посягаш към колекцията си. Вместо да ускоряваш времето като такова, когато се стараеш да надхитриш конкурентите и поведението ти е изцяло делово. А като разглеждаш своята колекция и си почиваш, ти изобщо забравяш за времето, разтваряш се в нея, била тя от кибритени кутийки или от партийни значки, или от стари трамвайни билети, каквито пази моят приятел Битов.
 
Не, нямам съзнанието за това, което правя. Имам щастието от това, което правя. Имам и благодарността към небесата за това, което правя. И към ангела си. Между другото, прекрасно знам, обичам всички свои съчинения, но ги оценявам по качеството на вдъхновението, с което съм ги написал. Затова, когато казват: ето този твой роман е великолепно съчинение, това обикновено са хора, чието художествено мислене и естетическо чувство не е много развито. Просто съм проверил това. Няма значение, сред тях може да има и някой голям философ, и хора простодушни и не твърде начетени, които например не възприемат трагизма на някакви други мои творби или сюрреализма на "Кенгуру".
 
Ако видя, че пиша като някого, изобщо няма да пиша. Между другото, тази черта у нас – не само у мен, а у всички нормални автори – е богоподобна. Ако Господ Бог и за миг би усетил, че създава света така, както би го създал друг бог, той не би го създал. Само затова съм сигурен, а не защото се равнявам по Твореца, никой няма да ме заподозре в това, не съм бил такъв луд, между другото. Но не само в това е нашето богоподобие. Аз например смятам, че дадената на вида хомо сапиенс способност да създава е явно богоподобна. У животните няма нищо такова. Понякога казваме, че маймуната е човекоподобна, защото тя повтаря някои наши външни маниери. Но на интелектуално ниво тя отстои от нас, ако можем да разсъждаваме така, на милиони години.
 
Способността да се възхищаваме на прекрасното също ни е от Господ. Не може и той в някой от дните, когато е създал нещо, да не си е казал: "Колко е хубаво!". Така, както и Пушкин е възкликнал:
Браво, Пушкин! Браво, кучи сине!. Ясно е каква е била същината на възторга. Това е възторг пред самия себе си. Пред себе си, Твореца.
 
(Фрагменти от разговор между Юз и Георги Борисов на 12, 13 и 15 август 2010 г. в имението "Петте дъба", Хедам, Кънектикът, САЩ, и публикуван в алманах "Факел" 2011)



АВТОБИОГРАФИЧНА СПРАВКА

Чета живота си с погнуса в тоя час
и се проклинам, и унивам.
и горко жаля се, но и със сълзи аз
словата скръбни не измивам.*

Ако най-великият от Учителите, Александър Сергеевич Пушкин, не ме беше научил мъжествено да поглеждам отминалата част от живота си, то в никакъв случай не бих се решил самолично да запозная Читателя с небюрократизирания вариант на своята автобиография.
Откровено казано, смятам живота си в общи линии за успешен. Но за начало нека си припомним, че "успех" произлиза от глагола "успявам".
     Да започнем с това – успехът ме съпътстваше буквално от мига, в който родителите ми са заченали тъкмо мен, а не друга някаква личност в Москва през суровата зима на 1929-а. Слава Богу, че имах късмета да се родя в Сибир, в Красноярск, на улица
     "Диктатура на пролетариата" през септември същата година, защото това беше годината на ужасния, уродлив Прелом и можеше да се случи какво ли не.
     След това аз успях да се върна в Москва и да се запозная с уличните псувни, за съжаление доста по-рано, отколкото с приказките на Братя Грим, Андерсен и други велики писатели.
     После се озовах в болницата с пробита от солидно парче асфалт глава, което завинаги наруши в нея способността ѝ да мисли формално-логично и уби дарбата ѝ да почита здравия смисъл.
     Скоро след това тръгнах на детска градина, но бях изключен от нея заедно с едно момиченце за съвършено невинно и, естествено, крайно любопитно изучаване на анатомиите на нашите малки тела.
     Тъй че попаднах в училище като човек, леко травмиран от варварски-бездушния, еснафски морал на тоталитарното общество.
      Разхождайки се веднъж, се сринах в някакво дълбоко мазе, повредих си гръбнака, но оживях. Лекарите и родителите ми се опасяваха, че ще остана лилипут за цял живот, въпреки че самият аз вече бях почнал да се готвя за кариерата на мъничък цирков клоун.
     За голямо мое разочарование, не само продължих да раста, но се превърнах и в окупатор на Латвия заедно с военната част на баща ми; успешно се давих в ледените води на Западна Двина; след това успях да се изтърся обратно в Москва и през лятото на четирийсет и първа отново да отпраша за Сибир, в евакуация.
     Въобще много от най-важните събития в моя живот се случиха отвъд Уралския хребет. Така че аз имам повече конкретни права да наричам себе си евразиец, отколкото някои днешни руски политици, стъпили с единия крак в Държавната дума, а с другия – в Индийския океан.
     По време на войната, в Омск, успях да се влюбя в съученичка буквално месец преди зверския указ на Сталин за разделното обучение на двата пола. Драматично изоставах по всички предмети в училище. Това не ми попречи да успея не само да хвана охтика от любовта си и от коварната съученичка, от пушенето на качак и от гладуването, но дори да оздравея и да се върна в Москва като як дангалак – победител на пръчиците на Кох, който умее да готви супи, да цепи дърва, да отглежда картофи, а също тайно да ненавижда вожда, с такава непонятна жестокост прекъснал романтичните общувания на момчетата с момичетата в съветското училище.
     Бях веселяк, безделник, лентяй, картоиграч, мошеник, хулиган, негодник, пушач, безпризорник, колоездач, футболист, чревоугодник, макар винаги да помагах на майка ми вкъщи, възторжено се интересувах от тайната на раждането на деца и отношението между половете, от устройството на Вселената, произхода на видовете растения и животни и природата на социалните несправедливости, а също успявах да чета великите съчинения на Пушкин, Шарл дьо Костер, Дюма, Жул Верн, Гогол – всички любимци на моите очи и душа не бих изброил. Може би именно затова аз, многогрешният, нито веднъж през живота си не продадох и не предадох никого.
     Поработих половин година в завод, но да завърша училище и ВУЗ тъй и не успях, за което ни най-малко не тъгувам. Скоро се случи събитие може би не по-малко важно от победата тъкмо на моя зародиш в зимния маратон на 1929 година, годината на великия и страшен Прелом. Безумно хлътнах по съседката си по чин в училището за работническа младеж Ниночка Антонова. Тази любов ми напомняше всяко мое контролно по химия: тя беше съвършено безответна. Но работата не е в това.
     За щастие, общата химия на Битието е такава, че от скръб и мъка почнах да нижа стихчета, тоест измених на обожаемата съседка по чин и пламнах от страстна любов към Музата, която впоследствие неведнъж ми отговаряше с взаимност. Изобщо това бе щастие – да успея да почувствам, че моето любовно и предано служене на Музата е пожизнено, а че всичко останало – кариера, кинти, обществено положение, благоволение на властите и други такива от същия род – е фъшкия, както се изразяваха махленските криминални типчета.
     След това ме привикаха да служа във флота. Преминавайки за пореден път Уралския хребет, извърших нищожно, повярвайте, нищожно углавно престъпление и успях да попадна в лагер преди началото на Корейската война. Слава Богу, успях да доживея до деня, когато Сталин опъна петалата, по-точно пукна, че можеше и да го изпреваря от развитата в лагера язва на стомаха.
     Скоро след това маршал Ворошилов, уплашен от народния гняв, обяви амнистия. Какво ли само не успях да направя след освобождението! Изпълни се мечтата на целия ми живот: станах шофьор на аварийна кола в "Мосводопровод" и завинаги си излекувах язвата с "Московская особая".
     Започнах да печатам отначало отвратителни стихчета, а след това сносни разказчета за деца. Съчинявах песнички, без да предполагам, че хората ще пеят с пречистващ смях и сърдечна тъга някои от тях
     Навреме успях да разбера, че главното е да бъдеш свободен писател, а не печатан и затова бях щастлив да пълня чекмеджето със съчинения, които сега вече, слава на Бога и на издателите, се предлагат на вниманието на Читателя.
     Какви успехи още ме причакваха на жизнения ми път? В съавторство с моята първа жена произведохме сина ни Алексей, безразсъдно наследил скромна част от моите не най-скверни пороци, но и притежател на куп такива достойнства, наследени от майка си, каквито аз не съм и сънувал
     Мислех си вече, че никога в печалния ми залез не ще блести любов с усмивчица прощална, когато изведнъж преди двайсет години на небесата, слава на вси светии – от юдейските и руските до индуските и китайските – бе сключен моят щастлив, любовен брак с най-прекрасната, както ми се струва, от жените на света, с Ира.
     Държейки се здраво един за друг, ние успяхме да се измъкнем от блатния застой – на брега на Свободата; иначе със сигурност щяха да ме окошарят за съчиняване на антисъветски съчинения. И се разкарахме. В противен случай не бих преживял раздялата с Ира, с Альоша и Даня, с Музата, с милата свобода или просто щях да се пропия до дъно. В Америка успях да напиша повече от десет книги за трийсет години. След като за първите трийсет и три години живот съчиних всичко на всичко една тънка книжка за деца.
     Какво е това, ако не успех.
     Разбира се, аз смятам за личен свой успех и това, че заедно с целия свят дочакахме все пак издиханието на гнусната Система, изхитрила се, за нещастие, да остави на руското общество такова гнило наследство и такова количество от своите зловредни гени, че тя, Системата, още дълго ще изглежда на хората, лишени от инстинктите на свободата и достойната жизнедеятелност, образец на социално щастие и мярка за благонравие.
     И тъй, какво още? В Америка, във Флорида, успях, не без помощта на Ира и личния ми ангел-хранител, да спася собствения си живот. За тази цел ми беше нужно първо да получа инфаркт, след това да седна зад кормилото, да се откарам до болницата и да успея да кажа на хирурга, че съм готов да рискувам със стопроцентно успешна операция на сърцето
      Така или иначе, аз действително успях тогава да си издърпам краката от оня свят, което, ей Богу, беше още по-удивително, отколкото мигът на моето зачатие, доколкото...
Честно казано, ако през 1929-а имах някаква информация за условията за живот на Земята и ако зависеше лично от мене да бъда или да не бъда, то... не знам какво решение бих взел, не знам.
      Впрочем, независимо от справките за ужасите на земното съществуване, за войните и въобще за трагизма на Битието – за геноцидите, мерзостите на Сталин и Хитлер, дивото бълнуване на болшевишките утопии, терариумите на комуналките и т.н., и т.н.,все едно, пак бих успял да изкрещя: ДА БЪ-ДААААА! – за да не ме изпревари някаква по-жизнелюбива личност. Възможно е това да би било спокойното, умно, дисциплинирано, прилежно, талантливо, свръхчестно момиченце, мецосопрано или арфистка, за което мечтаеха горките ми родители...
     С една дума, днес, както винаги, сърдечно славословейки Бога и Случая за едва ли повторимото щастие на съществуването, и горко жаля се, но и със сълзи словата скръбни не измивам, както е казал Пушкин, обичам жена си, децата, шпаньола Яшкин, благодаря на живота за всички подарени ми от него прекрасни – понякога до родство на душите – приятели, а пред Свободата благоговея. Разбирам, че много неща не съм успял да узная, да видя, да прочета, да съчиня, да вкуся, да изпробвам и, естествено, да умра.
     Не знам как ще бъде в следващия живот с обучението по латински, гръцки, китайски и английски, но да опъна петалата винаги ще успея като всяко от живите същества на – нека лицемерите и идиотите да сметнат това за политически некоректно – белия свят, обожаван от всички разноцветни хора, животни, птици, пеперуди и растения.
     Повярвай ми, Читателю, с всичко друго, но не и с такава неизбежна работа като умирачката никой от нас не бива непристойно и истерично да бърза – дай, Всевишни, всекиму, на всички и на всичко време да живее и време да мре.

* Ал. Пушкин. Спомен. Превод К. Кадийски. – Б. ред.

21 септември 2010 г.
Петте дъба
Кънектикът, САЩ

Превод от руски Божидар Томов

 

"НИЕ НЯМАМЕ ОПИТ ЗА БЪДЕЩЕТО"
Много трудно склоних Юз Алешковски да запишем този наш разговор. Дори когато в бившия Съветски съюз най-сетне пуснаха книгите му на свобода и на цяла Русия ѝ стана ясно кой е авторът на народните песни за другаря Сталин, той, при всяко свое завръщане в родината си от САЩ, винаги е избягвал рояците от журналисти и шумните публични изяви. Не защото не е артистичен, напротив – изнесъл е десетки концерти, а защото, отдаден на Словото, знае колко лесно може да се употреби то и изметне срещу самото себе си. Да е ръснал, има-няма, петнайсетина интервюта през целия си изпълнен с монолози живот, а за такива обширни разговори като публикуваните от мен – цели три! – преди години в списание Факел, да не говорим. Пределно ми е ясно, че ги дължим преди всичко на любовта и доверието, с която неизменно го е обгръщала и зареждала България, и мога да кажа само едно: благодаря.
 
Суров наглед мъж, минал през лагерите и чужд на театралните ефекти, Юз е чувствителен като дете и верен до гроб приятел. Миналата година през септември беше за трети път у нас. Когато му предадох поканата на Пловдив за участие в Европейските писателски срещи и той я прие, не повярвах – Юз пристигна с жена си Ира в навечерието на своите 87 години! Поляхме ги и подпряхме, както се полага и както той искаше – в семеен кръг и с боготвореното от него агнешко печено. Единственият "външен" гост, който той поиска да види между нас, беше поетът Виктор Самуилов, първият преводач на песните му на български език. Докато двамата с Виктор се подквасвахме с узо и водка, а Юз – с коняк и все по-въодушевени наздравици, включих диктофона и помолих честития рожденик да прочете последното си стихотворение. Беше го нарекъл "Есенни станси" и от месеци насам току получавах по пощата нов негов вариант. Че Юз беше човек на крайностите, знаех добре, но такъв юношески изблик на вдъхновение и постоянство в чувствата от своенравен белетрист като негова милост не очаквах. Бях заобичал това необикновено поетическо завещание, което Юз пишеше с толкова мъдър хумор и преклонение към природата и живота, с такава отговорност към всяка своя дума и Словото изобщо, и държах да го прочете именно на този паметен за всички ни тогава ден.
 
Не ни се наложи да чакаме дълго. Юз нагласи двата чифта очила един върху друг и от екрана на компютъра го прочете. С онова вълнение, което се предава мигновено на околните. Записа пазя.
 
Ден по-късно заминахме за Пловдив. И по пътя, и по време на поредицата от срещи с официални лица и всякакви пловдивски чешити, пресконференции, четения, обиколки, закуски и вечери Юз не спря да говори. Да изслушва и разказва истории, да запомня имена и сипе остроумия, да надписва книги, съчинява посвещения и шеговити куплетчета. "Кажи ми, Юз, къде е разковничето на това твое дълголетие?" – го попита една вечер на масата неговата стара познайница Божана Апостолова. Не чух какво ѝ прошепна на ухото Юз. С остатъка от сърцето си той вече повече от две десетилетия беше загадка за американските лекари. Божана прихна, но аз имах свой отговор и знаех: в Духа. В природата на неговия талант – да твори денонощно, където и да се намира: в лагера, на свобода, с приятели на маса, сам в кухнята, насън или в разговор с продавачката от магазина, зад волана, в леглото с лаптопа... Иначе няма как да си обясним откъде тия сили, памет и ясна мисъл, която той още никога не губи... Както ще се види и от разговора по-долу, където става дума и за въпросното стихотворение. Да е жив и здрав Виктор Самуилов, че го преведе – без много шум и поетически стойки, докато ние пътешествахме из България. Сериозен мъж излезе Витята, на място!
 
А самият разговор предлагам на българските читатели чак сега, ето защо:
 
През месец април 2017-а най-четеният опозиционен руски вестник "Новая газета" отказа да публикува "Есенни станси" под предлог, че решил повече на страниците си да не помества поезия. Може и да е така – с цел да си освободи място, а и облекчи работата, най-вече на завеждащия отдел "Култура" поет (!) Олег Хлебников по отношение на пишещите му събратя и неизброимите любители на мерената реч в Русия. Уговорката ми с Олег беше – в случай че Юз му предложи своите "Станси" – аз да му предоставя части от този разговор. Подготвих за печат руския вариант, Олег го редактира и съкрати. Но... Щом научи за решението на редакторите, Юз Алешковски мигновено отказа да публикуваме какъвто и да било откъс от разговора ни, като ми писа следното (запазвам възприетата от години за писмата му ортография):
 
"Ех приятелю като не печата стихове за чий ѝ е тогава на НГ тази снимчица от нашия частен живот? – не искам не желая сваляме от дневен ред проблема макар на Олег аз да съм му благодарен за дружеското отношѐ не мисли че съм обиден на НГ просто дори от разстояние не желая да живея ей тъй в атмосферата на тамошната обща килия в която огромната страна диша с пълна гръд само на футболните стадиони военните заводи и тръбите на Газпром печатай нашето дърдорене в България – втората родина на моите книжки и на майчинското й към мене и Ирка отношение – всички ние сме нейни и ваши приемни дечица."
 
Георги Борисов
 
Разговора можете да прочетете тук:
https://kultura.bg/web/%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE/
 
 

За да поръчате книга

Тел. + 359 887 337 411
email: fakelex@tea.bg

Контакт с нас

пл. Славейков № 11
София, 1000
България