Много трудно склоних Юз Алешковски да запишем този наш разговор. Дори когато в бившия Съветски съюз най-сетне пуснаха книгите му на свобода и на цяла Русия ѝ стана ясно кой е авторът на "народните песни" за другаря Сталин, той, при всяко свое завръщане в родината си от САЩ, винаги е избягвал рояците от журналисти и шумните публични изяви. Не защото не е артистичен, напротив – изнесъл е десетки концерти, а защото, отдаден на Словото, знае колко лесно може да се употреби то и изметне срещу самото себе си. Да е ръснал, има-няма, петнайсетина интервюта през целия си изпълнен с монолози живот, а за такива обширни разговори като публикуваните от мен – цели три! – преди години в списание "Факел"“, да не говорим. Пределно ми е ясно, че ги дължим преди всичко на любовта и доверието, с която неизменно го е обгръщала и зареждала България, и мога да кажа само едно: благодаря.
Суров наглед мъж, минал през лагерите и чужд на театралните ефекти, Юз е чувствителен като дете и верен до гроб приятел. Миналата година през септември беше за трети път у нас. Когато му предадох поканата на Пловдив за участие в Европейските писателски срещи и той я прие, не повярвах – Юз пристигна с жена си Ира в навечерието на своите 87 години! Поляхме ги и подпряхме, както се полага и както той искаше – в семеен кръг и с боготвореното от него агнешко печено. Единственият "външен" гост, който той поиска да види между нас, беше поетът Виктор Самуилов, първият преводач на песните му на български език. Докато двамата с Виктор се подквасвахме с узо и водка, а Юз – с коняк и все по-въодушевени наздравици, включих диктофона и помолих честития рожденик да прочете последното си стихотворение. Беше го нарекъл "Есенни станси" и от месеци насам току получавах по пощата нов негов вариант. Че Юз беше човек на крайностите, знаех добре, но такъв юношески изблик на вдъхновение и постоянство в чувствата от своенравен белетрист като негова милост не очаквах. Бях заобичал това необикновено поетическо завещание, което Юз пишеше с толкова мъдър хумор и преклонение към природата и живота, с такава отговорност към всяка своя дума и Словото изобщо, и държах да го прочете именно на този паметен за всички ни тогава ден.
Не ни се наложи да чакаме дълго. Юз нагласи двата чифта очила един върху друг и от екрана на компютъра го прочете. С онова вълнение, което се предава мигновено на околните. Записа пазя.
Ден по-късно заминахме за Пловдив. И по пътя, и по време на поредицата от срещи с официални лица и всякакви пловдивски чешити, пресконференции, четения, обиколки, закуски и вечери Юз не спря да говори. Да изслушва и разказва истории, да запомня имена и сипе остроумия, да надписва книги, съчинява посвещения и шеговити куплетчета. "Кажи ми, Юз, къде е разковничето на това твое дълголетие?" – го попита една вечер на масата неговата стара познайница Божана Апостолова. Не чух какво ѝ прошепна на ухото Юз. С остатъка от сърцето си той вече повече от две десетилетия беше загадка за американските лекари. Божана прихна, но аз имах свой отговор и знаех: в Духа. В природата на неговия талант – да твори денонощно, където и да се намира: в лагера, на свобода, с приятели на маса, сам в кухнята, насън или в разговор с продавачката от магазина, зад волана, в леглото с лаптопа... Иначе няма как да си обясним откъде тия сили, памет и ясна мисъл, която той още никога не губи... Както ще се види и от разговора по-долу, където става дума и за въпросното стихотворение. Да е жив и здрав Виктор Самуилов, че го преведе – без много шум и поетически стойки, докато ние пътешествахме из България. Сериозен мъж излезе Витята, на място!
Георги Борисов и Юз Алешковски, Несебър, 3 октомври 2016 г.
А самият разговор предлагам на българските читатели чак сега, ето защо:
През месец април 2017-а най-четеният опозиционен руски вестник "Новая газета" отказа да публикува "Есенни станси" под предлог, че решил повече на страниците си да не помества поезия. Може и да е така – с цел да си освободи място, а и облекчи работата, най-вече на завеждащия отдел "Култура" поет (!) Олег Хлебников по отношение на пишещите му събратя и неизброимите любители на мерената реч в Русия. Уговорката ми с Олег беше – в случай че Юз му предложи своите "Станси" – аз да му предоставя части от този разговор. Подготвих за печат руския вариант, Олег го редактира и съкрати. Но... Щом научи за решението на редакторите, Юз Алешковски мигновено отказа да публикуваме какъвто и да било откъс от разговора ни, като ми писа следното (запазвам възприетата от години за писмата му ортография):
Ех приятелю като не печата стихове за чий ѝ е тогава на НГ тази снимчица от нашия частен живот? – не искам не желая сваляме от дневен ред проблема макар на Олег аз да съм му благодарен за дружеското отношѐ не мисли че съм обиден на НГ просто дори от разстояние не желая да живея ей тъй в атмосферата на тамошната обща килия в която огромната страна диша с пълна гръд само на футболните стадиони военните заводи и тръбите на Газпром печатай нашето дърдорене в България – втората родина на моите книжки и на майчинското й към мене и Ирка отношение – всички ние сме нейни и ваши приемни дечица.
– Знаеш ли, че след пристигането ти в България твоята "Маскировка" за известно време почна да се продава повече от "Подчинение" на Уелбек, чиито издатели у нас сме ние?
– Това е чудесно, но все пак мисля, че романът на Уелбек е по-сериозен, по-актуален днес – "Маскировка" е посветена изцяло на метафизиката на съветската власт... Но това са глупости. Давай нататък.
– Как така глупости? Защо мислиш, че романът на Уелбек е по-актуален? А "Николай Николаевич", че и "Малък затворнически роман", с който уж слагаш точка на своята "сталиниана" в прозата – нима те са по-малко важни и актуални днес? Виж как и накъде се е понесла възпятата някога от твоя любимец Гогол "руска тройка"... Нали тъкмо затова подбрах за начало на новата ни поредица ”Руска тройка“ тези твои три романа – заедно с пророческата "Маскировка". Още повече, че "Николай Николаевич" излиза в нов, значително осъвременен и разширен от тебе вариант – 35 години след написването му...
– ... но ние, драги, с това начало на разговора се отклоняваме от нещата, за които седнахме да говорим... Тоест отклоняваме се от по-сериозните неща, които нямат никакво отношение към актуалността, а по-скоро претендират за близка връзка с вселенските въпроси. Така че дай да зарежем актуалното...
– Бях нарекъл последния ни разговор "С печата на божествената тайна" – преди цели 7 години... За теб тайната в живота изобщо – и в творчеството ти, е много важна. Вече си, така да се каже, на библейска възраст, видял си, премислил и препатил какво ли не. Коя е тя, основната тайна в живота, за теб? И още: в какво е тайната на творчеството, в какво е тайната на любовта, в какво е тайната на смъртта, в какво е тайната на Бог, ако ще говорим за смъртта?
– Питаш ме за невероятни неща – наистина невероятни, защото нямат отговор. Никъде, в нито един речник няма да намериш смислен отговор, близък до рационално обяснение, като какво е това творчеството. Обясненията и тълкуванията са безброй. Но я няма формулата, имам предвид онези точни формули, с които работят физиката или математиката. Също толкова относителни са нещата и в любовта... Китайците наричат тези неща – нещата, за които няма отговор, – "великото незнание". И аз към тайните се отнасям като към възможности, като към знание, което е за в бъдещето и което може би ще ме споходи преди края на дните ми. Но когато мисля за тайните на любовта, или на творчеството, или на природата, или на създаването на клетката, или на развитието на човечеството, или на пребиваването на човека – разумния! – в Космоса; когато мисля за чудовищните събития, случвали се буквално от първия ден на човешката история – тоест когато мисля за взаимната ни вражда един към друг, за враждата между религиите, народите, расите и така нататък, стигам до ужасно песимистичното си отношение към човека като такъв и към разума изобщо, понеже човек по определение е homo sapiens – човек разумен. Дай да не говорим за положителните моменти, за постиженията на човека и неговия разум в науката, културата, изкуството и така нататък. Да поговорим само за това, че човек в крайна сметка си остава непознало себе си животно, звяр, и че това се проявява както в безбройните престъпления срещу отделния човек, така и в поведението на масите, хипнотизирани от поредното идеологическо учение – било хитлеризъм, било марксизъм-ленинизъм под диригентството на другаря Сталин, било някоя съвременна утопия от рода на политическата коректност... Тоест аз се отнасям към тайните така, както китайците са се отнасяли към така нареченото незнание.
– Знаеш ли защо ти зададох този въпрос – направо съм удивен от лекотата, с която ти се отказа от своя дългогодишен труд над романа "Слепият ангел" и се обърна към поезията, написа чудесни стихотворения. Публикува ли вече някъде "Есенни станси"?
– Не, никъде. Това изобщо не ме вълнува. Но може би все пак ще ги предложа на "Новая газета".
Резо Габриадзе. Юз на морския бряг
– Защо изведнъж те привлече лириката, по-точно философската лирика?
– Аз всъщност наистина не се смятам за поет, в начина ми на живот също няма нищо поетично, няма я у мен специфичната психика на поетите, спецификата на отношението им към битието, към живота. Аз съм си белетрист, най-честно. Може да съм поетичен в прозата и е истина, че започнах със стихотворения, ужасни в началото, после с помощта на приятели, с четене на поезия, самообразование – не спирах да ходя на поетичните вечери по онова време – започнах да усвоявам техниката и вече ми беше по-лесно да изразявам чувствата си – преди да ме осени музата Проза. Цял живот се правя на стихоплетец, така да се каже, и сред стихотворенийцата ми – петдесетина, е, стотина – има по-малко от десетина достойни и, хм, пристойни. Виж, за последните ми стихотворения съм благодарен на Музата – за това, че благоволи да ме потренира и че можах да ги съчиня... За пръв път от много време насам почувствах истинско вдъхновение. Може би след онова стихотворение отпреди четирийсет години, то също е за есента, помниш го, нали искаше да го преведеш за концерта ми във вашето Радио – "Есенен романс". То самичко си искаше да стане романс. Но текстът се съчиняваше така, както се съчиняват стихове, никаква музика нямаше. Също както нямаше и когато съчинявах "Станси-те" – иначе щеше да е нелепо, тук строфите са петнайсет,
– Направо малка симфония за един глас.
– Не, изобщо не е симфония. В него няма никакви музикални идеи освен музиката на словесността, която се ражда при използването на поетични стъпки, в случая шестостъпен ямб. Много си ги харесвам тези стихове, по някакъв начин те изникнаха незнайно как – и същевременно абсолютно ясно. Бях омагьосан от поредната есен, а есента е най-загадъчното за душата време на света, време на живота, време на земята, време на местата, на които си – и не само за мен, доколкото за мен есента е повече или по-малко плодотворна. Макар на мен по би ми било подхождало да пиша някакъв роман, тоест да завършвам своя роман, а не да пиша стихотворение, към което после се връщах цяла година – ту намирах дребни недостатъци, ту по малко го дописвах, докато не почувствах, че точката си е точка. Вече бях досаждал на неколцина мои приятели с варианти на това стихотворение, чак ме беше срам вече, но в крайна сметка си мисля, че те не ми се сърдят, понеже всичко, което правех, беше за добро. Авторът е най-наясно кое е завършено и кое – не. Не говоря за завършеното произведение като за съвършено, съвършенството го определят съдебните заседатели, тоест читателите. Лично за себе си обаче мисля, че това стихотворение е най-доброто в живота ми.
– И аз така смятам, то ми напомня някои от образците на руската лирика, в отделни строфи и редове чувам гласа на любимия ми Заболоцки – с цялата му първична мощ, с мъдростта и стремежа си да се слее с природата, с философските си обобщения...
– Ласкателно е да чуя това, още повече че съм съгласен с мислите ти. Макар че подобни мисли, в смисъл оценъчни мисли, никога не ти идват на ум, докато пишеш стихотворението и дори когато го довършиш.
– Въпросът е там, че като поет аз изпитах онази висша наслада, с която ме изпълва Заболоцки, а това е нещо много рядко при четенето на съвременна руска поезия. Очарованието и своеобразието на тази твоя творба мисля обаче, че се дължи и на характерното за прозата ти най-своенравно и дръзко съчетаване на високия и нисък стил, на възвишеното и низкото, на срещуположни езикови пластове ...
– Не знам какво точно става днес в руската поезия. Чета понякога добри стихотворения, на високо техническо равнище, по своему иронични или лирични, но сякаш написани от една личност. Това е много странно, това е тема, по която трябва да мислят критиците, психолозите на творчеството. Подобно обстоятелство по никакъв начин не намалява качествата на всяко отделно стихотворение, но поражда недоумение по повод вътрешното сходство на духовно-поетичното у десетина души, ако вземем най-изтъкнатите днешни автори на поезия. Олеся Николаева например е изключителен поет и излиза от тази бройка, но тя все пак е поет от друго поколение.
Аз по принцип не съм склонен да оценявам самия себе си, мен все едно ме няма, макар че възторгът, изпълнил нашия общ учител А. С. Пушкин, който, когато свършил ”Борис Годунов, като един наистина експресивен човек скокнал и викнал: "Браво, Пушкин! Браво, кучи сине!", та значи такъв възторг, въпреки бездната между мен и Пушкин, може да се измерва с едни и същи величини. Въпреки че вдъхновението на Пушкин е Монблан в сравнение с твоето или моето вдъхновение.
– Казваш, че по своята природа и душевна нагласа ти си повече белетрист, прозаик?
– Колкото до нагласата, усещам чисто ритмично оркестрираната, необлечена в думи музика на прозата. Тя слабо се различава от онова, което пиша, защото в прозата, която чувам, има маршова крачка, или балетна стъпка, въобще – нещо като подобни движения, няма нищо от обикновената реч, от онази обикновена реч, която присъства и която обичам в много от произведенията си. Някои мои романи външно са чисто литературни, защото въпреки че вътре в тях има пряка реч, героите ми в тях говорят в трето лице, а не в първо. Това не е монолог, не е диалог, а обикновено съчинение в проза. Най-много обичам откровената реч, монологичната, именно обикновената, делничната реч, защото в тази обикновена реч мога да вкарам, както се казва, философски размисли, дори леко иронични. Защото героят, особено ако е обикновен, прост човек, не може да мисли стилистично като Камю например, та дори ако философствам самият аз или ти например. В монологичната реч обаче може да се вкара всичко, та дори и като дочуто някъде от монологизиращия – чел е, чул е, повтаря нечия мисъл и си я стилизира по своему; може да дадем на читателя цялата й сериозност, цялата й философия, цялата й лирика, цялата й закачка и подигравка дори.
– А сега за едно необяснимо явление – пренаписания от теб и трикратно разширен "минироман" "Николай Николаевич", който публикувахме в "Маскировка".
– Всеки автор не само че е в правото си, но и не може да не мисли за своята – да го кажа възвишено – рожба, за свой роман например. По-лесно е да мислиш за разказ, понеже разказът е къс жанр, мъничък свят, в него можеш да се ориентираш по-лесно, в него има по-малко асоциации, отколкото в един роман. Много пъти съм мислил, много пъти съм чувствал, че написах "Николай Николаевич" малко прибързано, защото ме караха да бързам приятелите ми, понеже им казах: "Копелета, почнах да пиша един малък поетичен шедьовър". Шегувах се, разбира се, но и аз бях много възбуден и дори се радвах, понеже това всъщност беше първият ми замисъл в проза, който би могъл да се нарече анекдот, виц. Оставаше ми просто само да го напиша и да го развия. И значи написах стотина страници, дори по-малко всъщност, обаче през цялото това време усещах, че съм свършил прекалено бързо. Че там има линии, които може да се продължат, че мога да доразвия всяка от тези линии, да ги заостря и после да ги събера, тоест да направя онова, което правят композиторите с фугата, да речем – да е с определено звучене, за да доведеш нещата до съвършенство и хармония, да разшириш и обогатиш света на произведението. И накрая – бяхме с Ира във Флорида, тя си беше взела отпуска, зима беше, след някакво заболяване – почувствах: край, сядам – и почнах да пиша разни сценки. Няма да казвам какви: читателят ще ги види сам, като прочете новия, допълнен вариант. Вкарвах ги в текста с удоволствие и между другото си мислех и за още разширения, които да превърнат тази лирична фантасмагория, както съм я нарекъл, във фантасмагорична повест. Имам предвид по размер. Но не стигнах дотам, задоволих се с това, че дописах едно-друго и поразчистих някои неясни в смисъл на синтаксис и изобщо в смисъла на музиката на прозата места и така нататък. И според мен това съчинение стана по-добро, ако се вярва на чудесната критичка на съчиненията ми Оля Шамборант. Ти например си поет, макар отчасти да си и литературен критик, и усещаш нещата не като критик на произведението, а като литератор, не обръщаш внимание на формалните моменти, а на движението на вътрешните сили. И аз съм изцяло удовлетворен от това – не ми се наложи да хабя никакви сили, понеже ме осени вдъхновението. А вдъхновението само по себе си е основната сила. Както един мъж не може да живее с жена, без да я обича, така без вдъхновение не можеш да напишеш и един ред. Точно затова аз си нямам бележник и да си записвам образи, рими или мисли – така да се каже, на записаните по този начин мисли за мен им е източена кръвта, после трябва да ги възкресяваш, да ги будиш като Спящата красавица, цункайте ги още един път, хайде сега пак – а аз вече нямам сили, по-добре е от първия път. Но ако някои неща са много ценни за мен, все пак си ги записвам, съвсем накратко. Просто за да си ги спомня, понеже контекста си го знам. Но това е рядко, аз като цяло съм склонен към импровизации. Не знаех например какъв ще е първият ред на "Кенгуру", наистина не знаех, просто седнах и изведнъж съвсем естествено, без никакви размисли, без никакво умуване, го написах – и вече знаех какъв ще е краят на изречението и какво ще е второто, и колкото повече изречения ставаха, толкова по-ясно усещах строежа на целия роман. Ако си спомняш, това съчинение ми се получи съвсем завършено, чисто романически, както и да го наречем – повест или роман, макар че всъщност то си е малък роман и че винаги мисля, че авторите малко лъжат, когато казват, че романът им се бил саморазвивал.
– И животът на Земята се е саморазвивал, Юз...
– Точно така, ние и до днес не познаваме крайните и началните тайни на самосъздаването, и най-вече крайните, защото аз лично съм сигурен, че нашият вид homo sapiens се е осрал, буквално се е осрал с постиженията си, до едно. Което Ницше го е усещал впрочем... Защото е мислел за новия човек, тоест митологизирал е. Все пак е трябвало да подходи към въпроса по-рационално, отколкото го прави в "Заратустра". Когато казва, че Бог е мъртъв, че е умрял, той чувства, че Бог не е умрял, а че е умрял у хората, у повечето хора, че е умряла религията, а са останали папите, официалните институции, и че макар те да са до голяма степен благоразположени и да си нямаме други представители на небесата на земята, други представители освен църквите и храмовете, той (започвам да се отклонявам) го е чувствал това. Аз също го чувствам, и не само аз – че цивилизацията в някакво отношение се е изчерпала, и затова сега в Европа е настанало критично време, време подходящо тя да бъде завоювана – французите например едва ли са готови за въоръжена съпротива срещу агресивния терористичен ислям, италианците също... Мисля, че руснаците са по-склонни към това, или българите, отколкото тези толкова развити европейски нации. Но по-добре да не говорим за тези неща.
– Това е важна тема.
– Важна е. Уелбек впрочем според мен извърши граждански подвиг с "Подчинение", без да му пука за страховете, понеже този роман можеше да предизвика реакция от страна на ислямистите. Не предизвика обаче, защото може би до известна степен е роман за победата на исляма, а не за поражението му, и на Уелбек, който на практика пропагандира победата на исляма, ще му прощават всички антиислямистки изявления в бъдеще. Казано приблизително, той събужда протеста срещу всичко това у нормалните хора, но от друга страна, показва наистина обективно съотношението на силите – и не дай боже на възможностите на ислямистите, с които те разполагат в романа. За което го уважавам и го чета с удоволствие, макар и да не харесвам така популярните му и характерни за него еротични страници, в които няма нищо ново и никаква поезия, макар и да са написани блестящо. Тъкмо този блясък впрочем ме изпълва с подозрения, защото си е чисто умозрителен. Не че е дискредитиране на ероса като такъв – еросът е също толкова прекрасен и велик като езика. Колкото и да го оплюват, колкото и наистина да е груб и порнографски...
– Мислиш, че езикът е непобедим?
– Езикът е непобедим, но вече можем да приемем, че е смъртен – кибернетичната революция, която прикова хората към екраните, ги програмира не към творчество, а към възприемане на възможностите на самия компютър. За какво ни е да измисляме изкуствен мозък, след като хората вече вкарват в техниката гръбначния си мозък, че и главния. Точно в това е въпросът. При което езикът се унищожава като език. И не заради прекаления техницизъм и кибернитизъм – те са работа на специалистите. И на нас с теб не ни трябват. Но езикът като такъв загива. Кой от прикованите към компютрите хора е написал дори поне един разказ като хората? Заявявам – нито един.
– Лично аз страдам буквално физически от осакатяването на днешния български език.
– Това вероятно става във всеки език, понеже компютрите, тази компютърна революция, буквално залива целия свят, преди никога не е имало такова нещо. Езиците са си се развивали по свои си пътища – едни са били високоразвити, други по-слабо и и до днес са в домитологично, домитично, ако ще съм по-точен, състояние. Езиците, разбира се, си умират естествено, самички.
– Възможно ли е езикът да се спаси с някакви мерки – например административни?
– Не, това са глупости. Когато Държавната дума в Русия забрани използването на нецензурни думи и изрази, бях във Франция. Това е направо чудовищно. Проблемът е другаде - че нецензурните думи и изрази започнаха да се употребяват повсеместно и където изобщо не трябва, дори в масмедиите.
– Най-интересното е, че в твоя "Николай Николаевич" те не звучат вулгарно, че са, така да се каже, метафорични, самите "мръсни" думи се основават на образа в тях и го развиват. Второ, чуваме ги, тоест четем ги от устата на героя, който просто няма друг език, това не е езикът на автора – и освен всичко друго тези нецензурни думи и изрази се използват художествено.
– Да не говорим за това... Ти попита може ли държавата да направи нещо по въпроса. Държавата вече не може да направи нищо, понеже не може да откъсне човека от компютъра. Което означава, че всички компютри трябва да се управляват от компютри от по-висок клас. Детето, което получава компютър, е заробено навеки. То вече престава да е човек разумен. Не знам как да го нарека – човек програмиран? Ти кажи. Аз не мога. Но това не може да се забрани. Днес, дори при съществуващата в Русия автокрация, интернет си работи без проблеми, има електронни издания, в които дозирано се подава дезинформация и за международното, и за вътрешното положение, публикуват се едновременно и критични за правителството на Путин текстове, и други, по-неутрални, а и по-остри – от "Свобода" и "Гласът на Америка"... А бе – всичко е прецакано! Homo sapiens-ът е прецакан!
– За жалост това не го усещаш само ти. Дори младото поколение живее с някакво апокалиптично усещане – че идва краят на всичко: и на Земята, и на нефта, дори въздухът ще вземе да свърши още утре...
– Да говорим за края на въздуха е още рано – гибелта на атмосферата продължава столетия и е придружена от какви ли не природни бедствия и катаклизми. Всъщност съм убеден, че няма да ни се размине някаква катастрофа от вида на Потопа. Не е ясно обаче какви са били отношенията между Космоса и Земята в онези времена, може да се били по-агресивни, може да е имало радиоактивност, която да е влияела на развитието на клетките и т.н., може да е имало най-различни неща, пратени ни от висшите сили, чието наличие не мога да отричам. И всичко това е подпомагало онова, което наричаме саморазвитие. В крайна сметка обаче това наблюдавано саморазвитие е може би наблюдаван ред, порядък. Напоследък физиците, особено квантовите, установяват зависимостта на електрона от наблюдението... затова Бог може би, или висшите сили, не искат да се намесват в саморазвитието... Няма как да знам дали сме първите в Космоса живи същества, които се размножават, създават цивилизации, после враждуват с културата, след което цивилизациите загиват. Наистина не знаем нищо за това. Нямаме опит от бъдещето. Това не е фантастика. Това е просто опит за рационално осмисляне.
Но ти засегна един много важен въпрос – за живота или гибелта на езика. Времето ще покаже. Виж обаче какво се публикува. Изкуственият интелект ще пише далеч по-интересни книги от шибаните Донцови, Устинови и т.н. В Щатите даже ги обучават как да пишат тези недоносчета, как да станат писатели, и книгите на някои от тях след това се продават успешно, макар изобщо да не стават за четене. И ги превеждат и на руски. И отварям аз значи книгата, чета първите изречения и разбирам: а бе това е говедо някакво, че то дори динозаврите, ако са можели да пишат, щяха да пишат по-хубаво.
– Сега сме в Поморие. На прекрасното българско Черноморие... Есен е, морето е гладко като езеро, вдясно от нас по пясъка е градчето с паметника на Яворов, седнал до пристанището, зад нас, на първа линия край морето – вече мъртвият руски квартал "Айвазовски"...
– Това наистина е огромен архитектурен комплекс. Между другото всяка сграда тук е наистина хубава и заедно с другите създава усещането за разнообразие и прави този сюрреалистичен комплекс приемлив. Ако обаче погледнеш всичко това от петия етаж, ако се взреш по-внимателно в това чудовищно застрояване, ще видиш, че из тесните улички буквално няма въздух, че целият този комплекс с пустеещи апартаменти е не сюрреалистичен, а направо апокалиптичен. Никой не живее тук. Причини много – сезонът уж бил свършил... Но си личи, че тези жилища са празни, че не ги купуват... Защото хората искат нещо уютно, с дворче и градинка.
– Много се зарадвах, когато прие поканата на твоите приятели в Пловдив да дойдеш за Европейските писателски срещи, на които между другото поканихме и Уелбек. Страх ме беше, че може да откажеш като него...
– Първо, обикнах България още от първия път, макар че тогава не видях толкова много като втория път, когато празнувахме тук моята 80-годишнина, ходихме до остров Тасос и обиколихме цяла България. Обикнах планините, горите. А тук съм абсолютно очарован от старите градчета, от Поморие например, но без този идиотски комплекс, където брегът е всъщност железобетон, обрасъл с буренаци, които приличат на косите на некъпани от месеци клошарки. Харесвам българите като народ, приличат ми на онези руснаци, които са си останали общителни, добродушни, готови за контакт.
– Какво би посъветвал българите?
– Виж сега, не съм чак столетен мъдрец... Какво да посъветвам българите ли? Да не позволяват да се строи без достъп до плажа, да има зеленина, тоест да не позволяват да се строи просто ей така – вдигнал някой сградата и изчезнал, като в Ню Йорк; макар че там всичко се строи по план... Но все пак за мен Ню Йорк си е мъртъв град – въпреки небостъргачите.
- За много хора Ню Йорк е мечта.
– Е, мечта е, защото е олицетворение на Новия свят, но пък питат ли хората там как се отнасят към новото? Аз обичам старите градове, дори старинните, запуснатите, макар че никъде – нито в Германия, нито във Франция, нито в Италия – не можеш да видиш запуснат град. Вървиш си по улицата, стигаш до магазин за домашни потреби например, влизаш – и що да видиш? Порцелан, всеки нож и всяка вилица изпипани. Е, това може да си е тамошна особеност. При германците е различно, при французите също е друго. Но в цяла Европа няма никаква запуснатост, понеже Европа я е страх от това какво може да стане, ако я допусне, да не дава Господ!
Резо Габриадзе. Юз на морския бряг
Из сборника "Четения по случай 80 годишнината на Юз Алешковски", Weslyan University, Middletown, Connecticut, 2010
– Вчера с теб дълго гледахме едно ято, което пътуваше на юг. И ти тогава каза, че то е едновременно и свободно, и несвободно.
– Въпросът не е в това ято... Не знам гъски ли бяха, жерави ли – летяха в клин, най-любимата ми гледка. Ятата от стотици, дори хиляди птици обаче наистина ги има и ние ги виждаме как се носят в небето и как всяка птица прави каквото си поиска, изпълнявайки същевременно задълженията си на частица спрямо цялото. Затова ятото ми напомня за музика или за роман, в които всички части са подчинени заедно на цялото, като в "Братя Карамазови", и са в синхрон помежду си. Птиците, които летят на ята, са вълшебна гледка. Всъщност виждаш горе в пространството картина, буквално жива картина, няма как да я нарисуваш на платно, на никакво платно, защото тя е в пространството – и в това е същността й. Тя не е плоска, но не можеш да я наречеш и обемна. Така създават музиката си композиторите, подчиняват се на някаква своя си тема и развиват допълнителните теми. Ако си представим това ято авангардистки, няма да има никакво ято, птиците няма дори да излетят от някакво място, понеже вече ще са мъртви, няма да го има порива им към висините, към красотата на висините, към движението, което те не осъзнават и което извършват инстинктивно.
– Бих искал с това да завършим разговора си. Може пък, ако погледнем отгоре, земята ни да изглежда именно като ято. А не да се носи към пропастта... Как според теб изглежда човечеството отстрани в сравнение с този образ на ятото?
– За какво ято може да става дума в Сирия, в Ливан, в Корея, в Русия, в Чечения? За какво ято може да става дума, след като сборът от атомизирани личности представлява цялото съвсем условно? Работят, да речем, двайсет души в една сграда, командва ги един работодател, те си свършват работата – и точка, няма ги вече. Един ако не работи добре, го гонят, и толкова. Работен колектив... Ами че те нямат нищо общо един с друг след края на работното време. Е, понякога се събират и пият. Но това не им пречи да враждуват, плетат интриги, пишат доноси. Животните например никога не доносничат едно за друго не защото нямат писменост. Представи си как някоя мишка търчи при лъва и му казва: ето там има една газела, трябва да я убиеш.
– В света на животните няма такова нещо...
– Но ние с теб трябва да проведем още един разговор – за разума. За това какво става с душата, с ума, когато се превръща, така да се каже, в някоя от птиците. Тях впрочем никога не можеш ги видя, нито очите им, нито човчиците, нито перцата. И това е невероятно. В романа ми има страници, където съм се опитвал да ги опиша... Те всички усещат нещо, в което не може да няма възторг, а тъкмо възторгът дарява чувството за колективност, за единност, за род, ято, народ...
Страшно ми е приятно да говоря за това, а не за хората, които седят пред компютрите...
7 октомври 2016, Поморие
Разговора води Георги БОРИСОВ
Юз Алешковски
ЕСЕННИ СТАНСИ
На Ира
Дъждeцът спря, Вселената в мочура
оглеждаше лика си, цял в камъш,
а може би изследваше гламурно
планетка ли е капчицата дъжд...
Дойде ми тази есен като цяр
сред хремавата скука в хладината.
Разпали кленът октомврийска жар
и – колко ѝ е нужно на душата.
Жаравата... Стихия лъчезарна
от пламенно, искрящо тържество,
каквото сто команди на пожарни
не биха погасили с хаш-две-о.
Възкисела е сладката калина,
а аленият цвят е с бодър код,
нанесен сякаш подир глътка вино
от сприхавата четка на Целков.
Не смъртен страх, не горести злочести
навял бе широм този листопад –
надежда той е за предишни срещи
сред милиони есени назад.
Когато пиле в дъбовото върше
преплакне гърлото си с трелен зов,
дъбът в премала своя шепот скършв
и онемяваш в нега от любов.
О, лято циганско!... Умът е взор,
словата в безсловесност са замрели.
Духът е обич, волност и възторг;
бях глух и ням, а ето – вая трели.
Обичам да стърча, очи присвил
завеяно в градината на Ира –
очите ми отмарят сред треви,
в които сетни далии прозират.
Обстрелват жълъди лозя, дерета,
свистят над езерца или над вир...
Прославям този ред, щом върховете
постигат с низините щедър мир.
Виж как се носи птицата с наслада –
тъй роб възнася от мазе товар.
Презри, душа, граничните прегради:
безбрежното е дом за всяка твар.
Ей този плам, дай Боже, да ме движи
и мисъл с чувство в мен да съвмести,
да смогна като перли да нанижа
дузина буквици в копринен стих.
Обичам те, жена,
преглъщам те, насъщен,
отпивам те, гълток
геранно питие,
и съществувам като червей същи –
ту не усещам как битът и нас поглъща,
ту го сравнявам с вечно битие.
Безмълвни са небесните камбани,
незрима сянка се вглъбява в мен,
вещаят нощ непрелетните врани.
Прости и сбогом, ден заесенен.
Благодаря... Прости ми, че и дъх, и почерк,
са слаби да те претворят необозрим,
достатъчен дори за два живота. Впрочем,
предълъг бил мигът, напразно го виним.
Оркестър меден в блясъци навързва
парада с гимнастичките-брези,
а облакът – мечок полярен – бърза
връз ледник от лазур да пропълзи.
И нека под леда се струпват рибки,
а контрабасът в жабокряк да се всели –
възславям мимолетната усмивка,
с която пада кленовият лист.
Ликуват багри, рони се перце
от вдъхновението – Феникс весел,
изтръгнал се от слабите ръце
към свършека на този миг чудесен.
Октомври 2015
САЩ, Кънектикът, ”Петте Дъбчета“
Превод от руски Виктор САМУИЛОВ
