СПИСЪКЪТ С МОИТЕ ЖЕЛАНИЯ

С втория си роман Грегоар Делакур се превърна в изненадата на годината… Учудващо е, но стартът бе даден първо в чужбина, където авторските му права бяха откупени още преди появата му във Франция, и той вече е преведен на 18 езика. Има нещо универсално в историята на главната героиня Жослин. На нея й се случва това, за което мечтаят хиляди хора по света – печели от джакпота на Евромилион сума, която ще промени съществуването й. Но продавачката на дантели и копчета философски мълчи и се съмнява, прави списъци, зачерква отново и отново, разкривайки скритото лице на мъжа си, преди още да е осребрила чека. Именно в разказа за този промеждутък от време, когато несигурността и тъгата побеждават блажения възторг, Делакур надминава себе си.
"Фигаро"

Вторият роман на Грегоар Делакур е истинско бижу: вълнуваща история, съответстващ стил и философия, много по-дълбока, отколкото изглежда на пръв поглед. Той има всичко, за да ви хареса."
"Фемина"

КНИГАТА, КОЯТО ВИ ПРАВИ ПО-БОГАТИ

Разговор на Георги Борисов с Грегоар Делакур

Г. Б.: С какво точно се занимавате, освен че пишете бестселъри? Вашият втори роман "Списъкът с моите желания" вече втора година е в списъците на бестселърите, а през 2012-а вие дори влязохте в десятката на най-четените френски писатели, непосредствено след Анели Нотомб, авторка на повече от 20 книги…

Г. Д.: Не пиша бестселъри, а книги, и се оказа, че една от тях стана бестселър, и то не само във Франция. Писането за мен е нещо като ваканция, защото от трийсет години се занимавам със занаят, който, макар и увлекателен, отнема много време – рекламата. Работя всеки ден по осем часа на ден и понякога е трудно!

Но и вашата трета книга е вече бестселър – "Първото нещо, което …", а първата – "Писателят в семейството" беше отличена с цели 5 престижни награди. За един дебютант, пък бил той и на вашата възраст, това е изключително начало…

Човек не пише бестселъри, нито пък знае да ги фабрикува, следователно това е въпрос на късмет. Първият ми роман имаше успех, вторият беше като взрив, а третият – ще видим…

Има автори, които знаят какво е бестселър.

Да, но не и аз. Кен Фолет знае, Гийом Мюсо знае… Докато пишех, не знаех, че ще се появи бестселър.

Разкажете повече за предисторията на "Списъка с моите желания".

Бях започнал първия си роман "Писателят в семейството", когато майка ми почина и аз спрях да пиша за дълго. В началото си представях едно семейство в Северна Франция, в което майката е обикновена, малко невзрачна и тъжна жена. Но след смъртта на мама си казах: "А не, читателите ще си помислят, че майка ми е била такава". Всяка една история е възможна – дори когато не е автобиографична и достоверна. Затова напълно преработих образа на майката в книгата, като си повтарях: нека поне жената в нея е необикновена. Така постепенно майка ми се превърна в модерна дама, в нещо като Роми Шнайдер, в жена, която пуши, пие, има любовници – един женски образ, който много ми допадна. И докато създавах образа на любовницата, реших, че ако напиша друга книга, тя ще бъде разказана от името на жена. Такава беше отправната ми точка за "Списъка…"

Вие започвате работа над него преди още да публикувате ръкописа на първата си книга "Писателят в семейството", нали?

Да, имах пред себе си цяла година, докато ”Писателят…” излезе в ”Латес“ през януари 2011-а. И започнах ”Списъкът с моите желания“. Но най-напред си казах: ”Искам да бъда жена“. Изведнъж ми се стори страшно интересно да мога да напиша в първо лице единствено число: ”Аз съм жена. Имам деца, съпруг…“

Между 45–50 години за човек идва времето на равносметките. Такава и жена си измислих – на средна възраст, която може да промени всичко, ако то не й харесва – като в приказките, като във филма "Животът е прекрасен"… Само дето я нямаше вълшебната пръчица… Докато един ден не прочетох във вестника, че французите харчели 8 милиарда евро годишно за лотария. "Това е! – рекох си. – Тя печели, но не иска парите, защото разбира, че ще пратят живота й по дяволите, че това е вече прекалено!" И така значи се появи, първо, жената, после възможността тя да промени живота си и сама да тегли чертата и, трето, което най-вече исках – любовната история след 20 години брак… После дойде темата за изхабяването на една двойка, за предателството, тоест за парите, към които мъжът посяга, както ще посегне към първата хлапачка, за да се обзаведе с любовница.

А може би именно думата "мама" е вълшебната пръчица, ключът към вашия успех?

Може би.

Да, да сигурен съм… "Пиша, за да избягам"– твърдите вие в свое интервю. Наистина ли смятате, че изкуството и литературата са бягство от действителността, от ежедневието, което изпълва нашия живот?

Да, литературата измисля на свой ред всекидневието, разказва нова житейска история. Мога, ако поискам, да направя Скарлет Йохансон главна героиня на романа си или да възкреся някой скъп мъртвeц, или да повикам мъж от средните векове. Именно литературата придава ново очарование на света – но и представлява мястото, където търсим ключовете за разбирането му. Затова тя е и начин да избягаш, развлечение, което обогатява – не само забавление по американски, а развлечение, което ни и храни. И е прекрасно средство за бягство.

Човешкото въображение е далеч по-бедно от чудесата и превратностите, които ни поднася действителността.

Да, да, съгласен съм, че всичко идва от действителността. Опитваме се да я разберем, да я направим по-красива или по-грозна, да я обезобразим, да въстанем срещу нея, но в крайна сметка винаги бягаме от нея, за да възвърнем магията на нещата.

В друго свое интервю вие казвате: "Пиша, за да измисля животите, които ми липсват." На вас какво липсваше, след като 24-годишен основахте рекламна агенция и успяхте до такава степен да се наложите в своята област, че да работите за гиганти като "Епъл", "Сефора", "Тетенже", "Гоу Спорт", "Галимар".

О, има толкова неща, които липсват. Всяка крачка е последвана от загуба. Детството. Майка ми. Времето, което не съм прекарал с децата си. Чувствата, които не сме изпитали. Пиша и за да избягам от марките, за които работя от толкова дълго.

Изкуство ли е рекламата и до кой негов жанр е най-близо, ако я приемем за изкуство?

Рекламата не е изкуство, а математика. "Художествената" страна на рекламата е в креативните избори, които изразяват решението. Но на практика проблематиките са винаги едни и същи: по-евтино, по-красиво, по-младежко.

Коя е съвършената реклама и какво общо има тя с литературата? С едно стихотворение, да речем?

Съвършената реклама излъчва винаги добро послание , което трябва да бъде така съотнесено с добрата марка, че потенциалният купувач да я предпочете в смисъла, даден от Андре Жид, когато казва: "Не искам да ме обичат, а да ме предпочитат".

Рекламното писане не може да се сравнява с литературата, защото рекламата има определено задължение към действителността. Близост до същността на рекламата може да открием у Жак Превер и най-вече у карикатуриста Жан-Жак Семпе.

Обичан или предпочитан искате да бъдете? Любим човек или предпочитана книга?

Предпочитан е този, към когото пристъпваме най-напред. Предпочитам блондинките, предпочитам определен шоколад – и в магазина ще посегна първо към него. Обичта е много неясно чувство… Може би понеже идвам от рекламата и съм създал някои марки, предпочитанието е … хм… Все ми е едно дали харесват дадена марка, трябва да я предпочитат, първо нея да отидат да видят. Ако става дума за мен като за писател, това значи, че сред изложените книги "предпочитам" да разгледат първо някоя от Делакур. В личния ми живот е приятно да бъда обичан. Но в службата, когато работиш нещо, където хората общуват, където си в обществото, трябва да си предпочитан, и мисля че Жид има право.

Друг един автор на бестселъри, Уелбек, започна като поет и продължава да пише стихове, дори нов негов поетичен сборник излиза през май във "Фламарион"… Дали пък най-неочаквано няма да се окаже, че и Словото, което бе в началото, е също стока? Че съществува някаква невидима връзка между поезията и пазара, за която поетите и не подозират?

Не знам. Поезията нищо не продава. Тя предлага мълчание между думите. Рекламата използва думите, за да продава; нито една от тях няма естетическа функция.

Наричат ви "цар на формулите". Каква е вашата формула на успеха?

Много мило, но не съм "цар на формулите". Авторите на сатирични песни са такива в много по-голяма степен. Специалистите по рекламата от 60-те години също бяха "царе", когато пишеха лозунги. Днес лозунгът изчезна. От десетина години рекламата по необходимост се подчинява на диктатурата на образа, защото тя също се глобализира. Постепенно думите в рекламата изчезват.

Няма формула за успеха в рекламата. Вярвам в тона на гласа, в интонацията, в музиката, която свързва дадена марка с потребителя и винаги почива на съпричастие и най-вече на почтеност.

Като казвате, че авторите на песни са нещо почти като "царете на формулата", вие фактически признавате, че поезията носи силно, кратко и запомнящо се послание, че все пак има нещо общо с рекламата и може да завладее пазара.

В последната си книга често цитирам поета Жан Фолен, когото обожавам, но в поезията му няма нищо поразяващо. Поезията нищо не продава. Само това, което е между думите. Докато при рекламата продаваме. Срещнах в Монреал един писател и поет от Квебек, който каза нещо невероятно: "Поезията не се разбира, тя се подозира". И е така – не знаем какво означава и най-вече не трябва да се стараем да го разберем. Докато рекламата ти казва само едно нещо: виж какво ти казвам. Тези два начина на писане са много различни, макар че и в двата има малко думи. Поезията и рекламата са абсолютни противоположности.

Помогна ли ви рекламата при писането?

Да, помогна ми. Не обичам дългите фрази, мисля, че живеем в епохата на краткостта – сменяме канали с дистанционното, искаме бързи неща, а в писането аз харесвам по-концептуалните неща, ония, които изразяват идеи, а не предлагат думи. В поезията думите казват нещо различно от думите. В белетристиката те са просто думи: "Времето е хубаво и ние се разхождаме полека". Поезията би казала: "Тялото ми слушаше времето", което всъщност означава същото. Искам да пиша по-скоро поетично, отколкото реалистично.

Като автор на един "списък" очаквал ли сте да се озовете в друг – на най-четените за 2012-а писатели, като оставихте зад себе си далеч по-утвърдени имена?  

Не. Въпреки, че пишем, за да ни четат, аз никога не съм си представял, че ще имам толкова читатели. Жан Кокто определя успеха като случайност. И аз така мисля. Не се занимавам с цифри, класации и състезания. Случи ми се нещо много хубаво, може би вече няма да се повтори, може пък и да остане с мен, не знам. Не решавам аз, а читателите.

Ако вашата героиня Жослин губи фиш за 18 милиона от тотото, мъжа си и семейното щастие, то би могло да се каже, че вие сте този, който печели джакпота. Не ви ли обзема страх, че съдбата може да обърне и срещу вас, и най-важното, да ви приучи към лесния успех?

Първо, успехът никога не е лесен, иначе всички щяхме да го имаме. Второ, аз наистина вярвам, че съдбата може да се обърне и застане срещу вас. Но пък и моите най-черни години може да са минали и именно предишната ми мрачна съдба да се е обърнала на 180°? Кой знае? Само глупаците свикват с успеха. Всяка нова книга, всеки нов диск е за първи път.

С какво най-много ви плаши бъдещето – в личен и обществен план?

В личен план постоянно ме плашат болестта, умственото и физическо отпадане, загубата на контрол – това са ужасни неща. В обществен план завистта е нещо страшно… А също несправедливостта, неразбирането.

Вие определено притежавате редкия талант да докосвате най-тънките струни в душата на обикновения човек и да го превръщате в един вид "герой на нашето време". Това случайно в процеса на писането ли става, или си изработвате предварителна стратегия?

Нямам стратегия. Възпитанието ми беше такова, че много рано се научих да обръщам внимание на другите (което не ми попречи да постъпвам неуместно, а понякога да наранявам), после поради професионалните ми задължения тази наблюдателност и добронамереност продължи. Харесвам приятните хора и искам да им отдам почит чрез книгите си.

Импулсивен или рационален творец сте?

Мисля, че съм точно по средата.

Познавате ли Пелевин и неговия роман "Generation П", в който главният герой е принуден да зареже поезията и за да оцелее, започва да пише рекламни текстове? За да стане, също като вас, "цар на формулите"…

Не, не го познавам. Но изборът на героя му не ме учудва. Когато един критик попитал основателя на издателство "Галимар" Гастон Галимар защо публикува "тези ужасни американски криминални романи", той отговорил: "Ами нали трябва да храня поетите си".

Вие пишете просто и поетично, без да отрупвате прозата си с описания, метафори, многозначителни детайли, като знаете къде да поставите акцентите, особено смисловите. Книгите ви са четивни и тъй като техен герой е "малкият човек", който внезапно става голям и съдбата го подлага на изпитание, те се грабят именно от "малките" обикновени читатели. Не ви ли се струва, че колкото по-тясна става днес за човечеството земята, толкова по-уязвим, предвидим и лесно управляем става човекът? Или смятате, че много трудно може да се промени и е изначално един и същ?

Колко сериозен въпрос! Мисля, че всички ние по същество сме оцеляващи същества. И че този инстинкт ни променя постоянно. Не става въпрос за броя на хората на земята, а за чувството за загуба, залегнало дълбоко в нас. Еволюираме и постоянно се приспособяваме. Загиват хората, които не успяват да го сторят.

Случайна ли е приликата между портиерката Рьоне в "Елегантността на таралежа"от Мюриел Барбери и вашата галантеристка Жо от "Списъкът с моите желания"?

Да. Ами да.

Не мислите ли, че днес, когато пропастта между богати и бедни става все по-дълбока, литературата обръща поглед не толкова към "малкия човек", колкото към масовия читател? Че се пише твърде много и не толкова за обикновените хора, колкото за да се спечели от тях?

Не знам дали е така. Пише се в условията на икономически пазар, който не може всичко да поеме. Хубаво е, че има толкова много книги. Хората имат право на избор. Лошото е, че се продават все по-малко. Аз съм за разнообразието. Искам да чета и масова литература, и книги за човека от улицата, и интелектуална проза. Може да обичам и Вагнер, и поп певеца, който пее "Бейби към бек". В изкуството няма правила – независимо дали е живопис, музика или литература, то е среща с духовната нагласа на този, който го възприема в даден момент. Дори някоя тъпа книга в определен момент може да ти достави наслада. Не може да съществува един-единствен стил.

Във Франция в областта на литературата съществува малка група интелектуалци, които обичат да поучават – това е добро, това не е. Но кое е добро? Я вървете на майната си! Всичко е добро! Щом доставя някому удоволствие, не трябва да се раздават присъди! Може да пишете и лесни, и сложни книги, важното е да го правите не против, а за хората. Чел съм и книги, които не са ми харесвали, защото съм ги чел в лош момент, но след пет години си казвам: "Я виж, това било добро!" Има дни, когато съм момиче и искам да чета любовни истории, друг път искам да се чувствам герой – в литературата йерархиите нямат място, тя трябва да остане нещо популярно, демократично, общодостъпно. Историята познава твърде много случаи, когато едни хора са горели книги на други с думите: "Нямате право да четете това".

Вчера обядвах с Мюсо. Обади ми се и ми каза: "Харесвам книгите ти". Той пише бестселъри и е овладял донякъде рецептата. Оплака се, че предпоследната му книга се продавала добре, но хората я намразили, защото в нея имало убийство и развод. Говорели: "А не, господин Мюсо, от вас искаме книги, с които да прекараме три приятни часа във влака или в самолета, или просто през уикенда. Само това искаме от вас. За какво ни е някакъв тип, който се развежда и е хукнал да убива хората". Мюсо обаче обича това, което прави, и там му е силата.

Изпитвате ли удоволствие от писането? Достатъчно ли ви е единствено то, или бързате да го споделите с читател?

Удоволствието е огромно. Но не бива книгите де се държат в чекмеджета, нужна е свобода. Дори една посредствена за нас двамата книга за друг може да се окаже шедьовър. Защо е необходимо да му се разваля удоволствието, да се тръби, че "това" нищо не струва. Като искат да четат романи от поредицата "Арлекин" – да четат. Вярно – тъпи, идиотски любовни романчета, цели 200 страници ще минат, докато лекарят и медицинската сестра накрая се целунат. Всички казват, че са боклук – а защо? Нали все пак някоя домакиня със съпруг гадняр и деца, които знаят само да й натякват: "Аман от твоите буламачи, за нищо не ставаш!", ще чете и ще мечтае… Какво щастие за нея! Какво като не е добра книгата? Важното е, че жената се е разчувствала, пък си е направила и труда да я купи. Не трябва да поучаваме никого, аз съм много толерантен в това отношение.

Наблюдавах ви как надписвахте книгите си на Салона на книгата. В сравнение с Амели Нотомб, която на съседния щанд разиграваше театър и като фея от приказките след всеки поставен автограф грациозно поднасяше книгата си на щастливия купувач, разперваше ръце срещу светкавиците на фотоапаратите и се целуваше с него, – като същевременно внимаваше някои по-несръчни от тях да не й съборят шапката – вие имахте вид на лекар. Толкова съсредоточено и продължително разпитвахте хората от опашката пред вас, сякаш бяха пациенти, а не читатели, и от вашия автограф им зависеше животът – не само техният, но и вашият, и въобще животът на планетата…

Амели Нотомб поставя в центъра на сцената себе си, а аз – човека, който идва и чака 45 минути, за да му надпиша книгата си. Не мога просто да надраскам няколко думи и да обявя: "Следващият". За тези хора това е толкова рядко – да видят определен автор. Има някаква магия във всичко това, самата книга вече не е същата, когато е с автограф. Винаги изслушвам човека и се мъча да съчиня нещо, свързано с това, което ми разказва. Така че като прочете посвещението, да си помисли: "Направил го е заради мен… Аз съществувам за този писател, защото го е направил заради мен".

Явно трябва да дойдете и в България, за да зарадвате и нашите читатели. Каква реклама бихте й направили?

Моята реклама ли? – Книгата, която ви прави по-богати.

И ако пожелаете, на драго сърце ще дойда.

март 2013, Париж