ПРИКАЗКИТЕ НА ГОСПОДИН КАБОДА

Алек Попов

Елена Алексиева е сред най-талантливите и отчетливи гласове на съвременната българска литература. Сборникът "Приказките на господин Кабода" е първият ѝ опит в литературата за деца. Той е своеобразно продължение на нейните творчески търсения, които минават през различни жанрови и стилистични трансформации, запазвайки характерния глас на авторката. Винаги прецизна в своя изказ, изследваща света от особена гледна точка, Елена Алексиева и сега ни предлага текст, който отправя предизвикателство към традиционните ни представи за жанра, в който е създаден. Абсурдни, сериозно-иронични, взрени в детайла и същевременно изчистени от всякакъв бит, тези приказки ни пренасят в един странен свят, зареден с особено напрежение. Те сякаш подтикват към откривателство и водят читателя по непознати пътеки. Но въпреки своеобразието си, историите за господин Кабода не остават изолирани в рамката на експеримента, а дискретно комуникират с някои от най-плодотворните и интересни тенденции в световната и българска литература. Разполагат се в традицията на абсурдната проза за деца и възрастни, създадена от автори като Луис Карол, Джани Родари, Борис Априлов. Не са много произведенията в българската литература, които могат да издържат на това интелектуално предизвикателство и прави чест на авторката, че е избрала този труден път към детските умове и сърца.

Бойко Пенчев

Елена Алексиева е едно от най-интересните имена в съвременната българска литература. Спокойно можем да я наречем "европейски писател" заради способността й да бяга от клишираните, масмедийни сюжети и описания на социалната среда. Нейният фокус е върху невидимата драматичност и метафизичната изостреност, скрити в привидно обикновеното индивидуално съществуване.

Сборникът с разкази (може да бъде разгледан и като камерен роман с фрагментарна структура) "Приказките на господин Кабода" разширява полето както на авторските ѝ търсения, така и на психологическата проза, писана на български днес. "Приказките на господин Кабода" е книга, в която действието тече в една действителност с размити национални, социални и географски маркери. Главните герои са необвързани роднински възрастен и дете, но отношенията между тях са очистени от тривиалните, до болка познати ни пикантерии. Става дума за аналитично вглеждане в изграждането на крехкото доверие между две човешки същества, между които няма друга свързваща линия, освен потребността от обич. Това е книга, показваща как живеенето с другите и живеенето в самота са не противоположности, а сложно преплетени, трудно разграничими понятия.

Липсата на социална определеност придава на "Приказките на господин Кабода" нещо от магичното очарование на модерната притча, където се залага на напрежението между сюжетния ход и дискретния, отворен подтекст. За разлика от притчата обаче, разказите на Елена Алексиева демонстрират много рядко за днешната българска литература психологическо майсторство, усет за играта между казано и премълчано. Елена Алексиева е майстор на финото, понякога болезнено точно наблюдение върху преливанията между страх и надежда, омраза и привързаност, изтъкаващи природата на човешките взаимоотношения.

Елена Алексиева:

БИХ ИСКАЛА ДВА ЖИВОТА – ЕДИН ЗА ЧЕТЕНЕ, ДРУГ ЗА ВСИЧКО ОСТАНАЛО

Писателката Елена Алекисева, носител на "Икар" за пиесата си ”Мадам Мишима“, която има и награда "Аскеер" за съвременна българска драматургия за "Терапевтът", издаде преди дни "Приказките на господин Кабода" (на "Факел експрес") и за изтънчените естети на словото това си е голяма новина. Една много необикновено интелигентна и готина авторка, която поразява с различното си мислене и позиция. Нейните романи, разкази и пиеси са превеждани на френски, английски, руски, испански, полски, унгарски, сръбски и др. Има награда "Хеликон" за сборника с разкази "Читателска група 31". Откъде обаче извика новият си герой на белите листове и кой е той?

Честност

"Като всяка друга книга, вероятно и "Приказките на господин Кабода" си има своята предистория, но понякога тя остава скрита и неосъзната и когато случаят е такъв, предпочитам да приема, че просто се е появила отнякъде – оттам, откъдето се появяват всички книги може би. Господин Кабода действително се яви съвсем неочаквано един ден с все шапката и брадата си, пещерата, в която живее, доматите в саксии, които отглежда, с всичките си странности – не непременно симпатични – и, както се казва, дойде и остана. Когато започнах да пиша първата история от книгата, разбрах, че това е приказка. Когато я завърших, разбрах, че има и още", обясни Елена пред  "Телеграф". Получава се книга, която тя лично изобщо не приема като предназначена само за деца. ”Нейните герои са едно дете и един възрастен, господин Кабода, които заедно извървяват безкрайно трудния и дълъг път на сближаването между хората, на приятелството, което има начало, но също и край. Техните отношения са напълно честни и равностойни, в тях го няма снизхождението на възрастния към детето или онази привидна незрялост, която приписваме на децата, защото смятаме, че тя прави общуването по-лесно и ни освобождава от отговорност. Мисля, че честното изкуство по принцип – независимо какво е – е предназначено и открито за всички. Единствената особеност е, че децата като че ли са по-чувствителни към него, не можеш лесно да ги излъжеш. И това още повече задължава", смята авторката. Отвъд таланта, какво обаче му е необходимо на един писател да бъде успешен и дали професията по света е по-престижна? "Мисля, че талантът би следвало да му е достатъчен. Хубаво е, когато покрай него се постигне и някакъв публичен успех, но това не е задължително, а нерядко е и вредно. Виждаме го и в нашата собствена среда, която е толкова смехотворно малка, че всякакъв публичен успех практически е лишен от тежест. Често обаче литературата и успехът се бият помежду си. Тук вече всеки прави своя избор. Аз нямам чак толкова големи наблюдения дали на писателите другаде им е по-трудно или по-лесно – в редица случаи нещата зависят от онова, което предлага като възможности средата. Говоря за стипендии, пътуване, осигуряване на щадящи възможности за работа – предимно в академична среда, но не само – които способстват писателския труд. В това отношение у нас средата е по-скоро враждебна. Но пък аз предпочитам хиляди пъти работещият писател, т.е. този, който има и друга професия, която го храни, и който не губи живата си връзка с живота и тя захранва писането му, пред този, който съществува в една осигурена и изолирана обстановка", казва тя.

Сепуко

Елена обра овациите през 2014 г. за пиесата "Мадам Мишима", моноспектакъл на актьора Михаил Милчев с режисьор Калин Ангелов. Канавата, по която ниже разказа, е животът на прочутия японски писател, поет, светски лъв Юкийо Мишима, приключил земния си път със сепуко. "Текстът дойде като резултат от моя дългогодишен интерес, бих казала дори обсебеност на моменти, към личността на Юкийо Мишима, не само писателя, но дори в още по-голяма степен човека. Няма как накратко да разкажа откъде дойде този интерес и на какво се дължи. Да кажем просто, че понякога гениалността на твореца като такъв се прехвърля и върху личността му. Тоест, ако можем да разграничим творчеството от живота, оказва се, че има хора, които са гениални и в двете. За мен Мишима е точно това. Погледът към него в пиесата е мой личен, той няма амбицията да отразява по някакъв повече или по-малко обективен начин различните философии, залегнали в японската култура и светоусещане. Аз съвсем не ги познавам чак в такива подробности, а и не ми беше необходимо в случая. Моят поглед е този на един човек от Запада – в цялата широта на понятието, - който се опитва да се приближи и разбере друг човек, блестящ и непонятен дори за собствената си култура. Не съм имала по-големи амбиции. И мисля, че това беше съвсем ясно разбрано от публиката, която дойде да гледа представлението на актьора Михаил Милчев. Нещо повече, то беше разбрано и оценено по достойнство дори от немногобройните зрители японци и японисти, които го видяха. За нас това беше много важен ориентир", пояснява писателката. Точно преди година пиесата имаше сценично четене на английски в консулството ни в Ню Йорк. То беше организирано като съпътстващо събитие към фестивала "Нова литература от Европа", в който Елена участва благодарение на Фондация "Елизабет Костова". "Мисля, че се получи забележително. Режисьор беше Гуин Макдоналд, а ролята се изпълняваше от чудесния Джеймс Саито. Имахме и звукова картина на живо, с традиционни японски инструменти, която беше дело на актьора и музикант Пери Йънг. Това даде съвсем ново измерение на представлението под изключително фината режисура на Гуин", споделя авторката.

От Русия с любов

В началото на септември в Русия излезе романът на Елена Алексиева ”Нобелис- тът“, като част от поредицата "Съвременен български роман" на Руската държавна библиотека "Рудомино" и нашето Министерство на културата. "Това е едно начинание без паралел в превода на съвременна българска литература. Досега са излезли 10 книги, а се задават и още. Направихме представяне в рамките на Международния панаир на книгата в Москва, което протече много хубаво. Впоследствие имаше дори добър критически отзвук за нея, което не се случва често с български произведения в превод, особено пък в Русия, където българската литература дотолкова няма никакви позиции, че я гледат като чиста екзотика. За съжаление тя е в подобно положение почти навсякъде другаде. Така че няма как да не съм доволна, това все пак е нещо. Предпочитам друга професия да ме храни, да не губя живата връзка с живота – признание от големия свят, че поне съществуваш", отбелязва тя.

Животът

Писателите са хора с позиция за живота тук и сега, и няма как да бъде подминат въпроса срещу какво трябва да се воюва днес. "За мен основната битка, до която се свеждат абсолютно всички останали по света, големи и малки, кръвопролитни и абстрактни, е тази на човека със самия себе си. Антропоцентричният модел, по който продължаваме да живеем – и по който систематично се избиваме, доказва постоянно своята дълбока несъстоятелност. Човекът като такъв, сам по себе си, не е автоматично ценност, нито пък е по- голяма ценност от което и да било друго живо същество. Ценност е не човешкият живот, а животът по принцип. А най-голямата ценност е светът, в който живеем. За съжаление все повече се убеждавам, че битката за него – която най-вероятно за човека ще се окаже и последната – е вече изгубена“, казва Елена Алексиева. За нея въображението е зрението на мисълта. ”Няма нужда да си измисляш, достатъчно е да гледаш внимателно – това е въображението. И ако наистина има нещо, което да го храни и да му позволява да расте и да се превръща в активна сила, това е четенето. За мен четенето е не по-малка стихия от писането. В много случаи дори и по-голяма. Често съм си мечтала, ако можех, да имам два живота: един само за четене и друг за всичко останало. Преди, когато пишех интензивно, спирах да чета, толкова ме увличаше писането. Сега продължава да ме увлича, дори още повече, но и не мога да спра да чета едновременно. С годините чувствам голяма нужда да се връщам към класиката. Неотдавна имах период, в който четях и препрочитах само Фокнър и Достоевски и нямах потребност от абсолютно нищо друго. Други мои големи ”любови“ в този смисъл са били Греъм Грийн, Дж. М. Кутси, Томас Бернхард... последното ми голямо увлечение е Андрей Платонов", споделя тя.

Интервю на Боряна Колчагова