Начало / Книги / ЖЕНАТА, КОЯТО НЕ ОСТАРЯВАШЕ

ЖЕНАТА, КОЯТО НЕ ОСТАРЯВАШЕ

ЖЕНАТА, КОЯТО НЕ ОСТАРЯВАШЕ

Грегоар Делакур

ЖЕНАТА, КОЯТО НЕ ОСТАРЯВАШЕ

(Grégoire Delacourt)
(LA FEMME QUI NE VIEILLISSAIT PAS)

Роман
Първо издание, 2018

Превод от френски Александра Велева
Редактор Георги Борисов
Художник Анна Симеонова

ISBN 978-619-7279-22-1
Формат 32/60/84
208 с.

13 лв. (мека корица)

ГРЕГОАР ДЕЛАКУР:

"ОТМИНАВАЩОТО ВРЕМЕ НЕ Е ПРОКЛЯТИЕ"

Интервю на Дана Филип, съпруга на писателя,

автор на световноизвестния роман Списъкът на моите желания

и току-що излязлата на български език книга

Жената, която не остаряваше

 

Защо мислиш, че не искаме да остареем?

Ужасното в стареенето не е, че се приближаваме до смъртта, това всеки го знае и малко или повече се примирява с него – не, ужасна е опасността да останеш сама.

Казваш сама.

Да. Много повече жени са зарязвани от мъжете си заради някоя по-млада, често на възрастта на дъщерите им.

Искаш да кажеш, че жените и мъжете реагират по различен начин?

Жените се опитват да забавят признаците на собственото си остаряване, докато мъжете правят същото, само че със света около себе си, с предметите и хората.

Защо се появи тази книга? Имаше ли нещо конкретно, което да я предизвика?

След последния ми роман "Да танцуваш над пропаст", в който героинята се влюбва безумно и напуска децата и мъжа си (когото обича), получих много писма от читателки. Повечето споделяха усещането си на вина, на невъзможност: нещастна съм, но не мога да го напусна. Тези техни терзания започнаха да ме обсебват по един твърде тягостен начин и за да усетя отново земя под краката си, започнах да търся остров. Намерих го в тази книга. Тя се оказа спасителен пояс.

На колко години човек е стар днес?

Не знам. Има една лесна фраза, според която възрастта е в главата. Съществуват обаче и много други признаци. Един от тях е култът към младостта в съвременното общество. То ни "състарява" много бързо, категоризира ни като "бивши" още на четиресет години. Спомням си какво каза веднъж едно петнайсетгодишно момиче на майка си: "Мамо моля те не се включвай в Инстаграм, ще стане тъп като Фейсбук". А и светът на бизнеса ни захвърля като залежала стока още на петдесет. Върхът на сладоледа обаче, началото на края е, когато започнат да ви отстъпват място, за да седнете.

Какво те впечатлява най-много в собственото ти остаряване?

Благодаря ти, че забеляза колко съм остарял! Откровено казано, в началото – а то за мен беше около четиресетте, – бях леко тъжен. Започнах да си давам сметка какво ще загубя: може би жизнеността, донякъде бързината, дори и гъвкавостта, малко от благотворната нетърпеливост. Но в същото време се досещах и за онова онова, което щях да спечеля: един особен вид спокойствие, по-голяма решителност, способността да се отърсиш от излишните, тежки, токсични неща. И днес се чувствам по-лек, по-ефикасен, по-полезен за самия себе си.

Кое е най-лошото и най-доброто при остаряването?

Най-лошото е според мен да останеш сам. Сам с тяло, което си престанал да разбираш. С памет, която ти се изплъзва. Сам в дом, който не познаваш. Самотата е най-лошото в старостта. Що се отнася до най-доброто, то е точно обратното. Това да сте двама. До края. В книгата ми идеята да сте заедно до края, да преминете през времето двама, преобръща всичко.

Усещаш ли възрастта си?

Усещам лека болка сутрин в ръцете. Задъхвам се по стълбите след втория етаж, въпреки че спрях да пуша заради тебе преди осемнайсет години. В добрите дни успявам да пробягам обичайното разстояние. Но не съм загубил нито грам от борбеността си, от енергията си, от желанията си. Напротив.

Би ли желал, ако е възможно, да живееш вечно?

А, не! Дори с риск да пропусна няколко чудесни телевизионни сериала, няколко изключителни книги, чиито автори още не са родени, не. В мимолетността има нещо много красиво. В книгата Бети, жената, която не остарява, казва: "Нещата трябва да умират, за да сме сигурни, че един ден действително сме ги притежавали."

С рекламите си ти продаваш кремове и мазила срещу бръчки, а в книгата си ги изхвърляш на боклука.

Книгата ми е приказка. Наистина много реалистична приказка, но все пак приказка. Да, героинята ми не се нуждае от подобни мазила. Рекламата се подхранва от действителността, където остаряваме и искаме да намалим видимите признаци за това. Когато предприемам рекламни кампании в тази област, аз се старая винаги да се обръщам към жените с уважение и да им казвам истината.

 "Жените са вероятно единствената група хора, която става изключително радикална с възрастта" , казва Глория Стейнъм, иконата на феминисткото движение през 60-те и 70-те години. Вярно ли е това?

Не знам. Ще ми се да вярвам, че са такива от самото начало. Че знаят какво е най-добро за тях. Това е единственият начин да си свободен.

 "На петдесет години лицето на човек е такова, каквото е заслужил" отбелязва Джордж Оруел. И с тебе ли е така?

Не харесвам лицето си.

"Стигнах до възрастта, когато синините ми са от вътрешните провали, а не от външни наранявания", пише Никол Краус. А ти?

Аз ли? Моите синини не са единствено последица от провалите ми, но и от грешките ми, от напразните ми надежди и няколкото радости.

 "Ние закусваме заедно – аз с бръчките си, той със своята свежест ...", споделя Брижит Макрон. Какъв великолепен житейски урок, нали?

Каква влюбена проницателност! Тази фраза ми хареса много, именно защото не е чисто и просто фраза. Достатъчно е да ги видиш как се гледат, как се държат за ръка, за да не отлети единият от двамата. В историята им има невероятна свобода, и то в една опасна епоха, когато фалшивите морал и пуританизъм се завръщат отмъстително.

Как ще остарееш – "gracefully" (елегантно), както се казва на английски, или "kicking and screaming" (с ритници и крясъци)?

Ще остарея с тебе, надявам се. Значи gracefully.

Каква следа искаш да остави книгата ти в съзнанието ни, след като я затворим?

Първо, надявам се, че си изпитала удоволствие от прочита ѝ. И че си пожелала да вярваш, че отминаващото време не е проклятие, че красотата не е младостта и младостта не е щастието. Че тази книга ти е казала колко си хубава…

Благодаря.

Няма за какво.

Превод от френски Александра ВЕЛЕВА

Новата звезда на френската литература Грегоар Делакур е роден през 1960 г. във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в рекламния бизнес, където печели световна известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция "Какъв хубав ден", работи за "Епъл", "Сефора", "Тетенже", "Гоу Спорт", "Галимар".

Първият му роман "Писателят в семейството" излиза едва през 2011 г., когато – според собственото му признание – Делакур се осмелява да напише изречение, по-дълго от рекламното "Без вода кожата повяхва". Романът е отличен с петте най-престижни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза "Списъкът с моите желания", който му носи международна известност и бързо се превръща в бестселър и в касов филм. С него Делакур попада в един друг списък – на десетте най-четени автори във Франция, а сценичната му версия тръгва по световните театри. През 2015 г. парижкият театър Сите 13 отбелязва 500-то представление на едноименния моноспектакъл. Истинска сензация предизвиква третата му книга "Какво поглеждаш най-напред" (2013), заради която Скарлет Йохансон подава съдебен иск срещу автора за неправомерно използване на името ѝ, което му носи глоба от 2500 евро и 150 000 читатели.

Следват романите: "Виждахме само щастие", обявен за най-добър роман на 2014 г., разминава се на косъм с най-престижната литературна френска награда "Гонкур"; "Четирите сезона на лятото" (2015) – отново оглавява списъците с бестселърите и е поставен на сцена; "Танц на ръба на пропастта" (2016), "Жената, която не остаряваше" (2018).

Въпреки огромния успех на своите книги, Грегоар Делакур не спира да работи в областта на рекламата, без нито за миг да се главозамайва от успехите си.

                                 

                                 

За да поръчате книга

Тел. + 359 2 465 03 44
email: fakelex@tea.bg

Контакт с нас

пл. Славейков № 11
София, 1000
България