Начало / Издателство / Директор / Разговори / НАЙ-ТРУДНО СЕ ПРОМЕНЯ СЪЗНАНИЕТО

НАЙ-ТРУДНО СЕ ПРОМЕНЯ СЪЗНАНИЕТО

Списание Факел показва голямата литература, от която е лишен българският читател

Може да прозвучи апокалиптично, твърде мрачно и прекалено емоционално, но българската нация загива. Голямата тревога е, че у нас най-късогледо се пренебрегва културата, а това ще изиграе много лоша шега на онези, които го допускат, това каза пред Гласове Георги Борисов. И още: Много е лесно да стигнем до чалгата, след като десетилетия наред на този народ му е набивано как да мисли и какви партизански песни да пее.

Скоро ще се навършат 30 години от излизането на първия брой на сп. Факел. През 1981 г. то излиза като двумесечник за съветска литература, през последните няколко години издавахте по три-четири книжки, а тази година излезе само един брой, който оформихте като алманах. Какви са причините за това?

‒ Да, през последните години периодичността намаля, но общият годишен обем остана същият. Причината, както може да се досетим, е финансова. И не само. От 15 години подбирам и редактирам материалите за всеки брой абсолютно сам, самият аз вече не издържам, а професията на редактора у нас е на изчезване. Както и тази на коректора между другото. Все по-малко са и опитните, всеотдайни преводачи, прeводачите с познания и с мисия. Да не говорим за руския език, който се превръща в рядък, екзотичен, бих казал, за нашата страна език – като японския и китайския, да речем. За последните двайсет години инерцията на разрухата разби най-силната школа у нас за превод на художествена литература – руската. И най-сръчният и опитен преводач обаче има нужда от редактор. Преводът е изкуство, което търпи безброй варианти, една фраза или стих може да бъде възпроизведен по десетки начини. В допълнение на това езикът ни обедня катастрофално, отчасти заради нахлуването на чуждиците, отчасти заради все по-елементарното мислене на хората. Вижте как се изразяват младите, колко и какви думи използват! Неизвестно защо изчезват думи, които са напълно равностойни на тия, с които ги заменяме. Откакто се върна царят и ни призова да мислим позитивно, думи като отрицателно и положително изчезнаха. Самият политически език у нас стана недостъпен за обикновените хора и вероятно това е от полза за политиците, които често сами не разбират онова, което говорят, а и нямат какво да кажат. Пристигнат от някаква проява на Запад, дадат пресконференция и разбрали-недоразбрали, транскрибират на български някоя абсолютно неизвестна чуждица. Ние вече нямаме виждане за нещата, а само визии. Няма да интегрираме циганите, докато употребяваме думата интегрирам. Едва когато приобщим човека, той ще ни разбере и ще се интегрира. Спорът кое е първично – езикът или мисленето, е подобен на този за яйцето и кокошката. Но много често езикът и начинът, по който изразяваш мисълта си, определят мисленето.

Нека се върнем към руския език и литература. Намаляващият брой на добрите редактори и преводачи от руски език не е ли следствие от отслабващия интерес към руската литература и култура?

‒ Не, напротив. Това е една изключително самобитна култура, с много силна литература. Руснаците винаги са оспорвали западните авторитети, винаги са имали свое виждане за нещата. Маркони е открил радиото по един начин, Попов по друг. Русия наистина е друг свят, друга цивилизация, подобна на китайската. А самите ние имаме нужда от тази култура не само защото сме свързани традиционно с нея или защото нашите литератури са израсли от общ ствол, а и поради близостта на езиците ни. Бих казал дори, че сме свързани генетично с тяхната култура и велика литература. Съвсем съзнателно в този брой на Факел представям алманах Метропол, алманахът, който преди 30 години взриви политическата система в бившия СССР и предопредели развитието на съвременната руска литература.
Днес нашата литература открива тенденции и стилове от началото на миналия век. Не може да се изживяваме като модернисти, копирайки единствено западноевропейските образци от онова време. Нашата литература боледува от неизживяно детство, тя е твърде регионална, далече от проблемите на големия свят. От тази работа най-много страда читателят. Той иска да прочете нещо за себе си, да намери художествено осмислена новата действителност, но това липсва в предлаганите днес експериментални и подражателни съчинения. Липсват и големите теми, засягащи цялото общество. Не може да се ровиш само в собственото си село и да описваш пъпа си на десетки страници. Докато съвременната руска литература следва собствените си традиции, образците на голямата си класическа литература, за да каже нещата за днешното време. И тъй като България и Русия имат, общо взето, сходно близко минало, процесите, които протичат тук и там днес, са горе-долу едни и същи. Поради тази причина произведенията, създавани в Русия, са дори по-близки на българския читател от тези, които се създават днес у нас. Ето затова е толкова търсено и необходимо списание Факел. То не пропагандира някаква проруска или просъветска идея. Няма носталгия към съветското минало. Напротив, показва голямата литература, от която е лишен днес българският читател.

Как може да бъде решен този парадокс – от една страна, интересът към руската литература е висок и съвсем закономерен, а от друга страна, все повече липсват преводачи и така да се каже, медиатори, които да направят достъпна тази литература за българските читатели?

‒ Самата огромна и приказно богата Русия трябва да се замисли дали не може да подпомага разпространението на руската литература по света и публикуването на собствените си автори навън. От друга страна, нашата държава трябва решително да увеличи средствата за висшите ни учебни заведения. За съжаление твърде висок процент от представителите на т.нар. поколение на прехода е буквално невежо, няма никакви литературни интереси. Именно това поколение обаче ще бъде моторът на нашия живот през следващите 20 години. Все още не сме опрели дъното, именно благодарение на 50–60-годишните днес.

Тоест според вас у нас ситуацията е противоположна на библейската история за излизането от Египет? Тогава се е знаело, че обетованата земя може да бъде достигната едва когато измрат и последните родени в земята на робството, а вие твърдите, че ни чака дъното щом си отидат онези, които са получили образованието си по време на тоталитарния режим.

‒ Натам отиват нещата. Не знам дали управляващите си дават сметка за какво става дума. Може да прозвучи апокалиптично, твърде мрачно и прекалено емоционално, но българската нация загива. Голямата тревога е, че у нас най-късогледо се пренебрегва културата, а това ще изиграе много лоша шега на онези, които го допускат.

Въпреки думите ви за българската литература, вашето списание винаги е публикувало и български автори. Защо според вас съвременната българска литература не успява да осмисли художествено новата реалност?

‒ Разбира се, има и силни писатели, появяват се отделни великолепни творби, но аз говоря за общото равнище. Целият проблем е, че мислим постарому, че дори когато описваме новата действителност, ние не пресъздаваме новото, не можем още да изработим новия художествен език. Навремето в един разговор с мен Владимир Буковски каза, че нещата в нашите страни ще се променят едва когато дойдат на власт днешните 10–14-годишни деца, когато съзнанието ни се освободи окончателно от излишния товар на миналото. Което не означава, че то трябва да бъде забравено. Най-трудно се променя съзнанието, то е най-консервативно. Може да си купим нови къщи, да си построим нови градове и църкви, но ще продължим да се молим на старите идоли.

Кое е онова наследство от тоталитарното мислене, което продължава да бъде устойчиво и най-много ни пречи?

‒ Носталгията по миналото, по това, че през ония славни години нямаше бедни и богати, че хората не си брояха стотинките за парче хляб… А колко бързо забравихме, че не можехме да отидем до съседна Италия, или да речем, че за един виц те изселваха по селата… Ето за тия примитивни разсъждения, стереотипи и митове в мисленето ни става дума. Така сме възпитани от демагогията на една партия, която на черното казваше бяло и която до ден днешен продължава да се измята като фурнаджийска лопата.

‒ Коя партия имате предвид?

‒ Майката столетница, както и повечето днешни нейни разклонения и образувания. След като в продължение на петдесет години у нас нямаше друга партия освен БКП – как да се развият модерни партии и партийни лидери, откъде да дойде новата политическа класа? След 9 септември интелектуалният елит у нас беше не само обезглавен, но и унищожен, а властта отгледа нова работническо-селска, народна интелигенция, която да я обслужва, без много-много да залита по неприсъщи за здравия българин нездрави западни философии и теории. Дивашкото отношение към културата днес е част от един културен проект, който започва не преди двайсет, а преди 70 години. Много е лесно да стигнем до чалгата, след като десетилетия наред на този народ му е набивано как да мисли и какви партизански песни да пее. Естествено че след като шлюзовете се отворят, нахлува най-голямата мътилка. Масовата култура не е български патент. Масовата, попкултурата, е световно явление, но у нас тя съществува в крайно уродлив вид, понеже за един кратък период бързаме да наваксаме онова, което някои народи, както казваше вождът Димитров, са постигнали за столетия. Между другото, ето го точния цитат, който звучи крайно съвремено: България за 15–20 години да направи това, което другите страни и народи са постигнали за столетия.

Пишете, че бездушието, бездуховността и безкултурието, немилосърдието и жестокостта са част от този културен проект

‒ Да, и за жалост това е една от характеристиките на днешното ни общество. Виждате какво насилие, злоба и агресия царят дори сред децата днес. За каква духовност, дух и душевност да говорим у човек без елементарна култура и възпитание, осъден на животинско съществуване.

Съзнателно налаган ли е този антикултурен проект от страна на управляващите?

‒ Да, защото по-лесно се управляват неграмотни маси, отколкото интелигентни хора.

Нека впишем в този разговор и актуалната културна реформа. Как ще коментирате закриването или сливането на театри и намаляването на бюджетите?

‒ Държавата не бива да се меси в творчеството на човека, тя не може да контролира и цензурира мисленето му. От друга страна, задача именно на държавата, както е във всички европейски страни, които днес сочим за пример, е да подпомага културата. Театрите, издателствата и филхармониите имат нужда от субсидиране, за да не се хлъзнат до равнището на масовия вкус. Освен всичко останало, държавата трябва да образова своите граждани. Как ще стане това, ако тя не подкрепя сериозната литература? Факел има нужда от подкрепа не за да изхранва издателите си, а за да могат читателите му да си го купуват. Ако решим да го продаваме на цената, която ще върне разходите по излизането му, един негов брой ще стане толкова скъп, че почти никой няма да може да си го купи. Не можем да създаваме сериозни културни продукти, ако те не бъдат подкрепяни финансово. Кой ходи да слуша чалга – онези, които реват по стадионите и се трепят по улиците след мачовете. Това е равнището, което се поощрява в момента у нас. Природата не търпи празно място и ако високото изкуство липсва на пазара, неговото място веднага ще бъде заето от най-низшето. Срещу това трябва да се бори държавата, но не като забранява, защото забраненият плод е винаги по-сладък, а като подпомага и поощрява. Убеден съм, че дори обикновеният, масовият българин днес има нужда от сериозна литература, от смислени дискусионни и обзорни телевизионни предавания. Дори на масовия българин му е дошло вече до гуша от ТВ игри и шоупрограми, от дупнишки мадони и азисовци, от неспирните дебелашки сексуални намеци и вицове. Колко са филмите по днешните канали, които ни карат да надникнем в себе си, да размислим за душата си и нейното спасение? Кой въобще споменава думата душа днес у нас?

‒ Вие сте главен драматург на Народния театър, как оценявате реформата, която засегна и вашия театър, или по-скоро театър Сълза и смях?

‒ Много е трудно за една толкова малка страна с население, което непрестанно се топи, да поддържа толкова голямо количество театри и опери, в които се играе някакво представление един-два пъти месечно. Самите актьори, които работят в тях, постепенно губят своя професионализъм. И въпреки това аз съм на мнение, че не може от раз, спорадично и кампанийно да се решават проблемите на културата. Ние нямаме цялостна културна стратегия, работи се на парче, ден за ден. Днес ще намерим пари да закърпим една дупка, утре ще зейне друга, хайде сега и за нея пари… А нов път не се строи.

Преди няколко дни обаче премиерът Борисов посети вашия театър, за да гледа спектакъла Хъшове и обеща още 10 млн. лв. за културата.

‒ Не съм присъствал на разговора му с ръководството и актьорите на театъра в присъствието на Вежди Рашидов, но чух за това. Ако е така, ето каква е силата на изкуството. Спектакълът Хъшове, който се игра за 150-и път, беше посетен и от Цецка Цачева, и от Цветан Цветанов. Няма съмнение, че това емблематично и въодушевяващо представление е докоснало някакви струни на премиера и го е накарало да си даде сметка, че и културата може да бъде полезна на правителството…

‒ Има ли бъдеще сп. Факел според вас? Как отговаряте на твърденията, че то се е изчерпало, изиграло е своята роля и е изпълнило предназначението си?

‒ То разби стереотипите в мисленето за това що е тоталитаризъм и Съветски съюз. В това отношение то действително изигра своята роля. Сега неговата мисия е друга – да не загубят нашите читатели и писатели ориентира си, да могат да се съизмерват с това, което става в другите държави и литератури, да знаят къде сме и как да продължаваме. Колко стихотворения можем да прочетем днес във вестниците, къде могат да публикуват нашите поети и писатели? В България останаха едно-две списания, от което страдат и българската литература, и българският читател. Не смятам, че Факел е изиграл своята роля, във всеки брой той поставя важни теми за обществото и дори предугажда процеси, които тепърва предстоят у нас.

Как подбрахте съдържанието на последния брой на списанието, оформен като алманах?

‒ Никога не съм правил тематични книжки и не съм представял писатели само защото са навършили 80 години, да речем. Това убива едно издание. Предимството на един алманах е, че в него мога да си позволя да публикувам петдесет стихотворения на един от най-гениалните световни поети на ХХ век – Осип Манделщам, в нови преводи, значително по-добри от досегашните. Над сто от 700-те страници на алманаха са посветени на Манделщам, който е пример за това докъде могат да стигнат отношенията между власт и творец. Другата причина да посветя този брой на Манделщам е романът на Юз Алешковски, един изключителен писател, за когото самият Бродски пише, че след Гогол и Зошченко той е най-големият руски сатирик. Това е роман, който наистина се публикува за първи път, той не е излизал нито в Русия, нито по света. В този Малък затворнически роман също се говори за Манделщам. Действието се развива в подземията на Лубянка и разказва за един генетик, арестуван заради това, че е открил клонирането и е в преговори с англичаните да им предостави откритието. В килията, в която лежи, той съзира ред, написан от самия Манделщам…

‒ Защо избрахте точно Осип Манделщам за център на това издание?

‒ Поради две причини. Първо, защото този огромен поет не е стигнал до съзнанието на българските читатели поради лошите досегашни преводи и второ, защото примерът му е показателен за това как може да бъде убит един творец, който противостои на властта, при какви нечовешки условия са живели и творили тези хора, каква съпротива са оказвали. Хубаво е да помним, че от демокрацията до диктатурата има само една крачка. В името на демократичните промени понякога се действа с такава жестокост, че лесно се стига до авторитарен режим и диктатура. Другата тема на този брой е тази за политическата коректност и политически коректното говорене, една важна тема днес. Какви са границите на допустимото и недопустимото в политическата коректност? Представен е обширен блок от материали, сред които основният е на Владимир Буковски, който смята, че политическата коректност представлява нова утопична идеология, която е много близка до комунизма, и не вещае нищо добро за обществата на запад и на изток. Тази нова утопия да не се назовават нещата със своите имена според Буковски е не просто шизофренна, тя е гибелна.

Говорите за отношенията между твореца и властта в условията на тоталитарен режим. Наскоро попаднах на статия за пребоядисания в цвета на модернизацията путинизъм. Как се променят отношенията между твореца и властта в условията на един пребоядисан режим, където мръсотията си е мръсотия, в който и щеш цвят да я боядисваш?

‒ По дефиниция творецът трябва да бъде срещу властта и управляващите. Това е ролята на всеки творец. Дълги години бях приятел с Констинтин Павлов. Когато настъпиха промените, бях свидетел колко народ се изсипа през неговия дом, просто за да се отърка о него, да изпере съвестта си и да легитимира новото си положение на човек, който е приел свободата и демокрацията. И колко хора измежду тези, които го посещаваха и се пишеха приятели, са го тормозели, лишавали са го от работа и от възможността да публикува. Такива като тях, развели знамето на демокрацията, разболяха и него, и Иван Радоев, които трудно можеха да издържат този театър на лицемерието и лъжата. Но вие ме попитахте за режима на Путин. Говори се, че се превръща постепенно в авторитарен режим и че Путин няма да се спре пред нищо, за да съхрани властта си в тази огромна страна. Честният творец обаче си остава честен творец и продължава да пише така, както му диктува съвестта.

По-лесно ли им е днес на честните творци в сравнение с онези като Манделщам, които са били отвеждани на Лубянка?

‒ Не, в никакъв случай. Днес тиражите в Русия са паднали катастрофално, тоест тези хора не могат да си изкарват прехраната от литературен труд. По времето на Манделщам е имало само черно и бяло, сега има и мръсножълто и мръсносиньо. Не винаги можеш да разпознаеш тази мимикрия, много по-трудно е да се ориентираш в едно плуралистично общество, отколкото ако знаеш кой е твоят основен противник. В желанието да се добере до къшея хляб човекът е способен на най-големи унижения. Хората и техните душици стават все по-дребни в ежедневната битка за хляба. В този смисъл на руския писател днес му е много по-тежко, отколкото тогава, когато можеше да изнесе ръкописа си на Запад, да го четат по Би Би Си, да се знае, че се е обявил срещу властта, и накрая тя да го изгони, а той да се пресели в някоя западна държава. Сега това не е възможно. Западът вече смята и твърди, че политическата емиграция вече е изживяла времето си. И на Запад един писател може да загине от глад и в самота. Всъщност положението винаги е било сложно, не може да се каже кое е по-добро – да бъдеш ликвидиран в разцвета на творческите си сили или да гаснеш с невъзможността да осъществиш таланта си и да съзнаваш това.

Какво ще се случи със сп. Факел, ще продължи ли да излиза и как – като двумесечник, като тримесечник или като алманах?

‒ В момента нищо не е ясно. Овергаз и Фонд 13 века България ни помогнаха за издаването на този алманах, но дали това ще продължи и догодина, не знам. Бих го издавал и занапред, ако може и два пъти годишно, стига да се намерят достатъчно средства – не само за хартията, печата и преводите, но и за бъдещите сътрудници, които ще трябва да привлека и подготвя. Ако не успея и някой не протегне ръка, просто повече няма да има Факел

Разговора води Димитрина Чернева
В. Гласове, 15.10.2010

За да поръчате книга

Тел. + 359 2 465 03 44
email: fakelex@tea.bg

Контакт с нас

пл. Славейков № 11
София, 1000
България