Този сайт използва "бисквитки" (cookies) за своята ефективност. Продължавайки напред, Вие сe съгласявате с нашата Политика на поверителност

Начало / Издателство / Директор / Разговори / КАТО ОРИСИЯ НЯКАКВА...

КАТО ОРИСИЯ НЯКАКВА...

Георги Борисов за 30-годишнината на „Факел“

– Защо почти всички литературни и културни издания, които се появиха на сцената след 1989 г., лумваха и изчезваха, а останаха, кажи-речи, само познатите отпреди Прехода „Факел“ и „Култура“?

– Изчезваха, първо, защото се занимаваха с неприсъщи за българската проблематика в момента теми и се опитваха да изпреварят времето, в което и читателите, и те самите бяха изцяло. Това отчасти се дължеше и на субсидиите, предназначени за определени проекти. Второ, защото претендираха да бъдат трибуни на демократичните промени и новото, а крайно тромаво се пренагласяха към динамиката на процесите. Сякаш Стената изобщо не беше паднала и светът не се менеше като на кинолента пред очите ни… Така постепенно у нас се освободи пространство за пошлостта, простащината, чалгата – и помията на масовата култура ни заля. И не на последно място, защото с глобалното затопляне у нас масово се топят и четящите, образованите, културните хора. Какво да се лъжем – в момента в България литературна периодика вече няма. Откакто стана тримесечник, „Факел“ също не е периодично издание в класическия смисъл на думата. Когато преди няколко години реших да го преобразувам в тримесечник, съхранявайки все пак общия му годишен обем, причината беше изключително финансова. Сега, когато съм принуден да го превърна в алманах, причината е вече и липсата на хора, способни да поддържат равнището му, на професионалисти, на елементарно подготвени за целта редактори, да не говорим за преводачи и пр. От 1995 г., вече 15 години, подбирам, редактирам и композирам материалите за всяка една книжка на „Факел“ сам, нищо, че се водя главен редактор. То е така, за авторитет…
А нямаме литературна периодика въобще, защото сигурно нямаме нужда от нея. И това не се дължи само на интернет или на липсата на пълнокръвен литературен живот у нас. В състояние ли е изобщо да съществува сериозна литература без сериозна критика? Колко са изданията в България като „Култура“ и „Литературен вестник“, да речем, които публикуват рецензии и критически статии? Не може една литература да се развива без поглед отстрани, без трезва самооценка и задълбочен анализ на процесите и тенденциите в нея. Информативните отзиви и емоционални есеистични преразкази за нови книги, постановки, изложби и филми в нашите ежедневници не са критика. Къде са аналитичните статии? За мен една от основните причини в момента нашата литература да е затворена в себе си, да бъде дълбоко скучна и безинтересна за Европа и останалите народи по света, е именно отсъствието на умна, теоретична и оперативна критика, която да ни сочи къде точно сме в момента и с кого да се съизмерваме.

– Защо, според теб, литературните теоретици, историци и критици избягаха в области като културологията, социалната философия?

– Защото те все чакат големите автори и книги и гледат много-много да не си мокрят ръчичките с текущия сив поток. Но и защото е къде по-лесно да теоретизираш отвлечено на чужд гръб за неща, подпечатани от времето, отколкото да ловиш мига и прилагаш на практика познанията си, да мислиш и оценяваш самостоятелно, да рискуваш и откриваш автори, ако изобщо притежаваш сетива и вкус за това. С една дума, да вършиш черната работа, без която хляб няма. Ако у нас вече повече от 20 години се руши господстващият поетичен и литературен език, а нов няма, то е защото още мислим със стереотипите на близкото минало, още живеем в него – и то живее в нас. Дори когато се овладява днешната, съвършено нова действителност, тя не само, че не се овладява художествено, ами изобщо не се усвоява от организмите ни. Просто се описва на куц крак по старите схеми и постулати, познати ни от ученическите години, или по начин, който не може да стигне до читателите, защото му е непоносимо чужд и скучен. Цялата ни култура страда от комплекса на неизживяното детство. Представят ни се за връх на модернизма школи и стилове, за които на Запад вече никой не си спомня. Върви се против природата. Подозирам дори, че у нас вече масово се избягва класическият стих, не само за да не изглеждаме старомодни и демонстративно да сечем клоните на традицията, а и за да прескачат стихотворенията ни по-леко езиковата бариера. Западноевропейската школа за превод на поезия, знаеш, се е ориентирала отдавна към буквалния превод на стиховете, без рими, ритъм и пр. Разбира се, нека всеки да пише, както си иска. Но нито едно дете не са ражда абстракционист, нали? Нали преди да се насочиш към абстрактното, трябва да се научиш да рисуваш кон или поне глава на човек… Не е в римичката поезията, това е ясно, а зад и извън нея. Както казваше Далчев, бял стих пишат ония, които имат бели коси. По тази логика най-висшият стих е в мълчанието. Геров и Константин Павлов вървяха към това висше мълчание, дори и като написан текст – докато, за съжаление, не се сляха с него.

На какви критерии трябва да отговаря един съвременен български писател, за да попадне във „Факел“? Ти подбираш максимално високи образци на руската и на световната литература. Усещаш ли недостиг на български автори?

– Не, почти винаги се намира български автор, който да се впише в общата картина на броя, без да се слива с нея. Най-ценното и трудно постижимото, според мен, за литературно списание като „Факел“, е, че всяка негова книжка си има определена тема, около която всеки един от поместените материали се върти. Тон за нея дава обикновено централното художествено произведение, а автори от цял свят му пригласят, тълкуват го и го допълват, без самите те да знаят това. Идеите летят във въздуха.

Колко броя на „Факел“ са публикувани досега?

– Хà сега де!… До определено време ги броях, дори бях изчислил, че, изчитайки предварително всеки един публикуван текст три пъти – в оригинал, редактирайки го и вече на чисто – съм обиколил 40 пъти или не помня вече колко пъти екватора с очи. Ако се превърнат всички излезли броеве (май все пак са около 130) в един ред и опашем с него земното кълбо… Макар лично аз отдавна да не мисля в редове, нито в страници, а в цели броеве. Вече усещам как започвам да мисля в алманаси… Защото се оказа, че алманахът е съвсем друго изкуство, той съвсем не е проста работа и ме сърбят ръцете да я подхвана…

– Доколко списанието и неговото редактиране не представляват огледален образ в движение на твоите интереси, на твоята актуална идея за литературата? Доколко тя може да бъде отъждествявана с „Факел“? И доколко работата върху „Факел“ е в ущърб на поетическата ти работа?

И на трите въпроса, които са много точни и важни, ще отговоря съвсем накратко – в огромна степен.

Може би успехът на „Факел“ се дължи на независимостта му? Ето, „Литературен форум“ обслужваше политически интереси – и загина.

– Точно това най-много мрази читателят. Читателят у нас иска независима литература, независими издания. Той не е толкова глупав, че да не забелязва защо по телевизията текат едни и същи телевизионни игри, песни и танци на народите и на техните любимци, всякакви жълти хроники…
Малцина вече си спомнят, особено измежду тия, които не спират хорово да въздишат по блатото на зрелия социализъм, как бяхме принудени постоянно да се крием, да шепнем и да се озъртаме, да се обезличаваме в крайно сложни словесни упражнения, за да кажем поне частица от онова, което мислим. „Колко дълго се правихме скришом на хора, как побеляхме от страх да не се издадем“ – бях писал в едно свое стихотворение. Никога не съм притежавал самочувствието да натрапвам свое или определено мнение, винаги ми е било по-интересно да изслушвам и срещам на страниците на „Факел“ най-различни, противоположни гледни точки. Пък читателят сам да избира. Много свои най-съкровени мисли, които не съм имал смелостта да изразя в прав текст, в собствени статии и есета, съм ги озвучавал чрез „Факел“. В този смисъл „Факел“ ми отне много. По-нататък ще се опитам да кажа какво ми е дал. Отне ми също немалко стихотворения, към които вече никога няма да се върна. Понеже, когато човек като мен се буди с мъглата на сънищата в очите си, вместо да ги запише, докато са още топли-топли, първо се чувства длъжен да отметне най-неотложните служебни задачи, които край нямат, постепенно го засмукват и държат до следващия сън. Лично аз не мога сутрин да пиша по два-три куплета, а следобед да ходя на работа. Поезията е природно бедствие. Човек е безсилен пред нея. Трябва да й се отдадеш изцяло, за да изплуваш от нея.

Кога се появи усещането ти за дълг към „Факел“? Все пак, 30 години списанието търпи само перипетии.

– Ами такъв ми е характерът явно – като има нещо да се свърши, да го свърша. Просто така съм възпитан – не че съм се променял през годините. Дори с годините и особено по отношение на „Факел“ това чувство на отговорност, този инат да продължи се засилва още повече… Уж все го закривам, а той не спира. Като орисия някаква. Спусна кепенците и река: край – и ти забият отнякъде някоя еднократна инжекция, колкото да те зарибят до следващата. Не толкова къртовската и невидима редакторска работа, а чувството за несигурност и постоянната зависимост от чуждо решение и воля са най-изтощителното в една борба за оцеляване.

– От бандит би ли поискал пари?

– Има бандити, които живеят с чувството, че като грабят и трепят, помагат на обществото и възстановят справедливостта. Опитай се да обвиниш някой циганин, че краде – от девет кладенци вода ще ти домъкне, за да ти докаже, че така трябва, че той е просто най-обикновен дребен джебчия, най-нещастен кокошкар. И че докато истинските престъпници си разиграват конете на гърба му, ще краде, защото обществото му е едва ли не длъжно…

– А какви несправедливости изличавахте преди 30 години, когато започваше „Факел“? С кои хора го започнахте? С кои ти се чувстваше най-близък?

– Несправедливости чак не, но лично мен най-много ме дразнеше установената превратна представа у нас за руската литература като за съветска, илюзията, че съветската изчерпва руската. По същия начин българинът като цяло си въобразява, че разбира и говори руски език. Не можех да понасям също сервилната практика да се превеждат на български възможно най-бездарните представители на тази литература. В интерес на истината, почти всички от екипа, който първоначално беше събрал тогавашният председател на Съюза на писателите Любомир Левчев, имаше амбицията да възстанови „справедливостта“. Ако можем да наречем „екип“ групичката, която Левчев свикваше от дъжд на вятър в кабинета си да мисли име на безименното тогава издание и да реди бъдещите му автори „по ешелони“. Какви ли не безумни предложения и списъци се правеха, колко бутилки водка се обещаваха на онзи, който предложи най-подходящото име!… Най-близък от хората, които през месец май 1980 година заварих в неговия кабинет, ми беше поетът Андрей Андреев, него той беше назначил за свой заместник. С Андрей бяхме приятели още от Литературния институт „Максим Горки“. Съвсем бегло познавах и Румен Леонидов, завеждащ тогава несъществуващия отдел „Поезия“ в бъдещия двумесечник и световно неизвестен. Тройката ни попълни Борис Мисирков, един от нашите ненадминати преводачи на руска проза, който обичаше да повтаря: „Най-голямата заслуга на др. Левчев е, че ни събра“. Назначението си във „Факел“ дължа на Андрей. Идва веднъж при мен и вика: „Така и така, кажи сега какво да пуснем в първи брой – ти повече я следиш тази литература?“. И аз започнах да изброявам… Току-що в „Новый мир“ беше излязъл „Елмазен мой венец“ на Валентин Катаев – една наистина елмазна проза. Седяхме до среднощ, не млъкнах. А Андрей само кима, по едно време продумва: „Не, не е тази работа за мене“. Отишъл при Левчев и му рекъл същото… Левчев беше човек с вкус и имаше амбицията да направи най-доброто списание, беше вдигнал много високо летвата. В какъв смисъл ли? Ами например искаше да сверяваме превода с оригинала ред по ред… Не знам дали самият той някога го е правел, но аз от самото начало така и редактирах. Това е египетски труд, упражнявам го и до ден-днешен, особено когато се налага да проумея какво е искал да преведе преводачът. Тук не мога да изброя всички, които минаха през „Факел“, от оня екип останах само аз. Най ми липсва Миряна Башева, да е жива и здрава, изключителен професионалист и верен приятел. За непрежалимия Мисирков да не говоря.

Съобразяваш ли се с това, ако предишният брой не се е продал според твоите очаквания, да пуснеш някакъв по-проницаем, да не кажа по-лек текст, в следващия?

– Единственото, с което се съобразявам, откак правя „Факел“, е голямата литература така, както аз съм я разбирал, и качеството на всяка отделна книжка. Нищо друго! Нито, че оня ми бил приятел, нито, че моментът не бил подходящ, нито че еди кой си автор бил моден и търсен. Водел съм се единствено от инстинктите си, които човек придобива дори по отношение на Словото, когато дълго общува с него. Е, много пъти съм се колебаел, допитвал съм се, вслушвал съм се, четял съм и отзад, и отпред един текст, бъркал съм, но, общо взето, съм слушал само себе си…

Добре, към коя година усети, че това, което е трябвало да бъде набавено в българската литература откъм руската, съветската литература, вече е тук, и можеш да се фокусираш върху живата литература?

– От 1995-а, когато в редакцията все по-често започваха да се отбиват, за да изпросят по някой брой, останалите на улицата български писатели. Тогава си дадох сметка колко важен е „Факел“ не само за интелектуалното самочувствие и широкия кръгозор на българските читатели, но и чисто професионално за писателите ни. За разлика от руските, нашите писатели нямаха нищо скрито в чекмеджетата, освен спомени, дневници, тук-таме по някое стихотворение. Единици бяха такива безкомпромисни таланти като Константин Павлов, които имаха не само цели непубликувани книги, а и много какво още да кажат. Като членове на Съюза, повечето ни писатели бяха материално осигурени, работеха по четири часа дневно, предимно следобед, и то в редакции, имаха право на тримесечен платен творчески отпуск… Само че цялата им енергия отиваше в мъчителното усилие да се промушат през цензурата и да пишат по начин, по който властите да не разберат, че пишат срещу тях. Е, то тия работи така не стават – хем вълкът да е сит, хем агнето – цяло. Словото си отмъщава. Винаги си отмъщава, когато някой издевателства над него и го потиска в себе си. Тогава идва възмездието. Когато вече си свободен да кажеш всичко, което искаш, а няма какво или не можеш да го кажеш. Този момент настъпи за цялата ни литература.

Усещаш ли опора за редакционната си работа в академичните среди?

– Усещам опора единствено в семейството ми, което прие „Факел“ като свой член. Ако не беше Александра Велева, жена ми, списанието отдавна да е спряло. И не само като най-близък и верен човек през най-тежките му години, а и като неплатен преводач и консултант. Нека го знаят читателите. Дори майка ми, Бог да я прости, по едно време така намрази „тоя „Факел“, че не ми говореше, когато намерех час-два да я видя. Румен Леонидов пък отсече: „Аз нямам намерение да се казвам Румен Факелов!“ – и тръшна вратата като Яворов на път за Македония, като все пак не се отказа от името „Факел“ за бъдещото си издателство. Аз съм конфликтен човек и трудно си прикривам чувствата. Влизал съм в конфликти и с безгранично ограничени университетски преподаватели, за които територията на руската литература е била нещо като частен параклис, и с преводачи, които са се изживявали едва ли не като автори на преведените от тях текстове…

– Как намираш преводачи за един вече екзотичен език като руския?

– Ако „Факел“ един ден окончателно спре, то ще е и поради липса на преводачи. Не искам да изброявам имена, ще спомена тия, с които списанието работи най-често и благодарение на които също съществува – Иван Тотоманов и Здравка Петрова. Но също и Жела Георгиева, Любов Кронева, Надя Попова, Милена Лилова, Първан Стефанов, Людмила Миндова, Росица Ташева… Това са сред малцината професионално подготвени и верни на Словото преводачи. Възрожденци като Кръстан Дянков и Борис Мисирков със свещ да ги търсиш днес. Красимир Мирчев беше последният от онази, бих казал, плеяда, за които преводът не беше само средство за препитание, а мисия, морален дълг към цялата ни култура. Днес духовният упадък е цялостен, немотията – всеобща. Грозна картина. Кадърни хора превеждат какви ли не скудоумия. Все едно пианист да реди павета, пък били те и жълти…

– Все ми се струва, че преводачите са по-умни от българските писатели…

– Ами пò са културни… и възпитани… и образовани… Българският писател, за съжаление, е доста необразован човек. Поне така беше доскоро. Това, което също му пречи, е, че е твърде изолиран. Твърде в региона, в родното си „село“. В някои свои възхитителни за нас класически образци нашата литература е направо етнографска. Днешните млади пък една история не могат да разкажат така, че да станат любопитни и на чуждия читател. Защо чете човек чужда литература? Или за да научи нещо за другия, или за да се наслади и поучи от начина, по който той го е написал, или, най-вече, за да го озари някоя идея – това, от което най-много се нуждае днес културата ни.

Разговора води Марин Бодаков
октомври 2010
В. „Култура“, 10.12.2010

За да поръчате книга

Тел. + 359 884 090 065
email: fakelex@tea.bg

Общи условия
Политика на поверителност
Контакт с нас

пл. Славейков № 11
София, 1000
България