В движение

Уважаеми читатели,

И аз, както, сигурен съм, и повечето от вас, винаги съм прескачал уводните статии – освен ако не са били анонимни или подписани с вълнуващи литературни псевдоними на цветя и пламъци. Така обикновено беше през годините, когато се раждаше списание „Факел“ и когато, дойдеше ли ред да се отсече някоя глава, авторът се явяваше пред занемялото читателско множество с качулка – като всеки уважаващ себе си палач по света. Ето през тия години се роди списание „Факел“ и ако в началото уводните статии все пак бележеха някои от броевете му, постепенно напълно изчезнаха. Изчезнаха не толкова заради отвращението на неговия редактор към техния хлъзгав жанр и изкуството да се говори, без да се казва нищо, колкото заради недотам високото му самочувствие да размахва пламтящия факел пред очите на стъписания читател и да му сочи през кой кръг на ада да се провре. А сигурно и заради придобития от споменатите години навик да стои в сянка и да наблюдава как застиналите в нерешителност безкрайни редици от букви оживяват, наливат се с кръв и плът, сами започват да се пренареждат и разпореждат с него и най-неочаквано проговарят, за да кажат онова, което той не смее да изрече. С една дума, започват да разиграват по-истинския от живота театър на Словото, на което „Факел“ вече трийсет години служи. В случая обаче поводът въобще не е юбилеен. Макар че трийсет¬те, които навършва „Факел“, са юбилей, и то какъв! Трийсет години за нашите условия днес – въпреки развитието на медицината или именно благодарение на него – са направо преклонна възраст. Интересно е въобще да се поразсъждава защо колкото по-смайващи и животоспасяващи крачки прави напред науката, толкова по-хилава, безлична и безплодна крета културата подире й… С редки изключения, още от времето, когато на най-високо място беше взето решение за основаването му, „Факел“ никога не е бил любимец на властта и глезеник на съдбата. Напротив, непрекъснато е преодолявал нечия съпротива. Най-напред – в качеството си на „двумесечник за съветска литература“ – на обикновения читател, който вече се задъхваше от шедьоври на соцреализма. Лека-полека, след като му вдъхна доверие и го приобщи към тайната си мисия – на тайните служби, които не само че го облъчваха денонощно със своите хладни умове и горещи сърца, но и посягаха към ръкописните екземп-ляри на цели броеве (онзи с „Кучешко сърце“ на Булгаков, помните го, нали?) и ги изземваха, за да ги съгласуват с неизвестни нам доброжелатели. Малко по-късно – и все по-явната съпротива на същото онова Високо място, което го породи и напълно в духа на Тарас Булба се заканваше да го убие, отказвайки му хартия за близо 60 000 желаещи да се абонират за броевете с Архипелага на Солженицин. Но не посмя. Само жив го зарови под развалините на Стената, а когато „Факел“ провря и от нея глава, вдигна насреща му следващата – на унизителното безпаричие и глухата неприязън на ония, чиито интереси в България не искаше да обслужва. Точно те и до ден днешен, след като не успяха да го купят и изваят по свой образ и подобие, продължават да му отмъщават с най-страшното за всеки талант – с мълчание. С държавнически мъдрото решение да не го забелязват. Тайно да го четат и облъчват със зловещите си усмивки, а да се правят, че не съществува. Да си раздават ордени, а него да го прескачат като уводна статия. Докато един ден сами не си сложим точка. В природата на човека – ако той все още е неотделима част от божествения замисъл, – заедно със Словото е заложен, вярвам, и генът на безсмъртието. Или поне на необозримото дълголетие… Иначе как да си обясним онова необяснимо, лишено от всякаква жизнена логика чувство у нас, че е невъзможно да умрем? Нелепо и наивно ще е обаче да си въобразяваме, че този ден няма да дойде или е още далеч. И тъкмо защото той наближава или е вече дошъл, посягам и аз към тази уводна статия. Зарекъл се бях да не се връщам повече назад, да не припомням на никого бурното минало и достойнствата на това пословично със своята издръжливост, последователност и вярност към своите автори и читатели списание. Но с Факел мина точно половината ми живот, пелените съм му сменял, лягал съм и съм ставал с името му, вече и в кавички, да не говорим за курсиви, не ми дава сърце да го изписвам… Пък и как ще разгадаем бъдещето, ако не надникнем в огледалото на миналото? Не само защото бъдеще без минало няма, не, макар то никога да не повтаря огледално миналото – нито на по-висш, нито на по-низш етап, както се заблуждават мнозина. Но ако и минало, и бъдеще кълнят от утробата на Времето и заедно дават плодовете на днешния ден и миг, то е благодарение единствено на Словото в най-общия и висок смисъл на това понятие – а не на тази дума. Словото като завет и откровение. Като познание и пророчество. Като отрицание на отрицанието. Смисълът, борбата и предназначението на списание на „Факел“.

2

И така – има ли бъдеще списание „Факел“? Или се изчерпа, изигра вече своята роля, изпълни предназначението си? Докато Словото съществува – а заедно с него и творецът, който да лови, разгадава и препраща посланията му, – ще има и литература, и литературна периодика. Не е свършило времето на хартията и на читателите – свършва времето на ония, които гледат на тях като на материал за обслужване на собствените си задни цели и страсти. Бездушието, бездуховността и безкултурието, немилосърдието и жестокостта, на които те осъдиха цяло поколение, беше част от техния именно „културен проект“ с дълбоки корени в миналото. Но без бъдеще. Като една от отдавна прелистените страници на този проект „Факел“ е без бъдеще. Като издание, което повече от четвърт век слуша само себе си, Словото и истината, за да я освети и да стигне до най-неразгадаемите кътчета на човешката душа и нашето време, „Факел“ не може и не бива да изчезва.

3

Невероятното е, че въпреки всички разрушителни превратности на съдбата „Факел“ не само че оцеля и съхрани чисто името си, възпитавайки две поколения читатели на морал, поведение и вкус към високата литература и изкуство, но и че без никакви признаци на инфантилен възторг и старческо слабоумие през настоящата 2010-а прекрачва в своето четвърто десетилетие. Именно благодарение на съпротивителните сили, които беше принуден денонощно да изработва, и на зависимостта си единствено от литературата, изпълнена с любопитство и любов към човека, „Факел“ и до днес се радва на отлично здраве и е в пламтяща форма. И въпреки това, както и за повечето честни и независими двигатели на преобразованията в страната ни, така и за „Факел“ преломната 2010-а е на път да стане последна. Причините са не една и две и не финансовата дори е основната. И Фонд „13 века България“, и „Овергаз“, без чиято безкористна и безценна подкрепа списанието не би било в състояние да излиза години наред, особено последните, са готови да ни протегнат ръка в този съдбоносен за нацията ни миг. Слава Богу, има все още светли умове у нас, и личности – човеколюбиви и състрадателни, със замах и с широк кръгозор, а не само с „визии“… Но, уви, не само средствата и техните източници, а и хората, и техният професионален потенциал за списването на подобно издание вече не достигат. Такъв е крайният резултат от дивашкото отношение към културата у нас далече преди така наречения преходен период. Подобна самоубийствена държавна политика да се посяга на свободата и творческото начало у едни за сметка на най-низките инстинкти и тъмни сили, отприщени у други, да се прахосва безогледно кътаният от векове за черни дни духовен капитал изглежда толкова налудничава, че може да бъде изтълкувана само по също толкова налудничав начин и от най-здравомислещите у нас – като заговор срещу националната ни самоличност, срещу самите себе си, срещу собственото ни бъдеще. Както и да ни звучи – на нас, преминаващите от преход в преход, – в природата нищо не се губи, само преминава от един вид в друг. Което на български значи просто: „Всяко зло за добро“, а в превод от руски ще рече: „Свято място празно не остава“. Единственият по-малко болезнен начин да не се заличи името на списанието е решението ни да се преобразува временно в годишен алманах за чуждестранна и българска литература в обем от 704 страници – т.е. колкото две досегашни негови книжки. Колкото и компромисен вариант да ни изглежда издаването на един алманах, той все пак е литературен факт. Дори може да има още по-голяма тежест – и в очите на другите, и за тия, които ще го правят – с опита и усилията си да съхрани по свой, различен, по-категоричен от списанието начин литературата и художествените търсения на своето време. Самият Пушкин, изпаднал в подобна ситуация със своя „Современник“ преди почти два века, пише: „Алманасите днес са тези, които представляват нашата литература. По тях след време ще съдят за нейните движения и успехи“. Преобразяването на едно списание в алманах съвсем не намалява неговата стойност, стига само да не я подменя с някои от нейните отровни двойници днес. Често определен брой на списанието може да бъде по-слаб от друг и по ред съображения да помести случаен и компромисен текст. Алманахът е като пчелна пита – в него празно няма, а мястото му в домашните библиотеки обикновено е до книгите на класиците. Само на пръв поглед правенето му изглежда по-леко и намирисва на обичайното отбиване на номер. Всеки, занимавал се с подобен род дейност, знае колко тънка работа е качествената изработка на един алманах, който не само трябва да се носи по вълните на времето по-леко от кораб, пълен с делви мед, но и да предусеща накъде духа вятърът – не за да му се подчини, а за да го изпревари. Продължаването на списанието като алманах крие и други послания – че въпреки тежките времена и кризата „Факел“ съществува, което е от значение не само за интелектуалното равнище и самочувствие на българските творци и читатели, но и за онези кръгове извън пределите на страната ни, където списанието се счита за уникално и се следи и чете с неподправено внимание. Предубеждението към родните алманаси като към нещо регионално, самодейно и мъртвородено, извън динамиката на живия литературен процес, се наслагваше през годините на народната власт, която, давайки си вид, че децентрализира литературата ни, трупаше алманаси във вид на надгробни плочи във всеки един окръг на малка България. Достатъчно е да си припомним единствения брой на руския алманах „Метропол“, който преди 30 години (!) взриви политическата система на бившия СССР и набеляза основните насоки на съвременния литературен процес в днешна Русия, за да си дадем сметка какво обществено и културно значение може да има и такова издание.

4

Какво ще представлява новият алманах за чуждестранна и българска литература? „Факел“ ще е единственият национален алманах за преводна и българска литература. Всеки отделен негов том ще бъде посветен на определена тема и автори – съвременни или по ред причини недотам известни имена от близкото минало и литературната класика. Почти две трети от произведенията в алманаха ще се публикуват за първи път в света и това ще го съхрани като уникално и пълнокръвно периодично издание, което не просто ще отразява, а и ще влияе на текущия литературен процес у нас. И най-важното: „Факел“ ще позволява на българските автори и читатели да се съизмерват със световните и от страниците му, като в отворена творческа лаборатория, да се приближават максимално до идеалния образ на литературата в движение.

5

Но моето място и време свършват, оставям ви новия български алманах „Факел“! На добър час, щастливо четене!

Алманах „Факел“ 2010

За да поръчате книга

Тел. + 359 887 337 411
email: fakelex@tea.bg

Контакт с нас

пл. Славейков № 11
София, 1000
България