|
Капка Касабова:
"Всички сме чужденци в страната на миналото си"
За начало нека си призная, че ми е трудно да преценя как да
те определям по национален признак дали като българска писателка,
дали като новозеландска... А и не знам дали подобно определение
изобщо е приложимо в случая. В крайна сметка, при теб са намесени
много култури, не само българската или англоезичната в най-широк
план. Оттук и някои от характерните белези на твоето писане. Но
така или иначе, често съм чувала от теб пък и чела да се определяш
като българка, затова бих си позволила да се обръщам към теб, покрай
другото, и като към една изключително талантлива, сериозна и успешна
българска писателка. За съжаление, все още малко позната в България.
Ако оставим за момент настрана биографичните факти, наградите, изобщо,
признанието за теб извън България, какво още би искала българският
читател да знае за Капка Касабова?
Аз си оставам българка въпреки годините, прекарани в чужбина.
Но българка не толкова като националност (макар да имам българска
националност), колкото като дух. Националността, както религията,
е чиста конвенция, почти безинтересна за мен може да се смени
сто пъти в живота ти, можеш да живееш и без паспорт. Но духът, с
който си израснал, чувствителността, с която си се оформил в родната
страна, те следват навсякъде. И след трийсет години живот в Нова
Зеландия няма да бъда новозеландка, колкото и да се опитвам (а аз
не се опитвам). Мисля, че сега принадлежа към една малка, но растяща
интернационална прослойка на емигранти-космополити с различен произход,
които са вече толкова омешани от пътуване и живеене на различни
места, че навсякъде са чужденци в известен смисъл. В Нова Зеландия,
въпреки че съм вече "местно" име, винаги ме пишат като
"родена в България" или "от български произход"
самото ми име го подсказва. Винаги, когато ходя на международни
литературни срещи, се определям като българка, но като новозеландска
писателка защото пиша на английски и Нова Зеландия е страната,
която ме лансира като писател и от години ми дава щедри стипендии,
награди и признание. Но често пъти именно българският ми аспект
е предизвиквал интерес на други места, не новозеландският, който
за много хора, особено в Европа, е някак прекалено далечен и неизвестен.
От теб съм чувала определението "професионален писател".
По мои наблюдения, когато се каже подобно нещо, хората се разделят
на две. Едните казват: "Да, най-после някой да признае, че
писането е професия". Другите възразяват: "Не е възможно,
литературата е изкуство, а идеята за професионалност откровено я
профанира." Какво е да си професионален писател? И обратният
въпрос: кой писател би могъл да мине за непрофесионалист?
Непрофесионален писател е писател без талант точка. "Професионален
писател" наистина е заредено понятие. Но първо искам да възразя
енергично на това профанско мнение, че ако направиш от изкуството
професия, тоест единственото или главното занимание на живота ти,
то някак опошляваш изкуството си. Само тези, които не се занимават
с изкуство, могат да твърдят подобна безсмислица. За да твориш качествено
изкуство, каквото и да е то музика, литература, кино, актьорство
ти трябва много време, енергия, практика, тренинг и някаква финансова
база. С една дума професионално отношение. Големият проблем на
много писатели и изобщо хора на изкуството е, че това, което правят,
често не е достатъчно комерсиално, за да генерира приходи. Оттам
идва и "романтичната" идея за писателя или художника,
живеещ в мансардна стаичка на студено, като гения Модилиани, който
е умрял от мизерия на 30 години; или пък живеещ охолно, но работещ
като "нормален" човек в офис през деня кога му остава
време за изкуство никой не го пита, то трябва да става някак чрез
осмоза, нали е изкуство! За жалост тези два варианта често пъти
са реалност, но не по избор, а по принуда. Имам един колега, виден
маорски новозеландски писател, който за да не живее в мансардна
стаичка, винаги е имал "нормална" работа първо дипломат,
а сега преподавател в университета в Оклънд. Той говори за литературната
си кариера като за "призвание", не като за "работа".
"Работа е това, което те прехранва казва той, а призванието
е онова, което осмисля живота ти". Той сега вече печели достатъчно
от книгите си, за да се пенсионира от преподавателската си работа,
но чак сега на 60 години. Аз за момента се опитвам да преживявам
само от писане и е доста стресово. Скоро ще трябва пак да си намеря
работа като "нормален" човек и да пиша чрез осмоза!
Но има и нещо друго: в англоезичната литература в последно време
е настъпила такава върла комерсиализация благодарение на глобалната
доминация на мегакорпорации, които масово изкупуват издателските
къщи и ги превръщат в бизнес фирми че книгата вече се третира
като "продукт", т.е. като нещо с чисто пазарна стойност
вместо културна или естетическа. Идеята да направиш удар с бестселър
добре продаващ се продукт обсебва много млади писатели, тъй
като издателите са също обсебени от това. Не е рядкост млад писател
да получи гигантски хонорар за първи роман, обявен от издателя като
"новият Хемингуей", след което да потъне безследно. В
този меркантилен климат "професионален" писател придобива
друго, по-иронично значение: писател, който пише достатъчно комерсиална
литература, за да не трябва да се занимава с нищо друго. Например
в Англия наскоро излезе автобиографията на една порнозвезда, Джордан,
която е известна с това, че е позирала гола по жълтите вестници
и си е правила три пластични операции, за да превърне нормалния
си бюст в буца сланина. Тя вече е известна с това, че е известна
и съответно нейната книга, трогателно неграмотна като стил, беше
изложена на видно място във всички книжарници в Лондон и вече е
продала повече бройки от която и да било художествена книга тази
година. Е, кой е "професионалният" писател сега? Джордан
или Хемингуей?
Знам, че напоследък работиш в един жанр, който се възприема
повече като журналистически, отколкото като литературен. Знам също,
че го правиш с голямо удоволствие. Може би заради това пътеписите
ти са сред най-хубавите, които съм чела. Освен че пътуваш много
и притежаваш невероятно остър усет за нещата, които виждаш и на
които ставаш свидетел, какво още е необходимо, за да стане един
такъв текст наистина добър? И каква по-различна или по-голяма
свобода дава пътеписът на своя автор?
Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес твърди, че всеки текст
е фикция. Пътеписът е интерпретация на реалността и в това почти
не се отличава от разказа. Кой може да премери колко истина има
в един разказ и колко измислени неща в един пътепис? В момента,
в който художествено интерпретираш едно място или един човек дори
себе си те престават да бъдат 100 % реални. Както със спомените,
които винаги деформират истината и я представят като "моята
истина". Така градовете, които описвам, са неизбежно моят Берлин,
моят Танжер и т.н. Но, разбира се, трябва да има голяма доза обективност
и репортаж, иначе читателят няма да ти вярва, така, както читателят
не вярва в неправдоподобни персонажи на роман. В пътеписа носиш
отговорност да "докладваш" от мястото така, както си го
видял както в разказа имаш отговорността да опишеш правдоподобна
психология. Вълнуващият пътепис, този, който те кара да се пренесеш
на мястото, за което четеш, е деликатна сплав от неутралност и персоналност.
Това е мястото, където реалността се оголва, за да разкрие своята
символика. Английската писателка и философка Айрис Мърдок е казала,
че "ние живеем в свят на илюзии. Голямата задача на писателя
е да разкрие реалността". А дълбоката реалност на държавите,
в които пътувам, е често пъти това, което се крие в тъмните стаички
зад бляскавите илюзии на реставрирани фасади и кича на национални
митове.
Многоезичен човек си български, руски, френски, английски,
испански... Естествено, пишеш на английски, всичките ти книги са
на английски, но преди семейството ти да напусне България, си писала
и на български. Разкажи за прехода от единия към другия език разбира
се, не от гледна точка на по-голямата или по-малката увереност в
боравенето с чуждия език, а по-скоро преминаването от едната в другата
езикова и литературна среда, промяната, ако има такава, в онзи тип
нагласа за възприемане и изразяване, която се обуславя от езика.
Преминаването от един език в друг е дълъг процес, като дълго
лутане из град-лабиринт, в който веднага се загубваш. Дори да не
си писател, отнема години да се ориентираш, колкото и добра карта/речник
да имаш. Потопяването в един нов език, независимо дали го говориш
вече прилично добре, означава потопяване в медиите му, литературата
му, музиката му, дори попкултурата и масовата култура, където живеят
всички клишета. Да развиеш усет към клишетата на една култура и
нейния език, за да можеш да ги избегнеш и сатиризираш, е най-трудната
задача на писателя, особено в поезията. Това изисква постоянно "участие"
и сверяване на часовници, тъй като езикът е живо нещо, постоянно
менящо се. Ако започна сега да пиша стихове или разкази на български,
те ще бъдат сигурно старомодни, пълни с клишета, ученически, много
по-слаби от това, което пишех на български, преди да емигрирам
защото от 13 години аз не "участвам" активно в метаморфозите
на този език и културата му. Не бих и сънувала да пиша сериозно
на френски, въпреки че известно време го владеех по-добре от английския.
Да говориш един език добре и да пишеш оригинална, съвременна художествена
литература на него, е като да ходиш по улицата и да тичаш в Пясъчния
маратон през пустинята на Мароко изисква съвсем различна подготовка.
Героите ти влачат след себе си тежки лични истории, които
са здраво сраснати с други, още по-тежки, само че национални, политически,
родови, поколенчески дори. Някой винаги вече е избрал вместо тях.
Те живеят през миналото, и то не непременно своето. "Нищо не
зараства, макар върху разкъсаната вода да има шевове от светлина".
Това е финалното изречение от "Разузнаване". Кое боли
толкова много? Желанието да избягаш от историята? Или невъзможността
да го направиш?
Интересувам се от светлини и сенки: сенките, които историята
и миналото хвърлят върху нас, колкото и да бягаме към светлината
на някакъв по-добър свят бил той свят на бъдещето, на емигранта,
открил Елдорадо, свят на голямата любов, която променя всичко. Всички
ние живеем в сянката на двайсетия век, колкото и да сме индивидуалистични
и независими. Сюжетът на двата ми романа се състои точно в това:
борбата между модерния, леко арогантен млад индивид това историческо
джудже и гигантската магнетична сила на историята, която го е
родила.
Но това може да се погледне и в друга, по-интимна светлина отношението
ни с миналото, със спомените, с всичко, което сме изгубили безвъзвратно.
Харесва ми много изразът на Л. П. Хартли: "Миналото е чужда
страна. Там правят нещата по друг начин". Всички сме чужденци
в страната на миналото си. Мисля, че тези взаимоотношения ме вълнуват
толкова, защото аз съм върл индивидуалист и в мен винаги е имало
силен порив да бягам от нещо, от нещо да се "махна"
да се "махна" от България, да се "махна" от
Нова Зеландия. Сега, в момента, ми се "маха" от Англия,
изобщо все ми се ходи някъде другаде, търси ми се нещо друго, може
би да бъда някой друг. Това бягство е като че ли в дълбината си
бягство от миналото, желание за вечно подновяване, за връщане на
километража на нулата което, разбира се, е просто страх от времето
и неговия неумолим ход. Страхът от застоя е в основата си страх
от смъртта. Но, както казват: "You can run, but you cannot
hide". Колкото и да бягаш от историята, от миналото, от собствените
си страхове не можеш да се скриеш.
Разговора води Елена АЛЕКСИЕВА
|
