Всъщност имах удоволствието да се запозная два пъти с есето на Юрко Андрухович „Човекът с виза”. За първи път във Вроцлав, където и двамата пристигнахме от Регенсбург на едно и също представяне ­ вярно, по различни пътища и с различни приключения. За втори път ­ в „Дзеркало тижня”, където живият, остроумен и блестящ „вроцлавски” разказ се материализира в не по-малко живо, остроумно и блестящо андруховичевско есе.

Добрият текст изкушава, блестящият текст изкушава неудържимо. И тогава, и сега тук, в Киев, много ме влечеше да разкажа своите собствени приключения по границите. Припомням си например любопитния беларус, който старателно прегледа всичките ми книги, вестници и списания, търсейки в тях антисъветска пропаганда. Или украинската му сестра по разум от ягодинската митница, която, след като държа пътниците от автобуса няколко часа на нощния студ, след като прерови всичко, което є влизаше в задълженията (и което не є влизаше), недоверчиво ме попита: „И това ли е целият ви багаж?” „Не ­ казах, докато натъпквах полските книги и списания обратно в сака, ­ вкъщи имам цяла библиотека”. Естествено, трябва да отдам дължимото и на полските граничари-полиглоти на летището Окенце, които почти винаги, като видят моя паспорт с тризъбец*, питат нещо на руски, на което аз почти всеки път съм принуден да отговоря на полски: „Прощавайте, тук всички говорят само на руски, някой все пак не знае ли полски?” Подобни въпроси задавам и на нашите полиглоти на летище Бориспил, като заменям полския с украински.

Юрко е прав ­ за това си струва да се напише отделна книга ­ „Нервите на веригата” или „Вериги от нерви”, „25 есета за свободата” или „Европа, която изгубихме” (без да сме я имали), „Кой (беш)е виновен?” и „Какво (трябва)ше да се прави?”

Допускам, че в лепкавия евразийски мрак, в който нашата хохландия** неотклонно затъва, ще имаме достатъчно време за подобни рефлексии и дискурсии, екзерсиси и катарзиси. Благодарен съм на Юрко за вдъхновението, а още повече ­ на два пъти по-младия от мене Андрий Бондар, който на същото това вроцлавско представяне допълни разказа на Юрко със своите лични паспортно-визови приключения и така изчерпа стигматогенната тема, като ме подтикна да видя проблема по друг начин.

Ще излъжа, ако започна да убеждавам някого, че пренебрежителното, предубедено отношение на консулските, митническите и граничните чиновници към мене като носител на злощастния украински паспорт ни най-малко не ме унижава, обижда и ядосва. Виждам в това почти расистко пренебрежение на „бялата” Европа към по-бедната „черна” и в някакъв момент от историческото време разбирам гнева на чернокожия тийнейджър, който в нюйоркското метро крещеше на всеки срещнат пътник, включително на мене: „I hate whites!” („Мразя белите!”) Признавам, почувствах същата тази ненавист, същия безсилен гняв към белгийския консул в Будапеща, който като плъх се криеше зад гърбовете на симпатичните унгарски сътрудници и отказваше да ми даде виза за пътуване до Брюксел за конференция (тъкмо за европейската интеграция, за какво друго!).

Но щях да съм лош писател и още по-лош журналист, ако не се опитвах да ги разбирам тези чиновници, тези бюргери зад стъклените гишета, които през живота си не са чували за писателя Андрухович, още по-малко за Рябчук, но са чували за Украйна като за една от най-корумпираните страни в света, основателно включена във всички възможни черни списъци, чували са и за правителството, което убива журналисти и търгува контрабандно с оръжие, чували са за „руската мафия” и износа на проститутки, за отворените граници към Изтока, през които в нашия утайник се процежда Евразия, чували са достатъчно, за да държат своята граница „под ключ” и да гледат подозрително всеки абориген, ако ще той да се нарича „журналист”, „писател”, „бизнесмен” или „президент”. Затова всеки път в критични моменти си казвам: „Спокойно, приятелю. Горките хора зад стъклото нямат нито възможност, нито нужда да те различават измежду хилядите ти съотечественици, които с всичка сила напират да преминат границата, омотани с цигарени кутии и полиетиленови пликове със спирт, които прекарват крадени коли и пълнят треторазредните бардаци, работят на черно, на сиво и на кърваво или просто си отпочиват след праведен олигархичен труд, перат офшорни милиони, купуват си къщички в Калифорния и създават съмнителни контакти с търговци на оръжие. Дребните западни бюрократи защитават своята европейска крепост от тази досадна публика както могат и както умеят. Това си е тяхната Европа и те могат да правят с нея каквото си искат. Дори да издигнат китайска стена по целия є периметър. И ти също, гълъбче ­ казвам си, ­ ти също си причастен към свинщините, които се вършат. Работил си малко или лошо и така и не си преобразувал тукашния хомо советикус в хомо сапиенс. Виновен си и получаваш това, което заслужаваш. Всъщност ти си лъжичката катран в кацата с вроцлавско-регенсбургския мед. Повечето твои сънародници ползват меда и катрана в съвсем други пропорции. Макар че вероятно повечето от тях също не го заслужават”.

Знам, че в тези размишления има някои болезнени места. Едно от тях Андрухович нееднократно е изтъквал, особено в „Човекът с виза”, като припомня, че нашата постсъветска цивилизация не се различава много от латвийската, полската или българската: „Същите спални комплекси, будки, улични „стихийни пазари” с баби, които продават магданоз, моркови и какво ли не…” Самата истина е, съгласен съм, и дори ще добавя, че българските, румънските и албанските пътища са също толкова лоши, тоалетните също толкова мръсни, а чиновниците ­ не по-малко корумпирани. И все пак не питам като Андрухович защо тях ги пускат без визи в Европа и обещават да ги приемат в Евросъюза, а на нас ни казват „дотук!”. Защото освен подобните провинциални пейзажи, занемареност, нехайство и корумпираност между „нас” и „тях” има една принципна разлика, за която моят колега не може да не знае.

„Техните” ръководители не летят всяка седмица до Москва за инструкции, не се кланят на Владим-Владимович и не измолват на колене кремълска благословия преди всеки избори. „Тяхното” население не се натиска да не смята териториалните претенции на съседните държави за оправдани или безразлични (припомням, че в Украйна едва 46 % от допитаните са възмутени от провокациите на Русия край остров Тузла*). В „техните” градове и села отдавна вече няма тоталитарни паметници, „техните” улици и предприятия не носят имената на Мусолини, Ленин или Дзержински, „техните” правителства не отбелязват юбилеите на Чаушеску и Шчербицки, годишнини на комсомола и хитлерюгенд, „техните” медии не получават информацията си готова за четене от президентската администрация. Представете си посланика Черномирдин в Тирана, София или Букурещ с всичките му „дипломатически” коментари и кажете след колко години ще го изгонят оттам като персона нон грата? У нас за такова нещо не само не гонят, но и награждават с високи правителствени ордени.

Затова не ме учудва, че Западът ни казва „дотук!”. Той знае, че албанските или румънските пътища рано или късно могат да се оправят, тоалетните да се изчистят и дори чиновниците да се превъзпитат. Но Западът не знае какво да прави с вековното хохолско лакейство, с пълзенето пред всеки московски генерал-губернатор. Признавам, и аз не знам.

Всъщност най-много ме обижда не това, че Западът ни казва „дотук!”, а че не го казва достатъчно решително и последователно. Според мене в Украйна има хора, които са виновни „нещата да са такива, каквито са” много повече от нас с Андрухович, Бондар и всички „западници”, взети заедно. Обаче много от тези хора нямат проблеми с шенгенските визи и влизането в демократичните страни на Запада. В това има определена несправедливост, защото именно те, а не аз, Бондар или „постмодернистът” Андрухович сме ограбвали, корумпирали и тровили с телевизионна пропаганда тази страна, именно те година след година унищожаваха и продължават да унищожават кълновете на гражданското общество и именно те отглеждаха и отглеждат циничния, страхлив и крадлив хомо советикус като основна електорална база на своя авторитарен режим.

Жалко е, но си мисля, че след още едни фалшифицирани от тези хора избори западните визи за тях все пак ще се свършат и границите ще се затворят. Ще се затворят за хиляда, още по-добре за няколко хиляди видни политици, „бизнесмени”, за медийните им, административни и други слуги. Нека отсега нататък вместо на Канарските острови да почиват във вилите си около Москва, нека вместо в германски клиники да се лекуват в кремълски и нека децата и внуците им вместо в Оксфорд да учат в Университета „Патрис Лумумба”. В името на такова удоволствие съм готов да не напускам границите на родината, да деля всички несгоди с местното население и особено с най-добрата му, известна на всички нас част.

Превод от украински Албена СТАМЕНОВА

* Стилизиран тризъбец е изобразен на герба на Украйна. ­ Б. пр.

** Пренебрежително название на Украйна, от “хохол” ­ украинец, употребявано най-често от руснаци. ­ Б. пр.

* От 1991 г. остров Тузла (дълъг 7 км и широк около 500 м), разположен в средата на Керченския проток има стратегическо значение за утвърждаването на бившата административна граница между УССР и РСФСР като държавна граница между Украйна и Русия. През 2003 г. Русия се опита да присъедини острова към територията си, като започна изграждането на т. нар. защитна дига близо до украинските териториални води, а Върховната рада прие резолюция, в която руските действия са определени като “неприятелски акт” и “заплаха за териториалната цялост на страната”. Оттогава се водят преговори за решаване на конфликта и за статута на острова и на Азовско-Керченската акватория. През юли т. г. Русия призна принадлежността на Тузла към Украйна. – Б. Ред.

търсене

към главната страница