|
Микола
Рябчук
ЕДНА НЕ ТОЛКОВА НЕОЧАКВАНА НАЦИЯ
Преди
година украинският президент Леонид Кучма написа или поне даде името
си на една книга с любопитно заглавие “Украйна не е Русия”. Някои
критици веднага се присмяха: “Браво на г-н Кучма! Не си е губил
времето през двата президентски мандата, а е направил важно откритие:
страната, която той управлява няма да повярвате не е, в края
на краищата, Русия!”
През
декември 2004 година, когато украинската Оранжева революция привлече
вниманието на целия свят към онова, което се смяташе просто за “заден
двор на Русия”, и елитът в Кремъл се почувства явно неудобно от
перспективата демократична Украйна да повлияе на авторитарна Русия,
по улиците на Киев се появи един нов виц, позоваващ се на прословутото
заглавие на Кучма: “Чухте ли? Путин пише книга “Русия не е Украйна!”
Неспокойните
отношения между двата “братски народа”, които могат да бъдат описани
най-добре като “братско съперничество” (да не кажем “дружба на живот
и смърт”), излязоха на преден план в края на 2004-а, когато украинците
смело въстанаха срещу изборната измама и пълзящата диктатура, докато
руснаците правеха всичко възможно, макар и напразно, да се намесят
в събитията в Украйна на страната на корумпираното авторитарно правителство.
Международните медии като че ли с огромна изненада откриват, че
Украйна не е Русия. Заглавията са удивителни: “Възкресението на
една нация” (“Уолстрийт джърнъл”), “Ражда се една нация” (“Файненшъл
таймс”), “Пробуждането на един народ” (“Таймс”), “Ние сме нация”
(“Индипендънт”). Това безспорно звучи много по-добре от заглавията
през 1991-а, когато нацията наистина възникна като държава след
разпадането на Съветския съюз: “Гадната Украйна”, “Безпътната нация”,
“Нежеланото дете на съветската перестройка”. По някаква ирония обаче
нито тогава, нито днес украинците не са вярвали и не вярват, че
са “безпътна” или “новородена” нация досущ като Карибите, “открити”
от Колумб.
Спорът
за “Киевска Рус”, или за това кой е “по-големият брат”?
Описанието
на украинската история, в общи линии прието с известни изменения
от цялата нация, води началото си от фундаменталната 12-томна “История
на Рус-Украйна” от Михайло Хрушевски, виден учен и може би не случайно
първи президент на кратко просъществувалата Украинска национална
република (1917–1920), покорена накрая от болшевиките. Самото заглавие
на неговия основен труд посочва пряката приемственост между съвременна
Украйна и средновековната държава (и цивилизация) Киевска Рус. Хлабавият
конгломерат от източнославянски княжества, възникнал през ІIХ век на територията на съвременна Украйна, Белорусия,
най-източните райони на днешна Полша и най-западните райони на днешна
Русия, достига имперския си връх през ХI и ХII век и пада под монголско-татарското
нашествие през 1240 година. От ХIХ век обаче, т. е. от времето на появата на съвременния украински и руски
национализъм, квази-имперският завет на Киевска Рус се превръща
в един от най-спорните въпроси на украинско-руските отношения.
Руският
национализъм като национализъм на една “държава” и нация е имал
предимството да се осланя на имперското историческо описание, разработено
и официално популяризирано през ХVIII век. То следва строго династическия исторически модел, който осигурява
инак съмнителната приемственост между Великото Киевско княжество
и Московското царство. От териториална и етническа гледна точка
Московия е една доста незначителна тресчица от империята на Киевска
Рус и вероятно няма по-легитимни претенции за своето наследство,
отколкото, да речем, Румъния спрямо древния Рим. След разпада на
Киевска Рус по-голямата част от нейните територии (днешна Беларус
и Украйна) попадат под литовско и по-късно под полско господство.
Само териториите на Източна Рус попадат под татарски протекторат
като накрая се обединяват под егидата на Москва и в крайна сметка
се освобождават от “татарското иго”.
До
края на ХVII век тази относително слаба и до-голяма степен ориенталска държава не
играе фактически никаква роля в европейската история и не предявява
каквито и да било претенции към наследството на Киевска Рус и към
името “Рус”. Идеята за приемственост просто не е съществувала на
интелектуално равнище както убедително доказва в изследванията
си по оригинални извори блестящият американски учен Едуард Л. Кийнан.
Положението започва да се променя от 1654 година, когато Казашкото
въстание Великата освободителна война в намиращата се под полско
(т. е. католическо) господство Украйна, води до фактическа независимост
на Левобрежна Украйна Казашката република, наречена Хетманство,
което преминава с разположения на десния бряг град Киев под протектората
на Московския православен цар. По една ирония тъкмо украинските
интелектуалци (предимно духовници) са автори на идеята за приемственост
между Киевска Рус и Московското царство. Петър Велики, който решава
да внесе западната култура в страната, оправдано привлича за проекта
огромен брой хора от нейната най-западно ориентирана провинция
Украинското хетманство, което по онова време все още се е ползвало
със значителна културна и политическа автономия. Тълпи от духовници
и учени, музиканти и художници, бюрократи и авантюристи са докарани
в Санкт Петербург, новата “западна” столица на Империята, която
сменя името си от Московия на Русия, заявявайки ясна претенция за
наследството на Рус.
Украинците,
които скалъпили идеята за приемствеността, преследвали една много
особена и може би лична цел. Те възнамерявали да подчертаят историческата
централност на собствената си страна (“Мала Русия”) по отношение
на останалата част от Империята (“Велика Русия”) и така да повишат
своите собствени залози и достойнства в рамките на имперската йерархия.
Според техния схоластичен модел Мала Русия (Украйна) е аналог на
Малка Гърция (т. е. същинска Гърция), докато Велика Русия е очевиден
паралел на По-голяма Гърция, т. е. всичките територии на гръцката
колонизация в Близкия изток, Северна Африка, Кавказ, Крим и т.
н. Двете главни средновековни институции управляващата династия
и църквата до голяма степен съдействат на идеята за приемствеността
и извличат полза от нея.
Към
края на ХVIII век обаче първоначалното понятие за Велика/Мала Русия се обръща диаметрално.
От една страна, Велика Русия се превръща в силна централизирана
империя с наподобяващия Запада център Санкт Петербург; от друга
страна, Мала Русия бива постепенно провинциализирана и накрая загубва
автономията си. По този начин през ХIХ
век съвременният руски национализъм наследява не само ранната имперска
идея за приемствеността (Киевска Рус като люлка на Руската империя),
но и по-късната имперска идея за превъзходството на Велика Русия
над Мала Русия (както и над всички останали съседни територии, включени
в империята). В рамките на тази национална схема украинците са третирани
просто като местен вид руснаци, чиято култура и език са били развалени
вследствие на продължителното полско влияние. Ето защо поглъщането
на Украйна от Русия (десният бряг на Украйна бива завзет в края
на ХVIII век, след
разделянето на Полша) означавало само поправяне на една историческа
“несправедливост”, докато насилственото асимилиране на украинците
в руския език и култура било просто възприемане на чуждата култура
от местното селячество.
Схемата,
както изглежда, е била оспорена от съвременния украински национализъм,
който, въпреки широко разпространения стереотип, възниква не в Западна
Украйна, а в най-източния град Харков, където съвременният университет
бива открит още през 1804 година, където издънките на казашкото
дребно дворянство все още пазели спомена за славното минало и където
все още продължавали да съществуват някои останки от хетманската
автономия. Като всичките си източноевропейски братя украинските
строители на нацията са вдъхновени от идеите на Хердер и използват
един и същ строителен материал, за да съградят съвременната национална
идентичност. Те наблягат на уникалността на украинския език и култура
и възхваляват националната история с нейния “Златен век” в Киевска
Рус и “Сребърния век” от периода на Казашката република; съставят
речници и събират народни песни; издават граматики и казашки хроники,
като използват народния вместо доминиращия църковнославянски език
за създаване на поезия, проза и драми. Те не са били сепаратисти,
нито дори автономисти, но прокарват пътя за съвременното политическо
движение. И на последно място, но не по значимост, те изковават
собственото име украинци вместо официалното “малоруси” и историческото
“руски (“рутини”), тъй като официалното име звучи унизително, а
историческото собствено име е узурпирано и монополизирано от московците,
които оттам стават “руснаци” (“русские”).
Както
украинците, така и руснаците си имат свои собствени основания да
монополизират наследството на Киевска Рус и да го превърнат в крайъгълен
камък на националната си идентичност. Освен митологията на славното
минало и хилядогодишната история, към която се стремят много нации,
Киевска Рус дава както на украинците, така и на руснаците възможността
да маргинализират съперника, макар и с различни цели. За руснаците
това е бил удобен начин да легитимират (ре)поглъщането на украинските
и беларуските земи и (ре)асимилацията на местния “по-малък” народ
обратно в руската нация. За украинците пък това е бил най-добрият
начин да делегитимират руската завоевателска и асимилационна политика,
подчертавайки своето различие и отделност от Московия и представяйки
се като преки и действителни наследници на Киевска Рус. Московците
в тази схема са само незначителна издънка на Рус. Украинския народ
със съмнителна славянска идентичност развалена според твърденията
от голямо поглъщане на угро-фински племена и разводнена от силни
ориенталски, монголско-татарски, влияния.
Това
е бил ясен опит на подчинената нация да отвърне на завоевателите.
Те до голяма степен подражават на имперския мит, който твърди, че
украинците са просто развалени полонизирани и покатоличени руснаци.
Не, отговарят украинците, руснаците са развалени поориенталчени
Рус-украинци. По този начин не само украинският език би могъл
да бъде сведен до равнището на “развален” (полонизиран) руски в
рамките на тази схема, но и руският би могъл да бъде описан като
“развален” (поориенталчен и, нещо повече, побългарен чрез библейския
църковнославянски) украински език.
Идеологическата
борба обаче е била далеч не честна. Имперският мит е поддържан от
могъщата държава, която включва армията, полицията и държавния апарат,
имперската култура и образование, средствата за масова информация,
научното знание и международната дипломация. Междувременно украинският
мит се поддържа само от малка група представители на украинофилската
интелигенция, които са възпрепятствани, от една страна, от силно
репресивната империя и, от друга, от огромното равнище на неграмотност
сред преобладаващото селско население. В Руската империя никога
не е имало каквото и да било украинско образование, дори начално;
и на практика всички украински печатни издания са били силно ограничени
от 1863 година.
Ето
защо няма нищо изненадващо в това, че Западна Украйна поема в крайна
сметка водещата роля в процеса на изграждането на нацията. Тази
относително малка част от страната е имала щастието да избегне руското
господство. В края на ХVIII век, след поделянето на Полша, тази територия е била дадена на австрийците.
Поляците обаче остават господстващите обществени слоеве в региона.
Но украинците (“русини”, както се наричат те по онова време, взели
името си от историческата Рус) изпълнявали различни религиозни ритуали
и имали силно чувство за “другост” в сравнение с католиците поляци.
През втората половина на ХIХ
век те са разполагали с целия набор от западни свободи (колкото
и несъвършени да са били те по онова време), предоставени им от
конституционната Хабсбургска империя. Към края на века те развиват
доста силен етнически идентитет и фактически всички институции на
националното гражданско общество политически партии, училища,
периодични издания, религиозни, женски и младежки организации, спортни
клубове, професионални и кредитни обединения, кооперации и т. н.
По ирония на съдбата обаче те възприемат източноукраинския вариант
на национализма с неговата визия за една “по-голяма Украйна” и ангажимент
към Киевска Рус и славното Казачество.
Към
края на Първата световна война, когато съперничещите си Австро-Унгарска
и Руска империя се разпадат, западните украинци са много по-добре
подготвени да поемат съдбините си в свои ръце, отколкото източните.
И Западноукраинската национална република в Лвов, и Украинската
национална република в Киев просъществуват за кратко, но падат поради
съвсем различни причини. Западните украинци доказват, че са добре
организирани, дисциплинирани и доста консервативни в своята политика,
насочена преди всичко към съхраняването на “стария австрийски порядък”.
Те се ползват с широката подкрепа на населението, но падат единствено
защото поляците са много по-силни както по численост, така и логистично,
в резултат на подкрепата на Запада. Източните украинци се оказват
неефективни, разделени на множество фракции и доста хаотични в левичарските
си реформи. Те получават слаба подкрепа от силно анархистичното
и непредсказуемо селячество и падат по-скоро поради собствената
си слабост, отколкото поради силата на болшевиките.
Украинското
пробуждане през 1917–1920-а обаче не било изцяло провалено. Руснаците
за пръв път трябвало да признаят украинците като отделна нация и
дори да им дадат квазисуверенна болшевишка държава в рамките на
съветската “федерация”. Митът за Киевска Рус претърпява значителна
промяна. Официално Съветите приемат понятието за Киевска Рус като
“люлка на трите братски народа”, т. е. украинци, руснаци и беларуси.
Съдружието обаче далеч не е равно. Руснаците продължават да се отличават
като “по-големия брат” и “първи между равни”. И украинската, и беларуската
официална история са открито телеологични главната, ако не единствената
цел на тези народи е да преодолеят историческите пречки и да се
обединят с Велика Русия. Асимилацията бива насърчена и от идеята
за “новата историческа общност съветския народ”, което означава
нещо от рода на комунистическия котел за претопяване, главно идеологическо,
но с очевидна руска културна и езикова сърцевина.
Едва
ли е изненадващо, че руските исторически митове остават до голяма
степен неоспорени, независимо от силната им националистическа/империалистическа
подплата. Те намират широко разпространение сред академичната общност,
приемани като “обективна истина”, докато всякакви опити за представяне
на алтернативен възглед са били заглушавани или оспорвани в самото
начало като украински (полски, беларуски) и следователно “националистически”.
Както руската държава, така и руските учени емигранти допринасят
много за това положение.
От
1991-а обаче положението започва да се променя. От една страна,
група от нови нации (в това число и украинците) излизат от неизвестността,
насърчавайки младите учени да ревизират старите имперски догми и
стереотипи. От друга, самата Русия се появява за пръв път като нация-държава,
а не като империя, подтиквайки ни да прекроим нейната история като
история на днешния народ в днешната територия, а не като имперската
история на управляващата династия, която води началото си от чуждия
(украински) град Киев. Разбира се, от научна гледна точка има малко
основание да се смята, че народът на Киевска Рус е имал идентитета
на съвременните украинци и е говорел почти съвременен украински
език. Но още по-малко са основанията да се смята, че онзи народ
е имал идентитета на съвременните руснаци и е говорел нещо като
днешния руски език. Не може да се отричат известни връзки между
Русия и Рус както между Йорк и Ню Йорк, Британия и Бретан, Румъния
и Рим. Но най-сетне трябва да се признае, че формулата “Киевска
Русия” вместо “Киевска Рус” е толкова глупава, колкото “древна Румъния”
вместо “древния Рим”.
Имперският
модел на историята е не само научно погрешен, но и политически опасен.
Той подхранва суетни мечти сред руснаците и насърчава народняшки
реваншизъм, карайки руските политици да предявяват претенции към
съседни земи, населения и истории, вместо да се съсредоточат върху
истинското минало на нацията си и върху нейните днешни проблеми.
“Разединени,
устояваме”
Една
от многото последици от имперските митове представлява широко разпространеното
убеждение на мнозина руснаци, че мнозинството от украинците говорят
руски език и нещо, което е груба грешка, че всеки, който говори
руски, иска да се присъедини отново към старата-нова империя. Подобно
убеждение води руските политици до погрешни заключения и до необосновани
стъпки, което обикновено вреди на интересите на самата Русия. Последният
пример за това беше масираната ангажираност на руски медии, пари,
експерти, политици и на самия президент Путин в украинските президентски
избори на страната на уж проруския кандидат, министър-председателя
Виктор Янукович. Намесата бе твърде груба и отблъскваща дори за
някои ревностни русофили. Доста високата популярност на Путин в
Украйна спадна повече от два пъти само за няколко седмици, докато
всеки пети етнически руснак даде своя глас за кандидата на опозицията
Виктор Юшченко, представян за “националист” и силно демонизиран
чрез една пропаганда в Гьобелсов стил.
20-процентната
подкрепа от руското малцинство, разбира се, не е число, от което
общонационалният политик би могъл да е напълно удовлетворен. Въпреки
това такава подкрепа от малцинство едва ли е възможна в етнически
разделените общества, да речем, в Косово или в Босна. Освен това
проучванията на общественото мнение показват, че групата на привържениците
на Юшченко се състои от предимно по-млади и по-добре образовани
хора, т. е. от хора, които са по-добре информирани и по-малко обременени
от старите съветски “антинационалистически” (по същество империалистически)
стереотипи.
Основният
проблем обаче, който московците не успяват да схванат, е, че дори
онези, които гласуват за “проруския” Янукович (и които преди десет
години гласуваха за смятания за “проруски” Кучма срещу смятания
за “националист” Кравчук), не се идентифицират политически с Русия
и нямат никакво намерение да “обединяват отново” страната си с някакъв
по-голям брат. Идеята е проста: ирландският народ може да говори
предимно английски, но се отделя от Англия; белгийските франкофони
може да поддържат добри отношения с Франция и може да имат известни
напрежения с фламандските си съграждани, но това не ги прави непременно
сепаратисти или иредентисти. Имперската руска митология обаче прави
някои прости идеи неразбираеми.
И
ето руският посланик в Украйна Виктор Черномирдин и кметът на Москва
Юрий Лужков пристигат стремглаво в Донбаския град Сиверскодонецк,
за да участват в конгрес на местната номенклатура под проруски и,
общо взето, сепаратистки антиукраински лозунги. Събитието излиза
на първите страници на международните медии, експертите се замислят
отново над възможността за евентуално разделяне на Украйна, гражданска
война и руска военна намеса. Малобройни трезвомислещи гласове изтъкват,
че цялото събитие е виртуална симулация, димна завеса, предназначена
да отвлече вниманието на обществеността от главния проблем кой
и как е фалшифицирал изборите. Регионалната номенклатура би могла
да има наистина сериозни основания да е изплашена от ставащата промяна
на властта в Киев и да шантажира съперниците си със “сепаратистка
заплаха”. Но заплахата е книжен дракон.
Регионът,
с неговата остаряла тежка промишленост, в частност каменовъглени
мини, е силно субсидиран от останалата част от страната. Нито Русия
има нужда от Донбас, нито той самият би могъл да стане някога независим.
И на последно място, но не и по значение, в региона няма никакво
народно “сепаратистко” движение освен в Крим, където това движение
бе достигнало апогея си в началото на 90-те години, но оттогава
насам отслабна неизбежно поради редица причини. Общонационалното
проучване, проведено от 6 до 9 декември 2004 година, доказа, че
украинците не подкрепят нито идеята за установяване на независима
държава в Югоизточна Украйна (82,3 % срещу 8,8 %), нито за автономия
на Донецкия район (83,4 % 8,1 %), нито за отделянето на Донецкия
район от Украйна и присъединяването му към Русия (86,2 % срещу 5,9
%).
За
да разберем украинската действителност, трябва да видим, че нейното
48-милионно население, според националното преброяване от 2001-а,
се състои от 77,8 % украинци, 17,3 % руснаци и около 5 % други националности.
От 1989-а, когато бе проведено предишното (съветско) преброяване,
броят на руснаците е намалял с 5 %, докато борят на украинците се
е увеличил със същата цифра. Това е първият път в течение на много
десетилетия, когато процентът на етническите украинци нараства
просто защото след независимостта много хора със смесена идентичност
се самоопределиха по нов начин. Социолозите обаче посочват, че идентичността
на много граждани е дори още по-подвижна. Ако анкетите за проучване
на мнението предоставят повече възможности за самоопределяне, те
констатират, че 56 % от отговорилите се определят като “само украинци”
и само 11 % като “само руснаци”. В същото време 27 % се самоопределят
като “и украинци, и руснаци”.
По
отношение на езика положението също е двузначно. Според същото преброяване
от 2001 година 67,5 % от гражданите определят украинския като свой
роден език, 29,6 % посочват руския, а 3 % споменават други езици.
Социолозите обаче твърдят, че преброяването разкрива една по-скоро
символична стойност на езиците, отколкото тяхната практическа употреба.
Проучванията на общественото мнение доказват, че около 40 % от гражданите
говорят вкъщи украински, около 30 % руски, а други 30 % твърдят,
че говорят и двата езика, “в зависимост от обстоятелствата”. Каквото
и да означават тези “обстоятелства”, Украйна е до голяма степен
двуетническа и двуезична страна, където фактически всеки може да
разбира както украински, така и руски и където две трети от населението
могат да общуват свободно и на двата езика. Положението, когато
единият говори на украински, а другият на руски, не е толкова рядко
срещано както на обществени места, така и в парламента, по телевизията
или другаде.
Украйна
е безспорно разделена езиково, културно, религиозно, политически,
регионално. Но в същото време няма ясно изявени линии на разлома,
които биха могли да улеснят евентуалното разделение на страната,
така нашироко обявявано и в руските, и в международните медии. Различните
групи се припокриват, взаимопроникват се, междугруповите граници
са неясни и лесно се прекрачват или променят, или дори премахват;
различните колебаещи се групи улесняват дифузията на различни идентитети,
тяхната хибридност и диалога на избирателите.
Вододелът
изтокзапад, който изглежда така ужасно, когато посетите най-западния
град Лвов със силна централноевропейска идентичност и най-източния
град Донецк с главно съветска (но и със здрава, по-скоро местна,
отколкото украинска или руска) идентичност. Разликата обаче избледнява,
ако се преместите към центъра: постмодерната хибридност или по-скоро
постсъветският еклектизъм излиза на преден план. Казано с прости
думи, нито западът е 100 % оранжев, нито изтокът е 100 % син. Лвов
и Донецк представляват просто две противоположни страни от цветовата
дъга, която покрива украинската територия. Украйна е разделена идеологически,
но не и географски.
В
идеологически смисъл това може да бъде представено като два различни
проекта две различни визии за бъдещето на нацията и две различни
идеи за миналото на нацията. Проектите са наистина несъвместими
и непримирими. Първият може да бъде грубо определен като “украински”
или “европейски”. Той е основан на предположението, че Украйна е
в основата си европейска нация, чието развитие е било забавено и
до голяма степен изкривено от русифицирането и съветизирането, но
която все още се стреми да се “върне в Европа”, към нейните стойности
и институции, следвайки пътя на Полша, Литва и на други централно-източни
европейски страни.
Другият
може дори още по-грубо да бъде определен като “малоруски” или “съветски”,
или “източнославянски”. Проблемът с дефиницията идва от факта, че
проектът е много по-слабо разработен и много по-неизяснен. В основата
си той се колебае между стария имперски регионализъм (психологически,
културен и политически) и един нов вид постимперски “креолизъм”,
който ясно отстоява превъзходството на руския език и култура и мълчаливо
защитава превъзходството на по-урбанизираните русофони над исторически
изостаналите украинофони. Проектът видимо страда от липса на символни
ресурси и ясна аргументация, бидейки по-скоро преходно явление (от
колониално към пост- или към неоколониално). Но по същността си
той е силно консервативен, съветофилски, антизападен, авторитарен
и прикрито украинофобски.
Този
криптосъветски проект, колкото и да е неопределен, бе фактически
подкрепен през 1991-а, когато две трети от украинците гласуваха
за независима държава с президент един бивш комунистически ръководител
Леонид Кравчук, т. е. за приемствеността на стария режим с известни,
предимно повърхностни, промени. И само една трета от гласоподавателите
избраха независимостта с президент не от бившата номенклатура (било
бившия дисидент Вячеслав Черновил или няколко по-второстепенни кандидати),
т. е. за радикално скъсване със съветското минало и определена декомунизация
и европеизация по полски или по балтийски образец. Към 2001-а обаче
положението се бе променило, а през 2004-а то претърпя драматичен
обрат. Украинската идентичност видимо се е засилила и гражданското
общество определено е пораснало. Днес почти две трети от хората
дадоха своите гласове за прозападния и продемократичен кандидат
Виктор Юшченко, докато само една трета подкрепиха криптосъветския
режим на господата Кучма и Янукович.
Без
съмнение “връщането” на Украйна “към Европа” няма да е лесно усилие.
Но то със сигурност е една добра възможност както за украинците,
така и за европейците и, парадоксално, за руснаците, които може
най-после да развият своята нова национална идентичност вместо
отживялата времето си и все по-малко и по-малко осъществима имперска
такава.
Засега
едно от графичните обяснения за това каква е разликата между украинците
и руснаците идва от една популярен виц. “Просто попитайте един украинец
и един руснак дали биха сменили ракетите си за хубава къща, добра
кола и една прилична сума пари. Украинецът ще приеме с радост, руснакът
ще откаже с възмущение”.
Превод
от английски Валентин КРЪСТЕВ
|
