|
Анатолий
Корольов
ПЛЕНЕНИЯТ
ЛЪВ
През
август миналата година съдбата ме отведе в Украйна първо в Киев,
а оттам с нощния влак на границата с Полша, в прочутия Лвов, столицата
на украинския национализъм.
Руският
писател е същество тревожно, така че аз се качих във вечерния влак
КиевЛвов с чувство за опасност. Национализмът е опасен звяр. Подадох
билета си на шафнерката. Тя говореше изключително на украински.
“Ласкаво просимо”. Аха! казах си наум. Не знаят руския по принцип.
В
Киев, спомних си аз виж ти! всички говореха на руски, на практика
не чух украинска реч. Нещо повече, на централната улица “Крешчатик”
на няколко пъти видях плакати: методите на Путин и в Украйна!
Между
другото озовах се в необикновен вагон.
Това
беше единственият спален вагон от европейска класа в цялата композиция.
Беше боядисан в ярковишнево и принадлежеше на “Гранд хотел”, най-хубавия
и най-скъп хотел в Лвов. В купето имаше рекламни материали на хотела:
“Лятната тераса на хотела ви подарява чудесен изглед към главната
улица на Лвов проспект “Свобода”. Аха! А по-рано тази улица се
казваше “Ленин”.
Отварям
пътеводителя, чета:
“Преди
1939 година Лвов никога не е бил управляван от Москва и именно тук
в края на осемдесетте набраха сили украинският национализъм и католическата
църква”.
Влакът
едва бе потеглил, когато чевръсто влезе сервитьор и ми предложи
менюто. И той говореше на украински, но аз все пак разбрах: лвовският
хотел плаща закуската ми. Приятна изненада за един руски пътешественик!
Поръчах салата по гръцки, червена риба и халба червена немска бира
“Будвайзер”. И разгърнах картата на Лвов, която намерих на масичката.
Преди това никога не бях виждал карта на Лвов. Всички мои опити
да си купя карта в Москва и в Киев се бяха оказали напразни.
Какво
пък, картата на Лвов е приятно четиво за хора, които не обичат Русия.
Проспект
“Чорновил”! Улица “Генерал Дудаев”! Площад “Генерал Григоренко”!
Улица “Тадеуш Костюшко”! Улица “Академик Сахаров”! И кулминацията
на предизвикателството улица “Степан Бандера”! Всяко име плесница
за Кремъл, укор към руския империализъм. Всичките до един борци
срещу царска и съветска Русия. Всичките мъртъвци.
Вярно,
тук-там се мярнаха и няколко руски имена. Ето я малката уличка “Чайковски”.
Но веднага я уравновесяват имената на екзекутирания декабрист Рилеев,
който вдигнал ръка срещу императора, и на великия емигрант Херцен,
който проклинал империята от Лондон. А ето и улица на името на космонавта
Комаров. Защо ли са оказали такава чест на един космонавт? О, да
бе, нали той загина при кацането на космическия апарат. Още един
кукиш, насочен към Москва.
В
самия център открих дори улица “Руска”, успоредно на нея се бе източила
охо! улица “Староеврейска”. Хем съм чувал, че Лвов е единственият
град, където някой по време на войната вдигнал във въздуха синагогата.
Не,
възразяваше картата, ние обичаме евреите, и пръстът ми уцели улица
“Шалом Алейхем”.
За
сметка на това полски имена в центъра нямаше и десетина Мицкевич,
Костюшко, Матейка, Коперник... при положение че Лвов пет века е
принадлежал на Полша. Освен това триста години тук са живели и германци.
Не намерих нито едно немско име. Хем тук се е родил бащата на мазохизма
Леополд Захер Мазох. Лвов е родина на униатската църква. Пет века
се е казвал Лимберг.
Изпих
си бирата и се лепнах за прозореца.
Здрачаваше
се. Веднага забелязах границата между Украйна и Русия. Изведнъж
сякаш изпод земята изникнаха щъркели. Птиците прекрасно разбират
къде има благоприятна екологична обстановка и къде няма. Границата
между Западна и Източна Украйна също си личеше. Като призраци покрай
пътя се занизаха изоставени заводи, ръждиви влакове на резервни
коловози, камари боклук. Виж, Киев изглежда великолепно. Наистина
ли Киев е зарязал Лвов на произвола на съдбата, за да покаже, че
в Украйна има един център на силата, а не два?
В
Лвов подозренията ми се засилиха.
Няма
да скрия, бях смаян колко ужасно е занемарен старинният град. А
пък аз, глупакът, си бях въобразявал, че съм тръгнал за една средновековна
приказка! На практика нито една улица без дупки. Допотопни трамваи
със страшния опърпан вид на консервни кутии. Нито една нова сграда,
с изключение на зданието на Националната банка. Просяци пред всеки
храм и пред всеки банкомат. Цигани. Бездомници. Безпризорни деца.
Всички пушат. Бедността и мизерията бодат в очите. От човешките
руини се издигат стени на католически черкви, манастири и параклиси.
И те са занемарени и опърпани като бездомниците. Особено потискащо
ми действаше видът на централния градски площад около кметството,
така наречения “Пазар”. По ъглите на кметството бяха поставени четири
псевдоантични фонтана: Диана, Нептун, Аполон и май Зевс. Честна
дума, бездомниците изглеждат по-добре от тези олющени богове с изпочупени
носове и мръсни туники.
Единствената
следа от предишните грижи са инвентарните номера по развалините,
на които на руски е написано: “Номер еди-кой си исторически паметник
на УССР”.
Няма
я вече УССР, но и пари да се сменят немите табелки тоже нема.
Да
си отдъхнем малко.
Подобно
чувство на контраст между историческа памет и сиромашко настояще
преживях преди пет години в Кьонигсберг, който сега се казва Калининград.
Веднага ще кажа, че няма да обсъждам справедливостта на трофей като
Източна Прусия, историята не може да се пренаписва. Но още привечер
през първия ден аз разбрах, че завоюваната германска земя си е останала
германска. Буквално всеки камък крещеше в лицето ми: аз съм германец,
аз съм германец. И малкият камък имаше глас колкото на огромната
катедрала, където е погребан Имануил Кант.
Особено
остро чувство на абсурд преживях в бившата Мариенкирхе, в покрайнините
на града, където сега се е разположил православен женски манастир.
В готическата зала, сред стреловидните колони бяха накачени руски
икони, а на мястото на протестантската катедра се издигаше олтар,
но Боже мой, как средновековната кирха не хармонира с душата на
православната вяра! Всичко руско тук изглеждаше мукавено, нелепо,
смешно. Тази грамада е била построена, за да свири в нея орган.
Сега органът мълчеше и черквата изглеждаше мъртва, макар че вътре
горяха свещи и се молеха монахини.
Излязох
навън и заслизах по окъртените мраморни стъпала към немското гробище.
Мръкваше се. Впечатлението за чужда земя само се засили. Дори тревата
под краката ми изглеждаше неруска.
Та
думата ми беше, че в същото положение на чужд град се бе оказал
и Лвов.
Основано
през 1256 година от киевския княз Даниил, през ХIII век дървеното градче е влизало в състава на древната Киевска Рус, но
сто години по-късно Лвов за векове преминава към Полша и през петте
столетия ХIV, ХV, ХVI, ХVII, ХVIII е принадлежал на Полша и на Литва, едва през ХIХ век в резултат на първото преразпределяне на
Полша влиза в състава на Австро-Унгария, но след сто години, в началото
на ХХ век отново става полски град до 1938 година, когато го завзема
Червената армия на Сталин и той е присъединен към Съветска Украйна.
Снимките
на стария Лвов от времената на Австро-Унгария смайват с красотата
на спретнатите улици, с великолепието на сградите, дворците, храмовете
и манастирите. Той е бил град на духа, царство на католическата
мисъл, родина на униатството, град на теолози и благочестиви енориаши.
Бил е град на единството на църквата и града. Северният Рим! И не
щеш ли, улиците му се изпълнили с казашка конница, юначни запорожци
с алени шалвари и нагайки нахлули в храма с конете си.
Стоп!
Може
би пресилвам и през изминалите години Лвов все пак е бил поне донякъде
разбран и осмислен от новия си стопанин. Влизам в музея за история
на религиите, разположен в бивш доминикански манастир. Къде другаде
да търся интелекта, ако не тук? Уви, експозицията на музея издава
пълно объркване пред сложността на темата. С изключение на раздела,
посветен на историята на местната арменска църква, залите изглеждат
като изложба на църковна утвар. Историята на Северния Рим практически
не е осмислена. Манекени на разпнати римски роби зад прашно стъкло,
жилище на пещерен човек всичко това създава неловкото впечатление
за колекция от куриози. Единственият идеен акцент е поставен върху
факта на отделянето на Украинската православна църква от Московската
патриаршия. Колко раболепно обаче! Във витрината е изложен износеният
филон на сегашния всеруски патриарх на Украйна Гермоген, сякаш е
скрижалите на Завета. Също тук се мъдри и жезълът му.
Най-нахално
ласкателство към един жив църковен чиновник.
В
този музей на религията Христос не е получил толкова почести, колкото
Гермоген.
Забелязвам
едра умряла муха, която е паднала върху иконата на Богородица, поставена
под витрината. Не издържам и правя забележка на служителката: защо
сте оставили на ръката на мадоната тази муха? Бабичката се стресва,
не вижда добре. На нас не ни е разрешено да отваряме витрините и
да почистваме, казва, това е работа на научните сътрудници.
В
този комичен епизод с мухата като в капка вода е отразена тъжната
мисъл, че моите подозрения, уви, се оправдаха. Духът на пленения
град по никакъв начин не е осмислен от новите завоеватели. Той е
огромна празна раковина, от която нежният мозък на теологията е
изтекъл.
Тук
няма кой да осмисли нито мазохизма на Мазох в романа “Венера в кожи”,
нито фантазиите на Станислав Лем, нито гей-театъра на Роман Виктюк.
А всички те някога са били деца на този град. Само дето Виктюк се
е преместил в Москва по собствена воля, а Лем е бил изпратен в Полша
насилствено в резултат на така наречената “размяна на население”
след Втората световна война. Практически на заточение тогава е бил
изпратен целият град. Покрай поляците е била заточена и историята.
С един замах на ножа Съветска Украйна е отсякла 500 години и е започнала
новата ера от 1946-а. Но времето не е парче сланина. За историята
и за смисъла 50 години, разбира се, не са достатъчни. Духът на Лвов
мизерства като бездомниците край банкоматите.
Единственото
осмислено пространство в Лвов аз срещнах в храма “Свети Юр”, където
са разположени резиденцията на католическата църква и представителството
на Ватикана. Тук наистина се е запазила красотата. Огромният ансамбъл
смайва с величието си, паркът с чистотата си, а литургията с красотата
на песнопенията. Пред входа на храма под стъкло са поставени портретите
на всички разстреляни от болшевиките йерарси на католическата църква,
до тях е обръщението на последния лвовски епископ от затвора преди
разстрела му: умирам с мисли за Христос, за римската католическа
църква, да бъде благословен Папата!
Тази
витрина на пролятата кръв говори на енориашите дръжте се, братя
и сестри, живеем в сатанинска обсада.
Ето
къде е върхът на тайния айсберг кубето на храма “Свети Петър”,
който изплува насред изоставения град като бастион на духовната
сила. Рядък случай днес в Лвов има двама кардинали, назначени
от папата: кардинал Любомир Гузар, главата на украинските гръко-католици,
и кардинал Мариан Яворски, главата на класическата римо-католическа
църква. Ето на кого принадлежи и явно, и тайно геният на местността.
Не
бих казал, че украинският Лвов не разбира опасността от интелектуално
поражение в спора с духа на това място. Разбира я, и още как! Но
опитите да възрази на петте века католически дух са все още смешни
и наивни. На Галицкия площад (още по времето на УССР) е издигнат
конен паметник на киевския княз Даниил опит да се напомни, че
някога тази земя е принадлежала не на Полша, а на Киев. А недалеч
от средновековния Арсенал има паметник на руския първопечатник Фьодоров,
който пръв е напечатал в Лвов славянската азбука. Но заобиколени
от католическите върхове на духа, тези фалшиви жестове изглеждат
комично. Украинският Лвов не е създал в архитектурата нищо равно
по сила дори на зданието на бившето казино на улица “Листопад”.
Единственото здание, което видях обградено от скелетата на реставратори,
беше бившият дворец на граф Потоцки, където по-рано се е помещавал
Дворецът на бракосъчетанията, а сега го подготвяха да стане резиденция
на президента на Украйна.
Манията
да се преименуват улиците в украински дух също е съмнителна. Дори
таксиметровите шофьори се присмиват: защо беше нужно да преименуват
улица “Тополова” на името на града-побратим Печ? Ами улица “Мир”
на “Степан Бандера”? Никой не е свикнал с тези имена смее се шофьорът,
качват се в таксито и казват закарай ме на “Мир”, закарай ме
на “Тополова”. Няма идиоти, дето да кажат закарай ме на улица
“Град-побратим Печ”! То пък кой ли се е затърчал да ходи и в самия
Печ.
В
залата на картинната галерия на изложбата на художника Данила Довбошински
между другото, много талантлив колорист пак същите опити за
създаване на нова митология на национализма. Ето от една горичка
излиза синеок романтичен юноша, юношата води за юздата бял кон.
Кой е този плах лирик? Подпис Симон Петлюра. Ще прощавате, господа,
ама Петлюра не е приличал на свят рицар, дори на младини. А ето
го малко по-нататък портрета на Васил Стус, който загинал в лагер
в Урал с лице на Христос, обрамчено с бодлива тел, която подобно
на трънен венец облива челото на правозащитника с капки кръв. Не,
Стус не е бил Христос. Или портретът на разпнат на кръст украински
интелигент с мустаци, брадичка, очила и дори с барета! Подпис. Тежък
е пътят на украинския патриот. Отново чувство на неловкост. Това
е живопис за нови щурмоваци.
Ала
ето и друг парадокс: от общуването си с жители на Лвов разбрах,
че те са крайно недоволни от “тъпаците в Киев” и ха сега де!
в това отношение разчитат на подкрепата на Москва.
Поредната
утопия на пленения град.
Но
време е за сбогуване.
Застанал
на върха на хълма Стари замък, аз се любувам на гледката на Лвов
от високото. Градът е като на длан. Оттук не личи, че е овехтял.
Под лъчите на слънцето святкат кубета на храмове, златни кръстове,
покриви на дворци. Малкият Рим! Тук, на площадката, се тълпят много
туристи и влюбени двойки. На флагщока се вее украинското знаме.
Надпис на каменна плоча говори на пътешествениците, че по-рано тук
е била отбранителната крепост на града.
А
че това е бил полският Висок замък, нищо не е казано.
КиевЛвовМосква
2004
Превод Здравка ПЕТРОВА
|
