|
Елфриде
Йелинек
В
ЕДИН ПРАЗЕН ТЕАТЪР
Есета
Моят
начин на протест
Както
често съм казвала, струва ми се, че езикът, различният, литературният
език вече не може да устои срещу този застрашителен, самодоволен,
лишен от всякакво колебание език на нахаканите технократи и властници,
който днес отвсякъде ни залива.
Езикът
на литературата е, така да се каже, премазан от бруталната еднозначност
на междувременно до болка познатите изказвания на крайните десни,
които смятат, че имат зад себе си здравото чувство на народа. Човек
вече не може да се промъкне с думи между властта и действителността,
там вече няма място за литература. Достатъчно съм се опитвала, но
сега, струва ми се, се затварят и последните решетки. Говори се,
че критиката, литературата трябвало да бъдат държани съвсем свободни
от държавните механизми на властта, но въобще не е ясно изобщо за
какво става дума. Те и нямат нужда да се занимават с това.
Езикът
обаче не може да се представи просто от само себе си, той има нужда
от място. Въпреки това аз не искам от тези хора да ми посочат място.
Дори и театрите да са зависими, нали те все пак се движат в публичното
пространство?
Защо
трябва да продължавам да хабя енергия да се противопоставям на тези
хора, когато тази енергия ми е нужна, за да мога да върша своята
работа поне отчасти прилично?
Новите
властимащи вече са готови с проверката си на действителността, знаят
всичко и веднага ни го подхвърлят като истина от телевизията, без
изобщо да сметнат за нужно да проверят предварително онова, което
обявяват. Днес това, утре друго, те го казват, а вече казвайки го,
задушават всякакво възражение.
Та
нали на тях и самоконтролът по принцип им е чужд? Онова, което обявяват
за абсолютно, за него те дори нямат представа, нямат дори понятие.
Затова аз повече не мога да им предоставям моя език като обект за
консумиране и за представяне (нали театърът, общо взето, е място,
където се представя държавата). Трябва да им го отнема, за да мога
да го запазя. Това със сигурност звучи патетично, но тъй като аз
не мога да си отида, може поне моите пиеси да си отидат, за да въздействат
(надявам се) някъде другаде. С други думи: те ще могат да въздействат
тъкмо защото ще си отидат.
2000
Пътеката
С
помощта на техниката сцените и хората биват повдигани нагоре. Веднъж
натежава сцената, после човекът върху нея. Това е като огромна везна,
при която блюдата се накланят. И докато едното много натежава, другото
много олеква. Винаги съществува опасност нещо да падне. Във всеки
случай театърът е необикновен, защото показва обичайното необичайно.
Та нали и сцената не е за това, за да си живеят хората на нея сякаш
са си вкъщи. Аз във всеки случай не бих искала да живея там. Непрекъснато
да ме гледат. На някои това им харесва. На мене не ми харесва. Но
все някой трябва да е там, инак не би си струвало да се хвърля мост
или поне тясна дъсчена пътека от сцената към зрителната зала. Ако
я няма пътеката, няма да дойде никой, от никоя страна. Значи дълбоко
в нашето същество се крие обичайното. То изведнъж изскача, открило
е пътеката към необичайното, може би защото нашето същество смята
всичко, което не познава, вече за необикновено и, естествено, иска
да стигне до него. То, нашето същество, иска да поживее точно там,
поне за една вечер, за да може да погледне към необичайното. Докато
аз веднага хуквам, също естествено, защото съм единачка, в обратната
посока и точно на тази тясна помощна пътека ние се сблъскваме. Всички
ние, сякаш сме напъдено навътре стадо, което сякаш иска да избяга.
Но само аз искам да избягам. Другите не го искат по никакъв начин,
те искат да попаднат под прожектора. Това сега аплодисменти ли бяха?
Май само учтиво ръкопляскане. Защото хората искат най-накрая да
видят как се олюляват там тези чудовища, как започват да се олюляват
авторите и техните образи и онези, които представят техните образи,
и онова, което представляват техните образи, а освен това и цялото
им същество, което са предали на тези образи, въпреки че те не са
го поискали и дори са се съпротивлявали. Значи чудовището започва
да се олюлява, започва да се върти все по-бързо, докато нещо изпръсква.
Това мазнина ли е? Това мазнината на текста ли е, който аз съм дала
на образите, за да не умрат от глад пред очите на всички? Дали става
така, че образите на сцената изпръскват всичко от своето същество,
или това е бягащата авторка, която се е озовала в погрешната посока,
на сцената? Битка на моста. Битка на последния мост, не, за щастие
утре ще пристигне нов, вече сме го поръчали. Утре ще го докарат.
На мене често ми трият сол на главата за така наречените текстови
плоскости, които представям на сцената. Но искате ли действително
вместо някой валчест, мек, мил текст, който няма категорична форма,
за да не ви причини болка, тоест който напълно ви подхожда, искате
ли срещу вас да залитнат истински хора, крещящи, олюляващи се и
вкопчени един в друг, защото за жалост са се опитали да се хванат
на тази тясна пътека един за друг, искате ли наистина всички те
да паднат в пропастта, само за да могат там, някъде долу, точно
пресметнато не от мене, а от някой друг да намерят точно там
долу, в праха и мръсотията, някакво скрито основание в себе си за
всичко това и след това, отразено обратно, още веднъж в себе си
да намерят някакво оправдание за самите себе си, защото нали сам,
най-малко за себе си, човек винаги е най-ценното изобщо? Искате
ли някакво основание? Искате ли другите да намерят основание и жестоко
да се разбият долу, само за да можете да познаете тези образи в
себе си или себе си в тези образи? Е, да, може би го искате, но
от мене няма да го получите. Това е толкова сигурно, както тази
пътека не е сигурна. Веднага забелязвам, че не е сигурна, защото
често съм стъпвала на нея и тя всеки път се е движела и е скърцала
също, или поне така ми се е струвало. Аз не зная истината, която
искам да кажа, но който и да я знае, той не е човек, той не е образ,
за мене той е недостижим, защото няма форма, и все пак аз му казвам:
Добре дошъл, излизайте! И без това има вече толкова много тук, на
никого няма да причините болка, не се тревожете! Да, там са прожекторите!
Влизайте! Първо навън, после навътре. В никакъв случай обратното!
И аз давам на текстовете, да, просто им давам имена или, как да
нарека вършеното от мене, и всеки приема своето без възражение,
независимо на кого какво давам, никой не ми възразява. Нали са само
текстове. Представяте ли си какво щеше да стане, ако бяха хора!
Те веднага щяха да затворят очи пред онова, което не е възможно,
а след това пред необичайното, а после пред необикновеното, а накрая
изобщо, и по този начин те никога нямаше да добият ясна представа
за онова, което освен това е възможно. И имената тогава не биха
им подхождали. Нали са само хора. Нали са просто ограничени. При
мене не говорят хора. Аз правя така, че да възникнат отношения,
но тъкмо поради това не искам още да започвам отношение с вас. Спокойно
може да е странно онова, което показвам. Щом то падне, от него няма
да потече кръв, нищо няма да му стане и изобщо няма да има значение
и това няма да причини на никого нищо. Но от мене вие получавате
тази пътека, тези текстове, от които можете да си вземете нещо.
Ето ви моите текстове и дъските от пътеката също, дори само за това,
за да може по трудните места, които съм създала, глупавите текстове
да могат да се скрият във вас; а по средата на пътеката ще се стигне
до голямо струпване, никой вече няма да знае кое сега кой текст
е и къде започват твърдите, трудни за пробиване летви, но все пак
човек ще усеща някак: крехкото е текстът. Той е и слабостта, която
насочва всичко, за да може отново възможно най-безшумно да изчезне.
Но преди това ще има вихрушка от изречения, ръце и крака и въпреки
че вие ще сте вътре, няма много да се нараните, когато се сблъскате
с границите на моите изречения. Не се страхувайте. Толкова и не
повече свобода на действие давам на вас и на моите изречения, дори
и само за това да бъдат забравени там. Повече не. Но не искам повече
да си представям какво ще стане, ако те всичките сега се забравят
там!
2004
Здрач
Аз
съм против това в театъра да е полумрак, докато навън е вече съвсем
тъмно. И защо всъщност никога не ми е просветнало? Театрите трябва
да се отворят, а не да се затварят! Не за да влезе вътре мракът,
а за да излезе светлината най-накрая навън. От отвора на театъра
човек трябва да изведе навън тази светлина и в нейните лъчи тогава
ще могат да се раждат образи, за да стане на всички ни ясен нашият
наистина в основата си детински характер. Глупаво е да се казва,
че театърът държи пред човека огледало. Ние самите трябва да го
държим. И въпреки това не бих препоръчала да се погледнем в него.
Инак ще видим, че са ни сапунисани. А след това: Внимание! Идва
бръсначът! Нека обаче си представим, че държавните търсачи на пари,
които още никога не са открили нищо, застанат с табела пред театъра,
на която да пише “ЗАТВОРЕНО”. В този театър те пак не са открили
пари и заради това сега искат да го закрият. Аз пиша ли пиша, а
после изведнъж на табелата пише само една-единствена дума: “ЗАТВОРЕНО”.
Как тогава театрите биха могли да знаят какво повече не бива да
показват, ако преди това аз изобщо не съм могла да ви го покажа?
Нали тогава театрите никога няма да видят нищо. И тогава вече няма
да вземат пример и от нас, зрителите, за да ни предложат своите
примери. Действайте! И не разчитайте на мене. Аз съм само пътепоказател!
Аз въздействам с думи и ви казвам накъде трябва да вървите. Може
би някой ден ще ви покажа да не влизате в този театър, защото трябва
да бъде затворен. Аз съм само табела с написани думи върху нея.
Внимание! Театърът и сега все още замеря с неща, от които няма вече
нужда. Всичко това трябва да се махне. Да го разчистим. А театърът
няма нищо друго подръка и затова замеря, например с тези млади дръвчета,
каквито ние тук долу трябва да представляваме. Тъй като театърът
се затваря, ние трябва да бъдем едновременно и актьори, и публика.
И такива ще си останем. Казват, че човек трябвало да посади в живота
си поне едно дърво. А ние сме цяла маса дървета, но в коя градина?
Такава градина е например театърът, където можем да се покажем,
но не с хубавите си дрехи, облечени специално за случая, а със своите
твърде тесни, твърде ограничени представи (оттам се започва), които
не бихме могли да добием за себе си, ако нямахме театъра. Където
се показваме и където ни се показва. Ченетата се движат. Те говорят.
Това може да те смаже. Така не става! Театрите не трябва да се затварят.
Поне защото инак ние би трябвало да се отворим, а това би било най-ужасното
изобщо. И бездруго онова, което ще се разкрие, така и така трябва
да влезе отново в театъра. Инак нали самите ние не бихме му повярвали.
2003
В
един празен театър
Веднъж
в театъра видях нищото, което не означава, че нищо не съм видяла.
Напротив! Можах да видя всичко, което се разиграва на сцената, но
е трудно да се разкаже. По-късно телата бяха захвърлени в равнината
като трупове, а аз бях много високо над тях в напълно празния Бургтеатър.
Седях горе, на четвърти балкон или там някъде, тайно, за да не ме
види режисьорът. И други не трябваше да видят нито него, нито какво
се опитва да прави с хората долу. Само той можеше да гледа сцените,
които в момента репетираше. Но преди това се случи нещо. Настаниха
ме горе като в гнездо, в ложа, докато онези, които трябваше да работят
долу, още почиваха, и така театърът, преди долу, в безкрайната равнина,
да се появят хора, остана известно време напълно празен. Седях горе
като стара врана в плюшеното си гнездо, в което повече няма да се
появят малките є, защото и аз, наблюдаващата без мисли, без нещо,
което би могла да наблюдава, вътрешно бях също толкова празна, колкото
цялата огромна театрална сграда. И така аз очаквах всеки момент
някакво движение долу, докато огромното празно помещение от всички
страни се стичаше към мене (и едновременно с това отново се оттегляше!).
И докато чаках в пълно спокойствие (най-чудесното движение от всички!)
и напълно сама да свърши това чудесно спокойствие, от друга страна,
неудържимо ме влечеше надолу, да полетя към пустотата в някакво
неудържимо движение, преминаващо в друго, също неудържимо движение,
което да се разпростре по сценичната равнина долу като пожар и да
започне неговото гасене едновременно. Телата там щяха да бъдат изсипвани
в огъня и ако тази равнина на сцената се разпростреше до безкрайност,
а телата безкрайно и постоянно продължаха да се движат, най-накрая
и аз щях да стана част от това движение, което толкова точно би
било измислено, изчислено, наредено от режисьора, но останало в
края на краищата без край. Авторът обаче никога не е част, той не
е и част от част, на него най-много му се полага да дели на части.
По принцип тогава всички тела в това безкрайно пространство, на
тази безкрайна равнина са еднакви, и заради това не може едно движение
да бъде различено от друго, и заради това всички движения са само
едно-единствено, в което всички се сливат. Защото природата ги обхваща,
където и да са те. Преди съм си мислела: всяко движение има свое
собствено лице, всичко, което съществува, има своята собствена багра,
листото не служи на дървото, дървото не служи на парка, където е
заело мястото си отпреди много години. Има явления постоянни и временни,
ако някой не им попречи. Режисьорът не допуска хората да се сприятелят
твърде много като дърветата в гората, в която те са израснали доброволно.
Всичко, което е доброволно, няма право на съществуване, това е категорично.
Небето вече крещи: Аз съм ваш приятел! Разчитайте само на мене,
времето няма да е такова, както ви съобщават бюлетинът и водачът
на неговия хор. Ще бъде такова, каквото аз кажа! Мислите може да
се събират и редят, ние, дърветата, обаче не. Така казват и актьорите,
но нямат полза от това. И ето, аз седя там горе и очаквам неизбежната
намеса на режисьора в живота, за да мога според това отчасти да
се събера отново, защото не обичам да гледам как на хората им заповядват.
Предпочитам да гледам пролетната зеленина, чийто цвят сигурно с
удоволствие би бил друг, но може би заради това е такъв, защото
така ми харесва. Защо смесвам сега необявеното с бюлетина, който
още го няма, но се очаква? И дори с онова за какво ще става дума
в този бюлетин? В моята пустота там горе вече не може да достигне
никакъв бюлетин и никакви образи там долу не могат да направят нещо,
което дори само някак, с много мека ръка, да бъде направлявано от
мене. При това аз сама съм написала пиесата! Само небето си знае
как, но бюлетинът казва нещо различно от онова, което днес се има
предвид. А долу всеки момент ще започват да крещят на хората да
променят мястото и времето си насам или натам по предначертаната
им траектория, която обаче не е траектория, а просто безкрайност.
Заради това, колкото и режисьорът да се трепе, няма точни места,
на които да бъдат разположени хората, това е! Човек не може да им
подхвърля като късмети какво трябва да правят на сцената. Дори и
с някаква основна черта те не може да бъдат натоварени товарният
влак този път не тръгва, въпреки че той е единственият, в чиито
вагони могат да се разгърнат, в които трябва да намерят своите въпроси
и отговори, вече хиляда пъти подсказани им от режисьора. Повече
няма нищо определено, нито за актьорите долу, нито за мене там горе
в празното пространство. Нищо не се отнася до мене, защото нали
мене изобщо ме няма! Следователно онези там долу не могат да се
основават на другиго. Дали за тях движението е промяна на мястото,
или то се състои в това, че трябва да движат други, които обаче
в момента не са тук? Самата аз високо горе мога толкова малко да
се раздвижа, колкото върхът Дахщайн, защото нищо не може да бъде
отнесено към мене, а следователно и аз не мога да отнеса към себе
си нищо, което там долу може да стане. Тъй като никой не знае, че
аз седя тук, мене изобщо ме няма. Аз съм отпаднала, от мене не излиза
и звук! (Не, преди да се реша да издам звук, предпочитам да си отхапя
езика!) Значи пустотата е онова, което природата не иска. Известно
е, че тя се плаши от нея. И въпреки това всичко се определя от природата
на телата. Камъкът, който пада, дори той особено много. От него
започва желанието природата да бъде пресметната. От моята пиеса
започва желанието на режисьора да пресметне телата, които предварително
още са му се измъкнали, макар че сега ще дойдат. Измъкнали са се,
но въпреки това ще трябва после да останат по-дълго. По-дълго от
кога? Те трябва винаги да остават допълнително. Трябва да бъдат
природа, да останат природа, но всичко, което възнамерява да направи
режисьорът с тях, е против тяхната природа. Колко е хубаво, че съм
обезсилила всички закони, и то като съм станала невидима и така
напълно съм изчезнала. От момента, когато съм в празната сграда,
без някой да знае това, всичко, което онези там долу ще правят,
е пропаднало като мене, изчезнало е, погълнато е от природата, преди
изобщо още да е сторено. Опорните въжета ще се късат и ние сигурно
всички заедно ще се сринем в пропастта. Причината за това е, че,
след като мене ме няма, място в театъра за онези, които се движат,
няма, и те самите трябва да станат място. Да, те се превръщат в
място, в което пък за мене няма място. Но след като за мене няма
място, аз им отнемам на всички, които трябва да действат тук, тяхното.
Аз не правя място, а поглъщам цялото пространство, като постоянно
изчезвам. (Да изчезнеш е крайното, единствено самоутвърждаване!)
Аз нямам нужда от повече пространство (следователно мога спокойно
да го погълна), защото ме няма, но на всички тези актьори, въпреки
че изобщо не действам, аз не оставям място за дишане. Първоначално
аз съм била пътят, който актьорите е трябвало да изминат, но сега
този път го няма. И всички възможни желания на режисьора изчезват
в техните бездънни чували прах, с които те чистят пътеката си към
нищото и едновременно с това я прокарват. Сега пътят се превръща
в нещото, което първоначално е бил. В природа. Виждате ли, и точно
нея аз съм я обезсилила! Пътят се е проточил в своето целенасочено
желание подобно на нишката на Ариадна, усукана като заспало животно,
и се е превърнал в един вид небесно тяло, чертаещо кръгове, тоест
извършващо съвършеното движение, докато всичко, което там долу би
могло да се случи, може да бъде само несъвършено, насила, и изобщо
би било най-фалшивото от всички движения.
2003
Превод
от немски Владко МУРДАРОВ
|
