|
Юрий
Андрухович
ЧОВЕКЪТ
С ВИЗА
Историята
на отношенията ми с граничната полиция и митничарите от различни
страни днес вече наброява десетки случки. При това нито веднъж не
съм се опитал да премина границата без паспорт, виза или да пренеса
непозволено количество алкохол, цигари или други “екстри”. Нищичко
освен няколко книги, които бяха забранени навремето, само че тогава
подобни неща нямаше всичко си течеше по мед и масло. Но спецификата
на специалните служби е такава, че въпреки строгото ти придържане
към закона те са в състояние винаги да излязат с някакъв служебен
трик. Дори преди пет години се замислих дали да не подготвя една
антология за митническите ми трагедии и драми и да я посветя на
Обединена Европа, на бъдеща Европа без граници.
В
подобна книга задължително би трябвало да се включи случката с чешкия
граничен полицай, който сякаш беше одрал кожата на добрия войник
Швейк (през 1996 година!) и докато разглеждаше паспорта ми със сърп
и чук отпред, изведнъж ми запя “Союз нерушимый” (в днешно време
се оказа, че е имал пълно право). В тази колекция би трябвало да
влязат няколко поляци, словаци, руснаци и дори беларуси, проблемът
обаче е как да се опише всичко това. Германци най-вероятно няма
да има. Те винаги са се държали изключително коректно, като изключим
един случай, когато се появиха със служебни кучета и всичко беше
съпроводено със съответните исторически коментари на нашите съграждани.
Между другото, що се отнася до украинските митничари, те винаги
ме питат дали нося две неща икони и наркотици. От което си правя
неизбежния извод, че външността ми явно предизвиква подозрения в
тези две насоки, които дори нямат нищо общо помежду си. Освен това
винаги ме питат какво работя, на което аз с неудобство отговарям
“журналист” нали не може да се приеме насериозно “писател”, а
и последвалата проверка неминуемо би разкрила самозванството ми
(“нещо не сме чували за такъв”). Един път госпожата на украинската
митница се поинтересува за целта на посещението ми във Варшава.
Напълно честно є отговорих, че отивам на конференция. “И на каква
тема е конференцията?” не се отказваше тя. “За носталгията”
є отговорих аз. Госпожата се замисли за малко, а после заповяда:
“Багажът за проверка!” Претараши ми куфара до основи, както се казва.
Може би търсеше точно тази носталгия?
На
четвърти октомври тази година граничната ми колекция се попълни
с още един епизод. Задържаха ме като гражданин на Украйна на летището
на полския град Вроцлав, където пристигнах с един почти селскостопански
самолет от Мюнхен. Не знам доколко е достатъчно това като основание
за задържане, още повече че в паспорта си имах подновена преди три
дни полска виза. Но се оказа, че точно този ден 1 октомври 2003
година, е бил не само денят, в който въведоха визите. За нас това
беше преди всичко денят, в който ни показаха червена светлина. След
петнайсетминутно изучаване, прелистване, осветяване и потропване
по паспорта ми митничарите ми казаха да се отдръпна от опашката,
за да не задържам паспортната проверка на легалните пътници. Почувствах
се като хванат световноизвестен терорист, отдръпнах се настрани,
скърцах със зъби и дерях с нокти прясно боядисаната желязна завеса.
Представете си, че дълго и настойчиво са ви канили на гости, а вие
също толкова дълго сте отказвали, защото не ви е било по път. И
когато най-сетне, не издържайки повече на увещанията, сте се предали
и сте отишли просто от учтивост, на вратата ви пресреща някакъв
си слуга и ви заявява, че няма да ви пусне да влезете.
На
бандитски език това се нарича, че са ви “метнали”. Струва ми се,
че е точно за случаи като този.
Веднага
след като пуснаха всички истински европейци в рая, две миловидни
и подчертано учтиви граничарки си поговориха с мен. Този път целта
на посещението ми беше фестивал с доста абсурдното в наши дни название
“Ukraina Viva!”. То
трябваше да засвидетелства убедителното ни разрастване и победно
себеутвърждаване. Това е трудно е да се обясни на някого, който
по-скоро подсъзнателно вижда теб и страната ти някъде там, между
световните аутсайдери. Какво ти “вива”?
Озлобих
се и им казах, че за последен път отивам в Полша. Ето я в действие
цялата дипломатическа гадост: “по-голяма Европа”, “ЕС и съседите
му”, “Полша като адвокат на Украйна”. Не, тук по-скоро има нещо
друго: “Към Европа заедно с Русия”! Тоест визи, спънки, троен
контрол, гадни пазачи, червена светлина. В края на краищата не става
дума за отделния случай на писателя Ю. А., който ще бъде пуснат
и на когото може би дори ще му се извинят (както и стана). Не, става
дума за друго: защо от 1 октомври 2003 година човек с паспорт на
украински гражданин трябва задължително да бъде подозиран и задържан?
И защо трябва да налагат визов режим за да не ни пускат ли? В
яда си мислено формулирах най-неотложните точки на по-нататъшните
ни адекватни действия. Незабавно присъединяване към ОИП*. Незабавно
въвеждане на визи за поляците, които пътуват за Украйна. Незабавно
изграждане на още една желязна завеса като противовес на тяхната.
Като нашата трябва да е по-висока, по-здрава, по-непроходима!
Едва
малко по-късно, в таксито, се поуспокоих. Пейзажът през прозореца
почти не се различаваше от нашия. Същите жилищни комплекси, будки,
улични “пазари” с бабички, които продават магданоз, моркови и какво
ли не. Кого от кого искат да отделят? Може би се шегуват с “разширяването
си на изток”? И как онези в Брюксел решиха да не ме пускат вкъщи?
Защото, честно казано, тук съм си у дома, това не е тяхната, а моята
Европа, на нас двамата със Стасюк**, друга Европа. И е добре, че
я има.
След
час окончателно се отказах от незабавното присъединяване към ОИП.
Някой литературовед би нарекъл това катарзис.
Превод
от украински Албена СТАМЕНОВА
*
Обединено икономическо пространство, в което влизат Русия, Украйна,
Казахстан и Беларус. Б. пр.
**
Анджей Стасюк съвременен полски писател. Б. пр.
|
