Андрей Кучаев:

“Страх ме е да не се разочаровам от смъртта”

­ С вашите “Похождения на един труп” списание “Факел” прекрачва прага на своята 25-годишнина. Дано това случайно съвпадение не бъде изтълкувано от някои като проява на лош вкус или излишно предизвикателство към съдбата, която не винаги е била особено благосклонна към нас... Макар че никой няма да отрече: в продължение на четвърт век списанието откри, наложи и вдъхна нов живот на мнозина, вече известни по цял свят автори. Често пъти на ръба на забраната и повече от десетилетие ­ на полугладното съществуване, “Факел” не спираше да публикува техните произведения и по времето, когато те още бяха забранени в родината им, и днес, когато тяхното творчество упорито отказва да се подчини на злобата на деня и отново отлежава в чекмеджетата. Към кои от тях бихте причислили себе си? Вашето име е напълно неизвестно на българския читател. Кой сте вие и откъде дойдохте в литературата?

­ Най-напред да ви поздравя от все сърце с юбилея ­ и вас, и във ваше лице списанието ­ и да ви пожелая успехи в тази толкова благородна, но не винаги благодарна работа. Имам предвид съотношението между вложените усилия и възнаграждението за тях... Искрено се надявам, появявайки се на вашите страници, да не нанеса особени щети на моралния капитал, който сте натрупали на едно толкова трудно поприще като осветляването на литературния процес в Русия.

Нищо чудно, че съм неизвестен за българския читател ­ такъв съм и за широката читателска публика в Русия. Аз принадлежа към така нареченото “пропуснато поколение”, поколението на “седемдесетниците”, което дойде непосредствено след годините на “затоплянето” или “разведряването”, известни още като “ерата на Хрушчов”, когато славата на “шестдесетниците” придоби нечувани размери. Трудно е дори да си представи човек колко популярни станаха сред младежта, възпитана в условията на цензура и култ и жадуваща избавление от партийния гнет, имената на Аксьонов, Максимов, Битов, Искандер, Маканин, Владимов, Войнович! Тук трябва да споменем и поетите ­ Вознесенски, Евтушенко, Ахмадулина, Окуджава, Висоцки, Галич. Всички те заедно представляваха творците от “градската школа”. В книгите им младите виждаха скрития протест, умишлено подчертаната аполитичност, която криеше особено предизвикателство към служебния партиен морал. Популярността им беше такава, че дори техни връстници като Гладилин, Приставкин, Дубов, Сьомин изобщо не се “забелязваха”. Какво да говорим за нас, които идвахме след тях и за които нямаше и сянка от надежда да бъдем разпознати сред лъчите на тяхната популярност!... През онези години те бяха един сплотен кръг от съмишленици, което им помагаше да се борят и срещу инстанциите, и срещу цензурата. Така, вкупом, всички те влязоха в литературата на 60-те, като не забравиха да затворят вратата след себе си ­ нали знаете какви табели висяха по коридорите на комуналните ни квартири: “Моля, затваряйте вратата!” Хипнотизирани от тях, редактори, критици и издатели нас изобщо не ни забелязваха ­ срещу което прославяните от тях авторитети не възразяваха. Следващото поколение ­ на “децата на перестройката” ­ още беше в началото на пътя си или на училищната скамейка. Имам предвид известните днес Пелевин, Сорокин, Виктор Ерофеев, Корольов. За тях нито ние, нито кумирите на нашата младост бяхме конкуренция ­ те минаха през нас просто по силата на биологическия закон за смяната на поколенията. Така и си останахме едно “пропуснато поколение”, макар че по-правилно би било да се изразя ­ “недопуснато да мине през вратата”.

­ От вашите връстници известност придоби май само Людмила Петрушевская...

­ Да, и Виктор Славкин, и то понеже и двамата влязоха в литературата като драматурзи. Евгений Попов и Виктор Ерофеев бяха по-млади от нас, а Венедикт Ерофеев и Зиновиев ­ по-възрастни. Нашият връстник Бродски се водеше в групата “преследвани гении”, поети-заточеници, така че не се наемам да преценявам доколко е пострадал от прекомерно гръмката слава на Евтушенко и Вознесенски вече в Америка. По-скоро е обратното. Лимонов, който не е много по-млад от нас, предпочете да започне със скандал и емигрира, с него аз не мога да се меря. Между другото в Москва той нашумя със стиховете си, които рецитираше по модните салони. В Ню Йорк Лимонов дебютира с романа си “Това съм аз ­ Едичка”, който преди това публикува в Париж. В Америка започна и свърши Сергей Довлатов, който спечели конкуренцията с Аксьонов и Лимонов ­ помогнаха му талантът и характерът. Казват, че му помогнал и Бродски, той подкрепяше наистина много хора, включително и въпросния Лимонов, макар последният да бил принуден да напусне американската литературна сцена. На което аз вярвам охотно...

­ Няколко думи за самиздата...

­ Ерата на самиздата започна със Солженицин, но не защото той го искаше, а заради скандала около името му и отказа на властите след “Иван Денисович” да публикуват нещо друго от него. Това разпали невероятен интерес към фигурата му и заедно с “Технология на властта” на Авторханов на Запад беше издаден “Архипелагът”. Скандалът около публикациите на Запад и тайното разпространяване в Русия на книгите на Синявски и Даниел, приключило със съд и затвор за двамата, довърши работата: самиздат се превърна в мерило за гражданско мъжество и известност. Покрай чисто политическите материали страниците му пълнеше литературата на протеста. В апотеоз на дейността му се превърна историята с алманаха “Метропол”, подготвен от Аксьонов в качеството на предемигрантска акция. Без да споменавам имена, ще кажа, че той покачи акциите на много литератори, известни и до днес.

Сега може да звучи странно, но тогава далеч не всички успяваха да публикуват в самиздат, това беше и по-рисковано, и по-трудно, отколкото да те издадат в “Советский писатель”, да не говорим за “Молодая гвардия”. Именно в тези две издателства през седемдесетте и осемдесетте години излязоха няколко мои книги, главно сатирични разкази. В сатирата бях намерил своята “ниша на протеста”...

­ Тоест вие сте принадлежали към “литературата на протеста” в нейното легално изпълнение...

­ Такава беше тогава позицията на много непожелани от самиздата автори. Вече изброих причините за това. Към тях вероятно трябва да прибавя изначалната си неприязън към всякакви кръгове и групи, както и привързаността си към “вечните” теми в противовес на политиката и злободневното. Немалко сили похабих и в работа за театъра, в моя случай абсолютно безполезна, защото театърът е особено поприще, твърде публично, погубило като писатели редица таланти. Вземете например Чехов (физически, в края на пътя му) или, да речем, един толкова силен белетрист като Михаил Рошчин, когото кулисите засмукаха и вече няма да пуснат. Но това е само мое мнение. Аз навреме избягах от театъра, останаха няколко пиеси, представени без голям успех, които обаче аз ценя, като “Малките холандци”, да речем...

Или по-грубо казано: липсата на достатъчно гражданско мъжество и протестен патос ме опази и от самиздата, и от скандалите, така ловко използвани от литературата през последните петдесет години. Доколкото обаче разбирам, моето време настъпва едва сега и аз не напразно съм изчаквал. Както виждате, дочаках внимание от страна на вашето авторитетно списание...

­ В необичайното и малко зловещо за обикновеното ухо заглавие на вашия роман се долавят отгласи и от “Похожденията на Чичиков”, и от “Живият труп”.

­ Романът “Похожденията на един труп” е свързан, разбира се, със споменатите от вас произведения на руската класика, доколкото е практически невъзможно да се избегне нейното влияние. Но по времето на Гогол и Толстой философията на литературата не е била толкова изтънчена. Днешните руски писатели трябва да попиват идеи, заложени не само в родната класика или философия преди нейното унищожаване през 1917-а, но и във всеки един повей на съвременната западна мисъл. И по-специално, да се опитват да отговорят на такъв въпрос, задаван от днешния ден: “Какво му остава на човек, ако всичко му е отнето?” Още Музил е забелязал, че съвременният човек е предоставил мисълта и действието на “книгите и корпорациите”, а самият той е останал с някакъв приблизителен свой образ, взет набързо и поместен между вроговилия се отминал образ и един друг, въображаем. Ако добавим тук и масмедиите, и политическите движения и партии, от човека е останало още по-малко. Именно това се опитвам и да изследвам ­ какво все пак е останало? Този условен остатък може да се нарече приблизително и труп. Давам само един аспект и на смисъла, и на названието.

­ В есето си, което ви е посветил, Анатолий Корольов пише, че е ваш ученик. Но той има вече четири романа, излезли на български, а вашият е едва първият... От кого и на какво сте се учили? В съвременната руска литература вие сте самотно явление. Имате ли и други ученици? Между другото какво е отношението ви към такива забравени вече имена като Бабел и Паустовски?

­ Наистина, у мен като че ли живее един глупав талант ­ на наставничеството. Дори романа си “Как се става прочут писател” нарекох роман-пособие... Навремето с “Клуб на 12-те стола” бяхме в Томск и там се запознах с младия журналист и писател Анатолий Корольов. Той беше открил у мен и в моите разкази нещо, което го бе привлякло като образец. Така между нас съвсем непосредствено се зародиха отношенията между учител и ученик. Те по чудо се запазиха и до днес, макар че Корольов ме изпревари много по отношение и на известността, и на плодовитостта, и на публикуемостта. Аз засега имам затруднения именно с книгите. Но това не ни пречи да сме приятели. Корольов е един от най-талантливите и дълбоки писатели, макар и неговите работи да не вървят гладко. Колко пъти вече го подминават, например с наградата “Букър”, която той отдавна е заслужил. Какво да се прави... Той е от малкото, които разбират за какво пиша, защото самият той пише повече за утрешния, отколкото за днешния ден. Може да се каже, че с него сме духовно близки, макар че все пак по възраст той е “следващ ме”. От поколението “next”... Но нали подобни взаимоотношения са съществували и между прочутия Сартр и непубликувания Борис Виан, между Томас Ман и почти неизвестния Музил. Извинете ме за гръмките имена, но не се ли възвеличиш сам, никой няма да те качи на пиедестала. Освен списание “Факел”...

Колкото до моите учители, нямах никакъв късмет с наставниците си. В хумора мой “кръстник” беше Леонид Ленч. Не е калибърът на Зошченко, макар че именно той е бил “кръстник” на Ленч, ако му вярвам. Виж, българите тогава много харесваха Ленч, по-специално Васил Цонев. Ленч беше и габровски лауреат, на което аз не можех да се надявам. Пак добре, че не подражаваше на Зошченко, което развали много съветски хумористи. Нима на него може да се подражава?! На гения! Много голямо влияние на младини ми оказаха Селинджър, Бьол, Хемингуей, Дос Пасос. Но на кого ли не са влияли те? Ала истински ме разтърсиха, както сигурно сте разбрал, Виан и Музил. Последният навлезе в живота ми неотдавна, но стабилно.

А къде да сложим Лермонтов и неговия “Герой на нашето време”? “Смъртта на Иван Илич” на Толстой? “Капитанската дъщеря” на Пушкин? Ако Западът беше прочел внимателно тези творби, много неща нямаше да се случат. Явно взаимното проникване на културите ни една в друга е все още недостатъчно.

Бабел, както и Зошченко, принадлежи към така наречената южна школа, тя не ми е близка, макар че неговото величие е безспорно. Това е истински трагичен писател, като Пилняк и Замятин, вярно, последният е по-близо до европейските канони, макар да е излязъл от Лесков и Тинянов, писатели, наследили славянската фолклорна традиция, много древна, свързана с византийската и следователно с българската култура. Тук има работа най-вече за изследователите, аз не съм специалист. Паустовски е наследил реалистичната линия, поета още от Тургенев в неговите “Записки на ловеца”. У нас близо до тази линия работеха “селските” писатели и Юрий Казаков. Разбира се, обидно е, че Паустовски, този безупречен стилист, вгледан с най-голямо внимание в бунинската традиция, не е написал “Кройцеровата соната” или “Тъмните алеи”. Аз лично се страхувам да не заприличам на някого. По-добре да се застрелям.

­ А от вас самия не ви ли е страх? Как попаднахте и от кого се криете в германското градче Мюлхайм, където междувпрочем преди година завършвате романа си?

­ От мене, разбира се, не ме е страх, макар че започнах да изпитвам известна боязън. Защото не бях очаквал, че ще се докарам до написването на “Похожденията на един труп”. Изобщо аз работя много непредсказуемо, макар и целенасочено (но това става ясно после), по неразбираеми за самия мен закони. Когато работата върви, върви някак от само себе си, сякаш под диктовка, а в подтик се превръща определено усещане, напомнящо мисъл, или мисъл, напомняща усещане. Сякаш се е понадигнал крайчецът на завеса към друг свят, друга действителност, скрита и неуловима, която ти се иска да откриеш, да проникнеш в нея, сякаш именно там са отговорите на всички въпроси, на тайната на небитието, или на отвъдността на битието, което съществува паралелно и може би в някакъв смисъл се връща назад. Маканин се беше опитал да направи нещо подобно в “Гласове”, но ми се струва, че после “онзи” свят му се изплъзна. Със същото са се занимавали Стриндберг и Хамсун, тези хора са ми много близки. Не ги споменах по-рано, защото човек не може да помни и да споменава всички, пък и Хамсун седи “вътре” в мен, аз вече толкова съм свикнал с него, че не го забелязвам. От човек като мен, естествено, може да се очаква какво ли не, така че изпитвам известна боязън от него, но засега поне го държа под контрол.

Колкото до хората наоколо, крия се предимно от близките си ­ никой не ни пречи толкова да живеем и работим, колкото близките. Нека живеят щастливо, но по-далече от нас. Да им помагаш ­ това вече е друго. Това е бит. Принципно безинтересно. Защо в Мюлхайм ли? В Мечия кът? Защото в големите градове самотата се усеща още по-силно. И после веднага възниква въпросът: като е мегаполис, защо не е Москва? А аз мога да живея само или тук, или там. Тук е моят творчески дом, там ­ бъдещите ми книги, издателите, а значи ­ парите и славата, които ме очакват. Доколко това е шега, съдете сами.

­ Какво отнесохте на Запад и какво Западът отнесе от вас?

­ Когато заминавах на Запад, багажът ми се състоеше от книги, списания и ръкописа на един незавършен роман. Един куфар. И една чанта с изрезки от вестници и списания с мои публикации. Нищо повече. Нито съжаление, нито спомени, нито планове. Както се разбра, и те са пътували с мен, но в сутеренния етаж на душата ми, наричан подсъзнание. Миналият живот вече беше описан: “Синият дим на Китай” (детството), “Блясъкът на очите” (юношеството), “Записките на Синята брада” (младостта), “От великото до простото” ­ измислени мемоари, за които още не съм споменавал (зрелостта), “Как се става прочут писател”, роман-пособие (старостта). Всичко се е побрало в четири книжки и седем броя на списания. Не тежи много. Бях разтоварил душата си и пътувах без багаж, готов за нови излияния. В родината, която напуснах, нямаше да ме оставят да работя. Първо, близките, второ, новите порядки, които не бях приел. За някои неща здравата ме бяха преметнали, други примитивно ми бяха обрали. Обидно, но и това облекчава крачката. Западът нищо не ми отне, само ми даде, добави нещо към мен. Че тук не е рай, го знаех отдавна. Че ще се озова в духовна изолация ­ също го знаех с абсолютна сигурност. Това, което не знаех обаче, беше, че те, самите западни хора, живеят тук в атмосфера на духовен дефицит. Това беше за мен ако не потрес, поне раздяла с илюзията. Да, Западът ми отне тази илюзия, само това.

­ Трудно ли е за вас, бившите съветски хора и днешни демократизирани по западен образец славяни, да бъдете европейци?

­ Външно ­ ни най-малко. Това е рутина. Да включиш вниманието, подражателния инстинкт, и да изключиш комплекса за непълноценност. Да се постараеш по възможност да преодолееш езиковата бариера, да получиш европейска шофьорска книжка. Рутина и пак рутина. Малко по-трудно е за един писател да разбере, че няма шансове да стане европейски писател. Но това не е важно: като продължаваш да работиш за руския читател, можеш да постигнеш онази степен на известност, при която ще те преведат. И това е рутина. Виж, да станем вътрешно европейци е не просто трудно, а невъзможно. Във всеки случай за хората от Русия. По-точно, от СССР. Ние имаме напълно различна същина, душа или, както казват сега, различен манталитет. Работата тук далеч не е в тайната на славянската душа или в носталгията по комунистическия идеал, изгубен още в Русия. Не. Съветската власт толкова ни е променила, че можем да живеем пълноценно само с хора, повредени като нас. В условията на западната цивилизация ние сме готови веднага да сметнем уважението към реда за ограниченост, уважението към работата ­ за тъпота, сдържаността ­ за студенина. Ние сме си и закон, и съдия. Прекалено дълго са ни подритвали и когато държавата престана да се държи с нас като със свои крепостни, ние веднага изляхме гнева си върху непривичните порядки. Това чувство за собствена имперска непогрешимост е неизтребимо, то изскача на повърхността още с пристигането ни при “аборигените”, както е било с колонизаторите, стъпили през ХV век на Суматра. Готови сме само да даваме акъл и не желаем да вземаме. Готови сме само да ругаем, а не даваме дори да ни смъмрят. Калкирали сме безпардонната власт от напуснатата страна и сме се превърнали в нейни представители и носители. Не можем другояче, по-точно ­ не искаме. Като малки тоталитарни държавици се дразним, когато хората наоколо игнорират този наш джобен абсолютизъм. Характерно е, че когато прескачаме “до вкъщи”, приемаме за нещо нормално и произвола, и тиранията и на низовите власти дори, изпитвайки някакво мазохистично удоволствие. Нали обаче сме вече поразглезени, бързаме да се върнем отново под защитата на западния закон и ред, които започваме да ругаем с нова страст. Необяснимо е, но човек все пак трябва да се роди свободен. Може би нашите внуци ги чака друга съдба ­ ако се родят тук. Но участта им ще бъде незавидна, защото все нещо остава на генетично ниво, а на това ниво все още има имперски хромозоми. Като доказателство ще приведа произвола, който въпреки демокрацията продължава да цари в “нова” Русия. Просто са започнали да подритват по-силно и беззаконията са станали по-нагли.

­ Напоследък все по-често се говори за необходимостта от нова европейска идентичност. Възможна ли е тя според вас в утрешното съдружие на народите от Запада и Изтока? Къде е мястото на Русия или на една Украйна, да речем, в това пространство и в този процес? Чувал съм от Владимир Буковски, вашия най-последователен дисидент, който преди повече от 30 години беше изгонен от СССР, че бъдещето на Европейския съюз е бъдещата тоталитарна държава...

­ Не виждам начини за нашата адаптация, не предвиждам също новите европейци “от изток” да се сдобият с европейска идентичност. Модел на временно скритото тук-там противостоене сега се реализира в Украйна: хората с исторически западна ориентация там по никакъв начин не могат да намерят общ език с хората от “източен тип” и затова прехвърлят менталните различия върху плоскостта на политиката в координатите НАТО ­ бившия Варшавски договор. Това заляга прекалено дълбоко. Чрез културата пт би могло да се намерят общи допирни точки, но културата вече не е висока, превърнала се е в масова, а такава “култура” носи осезаема вреда на самия Запад. Религията е престанала да събира хората дори вътре в едно вероизповедание, а за нашето православие ние си спомняме само когато ругаем Запада и Америка. Най-сетне, подобна неизтребима “тоталитарна” менталност на хората от изтока подтиква европейците да се повреждат в изключително кратки срокове и да се съюзяват в блока, за който говори Буковски, още повече че днес отговорността може да се стовари върху Америка и корпорациите. Ако допуснем такова фантастично бъдеще, при което хората от изток ще станат толерантни и готови на компромис, и в този случай краят ще бъде безрадостен ­ инерцията на подплашените индивидуалисти от Запада вече е започнала. На тях ни най-малко не им дреме за Русия и за нейните пътища, защото изобщо не є вярват като на партньор, да не говорим за пламенно приятелство или побратимяване. В случай на нужда Западът ще използва подобен обрат, за да интервенира със своите “охранителни” порядки, идеи, икономически лостове във вече източните предели, понеже ще разглежда всяка търпимост и всеки компромис като слабост. Това, уви, се е случвало вече. Положението е безизходно. Днешна Русия не се вмества в европейското семейство.

­ А бъдеща Русия, тя по кой път ще поеме?

­ Бъдеща Русия може да тръгне по един от двата пътя ­ или по-нататъшно делене на съставни части, което вече започна и продължава с пълна сила, за да може в малките по размер и население нови образувания да реализира различни модели демокрация, или да се върне към имперския модел на силната власт, без който не можеш да вържеш опърничавите пръчки в метла, както е в притчата на Лев Толстой. Но подобно завръщане към миналото е исторически абсурдно, именно то, това минало, се руши сега.

Първият от описаните пътища, дори да влее част от бивша Русия в европейското семейство, ще влее само онези, които периодично са се завръщали в него: Молдова, Западна Украйна и Западна Белорусия, Калининград (Кьонигсберг), Карелия, Крим (по турски образец)... Останалата част ще попълни съвсем други семейства, далеч не европейски, а и този процес се развива с пълна сила. Но дори да се фантазира на тези теми е опасно, защото вътре в тези фантазии се мержелее напълно реална война, която също вече малко по малко тлее. Ето за тази опасност трябва да се мисли преди всичко, докато днес мислят за всичко друго, само не и за борбата за мир, която, кой знае защо, остана в миналото. Миналото е нещо упорито и е способно да дразни, но е неспособно да се променя. Има, разбира се, трети път ­ конфедерация от типа на ФРГ или САЩ, цивилизован път, който ще ни направи част от европейското семейство, но не съм сигурен, че Западът е готов да чака дълго, а нашите горещи глави ­ търпеливо и културно да се трудят на това поприще, жертвайки територии и амбиции... Културните хора, включително писателите, трябва да работят само в тази посока. Макар че в това няма много героизъм и бърза слава.

­ Как смятате, кое е направило Сталин сталинист?

­ Сталин е станал сталинист, воден от желанието да запази властта си на всяка цена ­ обичайната картина на краха на утопичните илюзии, породени от революционната екзалтация на масите... Бидейки по природа източен деспот, Сталин не му е мислил много, властта за него е била най-важна от всичко, а самият той не е бил идеалист нито секунда. Действал е по примера на Макиавели и не го е криел, книгата “Князът” е била винаги на нощното му шкафче. Възползвал се е от благоприятния ход на събитията и от характера на населението на империята. Отначало в бившата империя са претърпели крах опитите да се построи нещо като демократично общество ­ през февруари, когато позорно са се провалили всички демократи и интелигенти заедно с Керенски. После капитулацията на интернационалиста радикал Троцки и неговото обкръжение довела в края на краищата до терор. Сталин със своя култ е дискредитирал идеята на комунистическия интернационал и като утопия, и като модел за бъдещето, и така е окрал злочестите мечтатели от Третия свят за дълго време напред. Същевременно той е отсрочил разпадането на бившата империя, което ние заради него преживяваме едва днес с всички произтичащи от това последствия. Оставил ни е проклетото си наследство ­ руините на една империя и едно неизчистено имперско съзнание. А пък да разиграем националистическата карта за щастие няма да ни позволи синината от националсоциализма върху тялото на историята, оставена от друг един диктатор.

­ Възможно ли е възраждането на империята? Напоследък все по-упорито се говори за връщането на авторитарния режим и властта на тайните служби в Русия. Макар и да сте далеч от нея, усещате ли ­ като писател ­ някакъв полъх на нова студена война? Продължава ли Западът да се държи наивно и егоистично по отношение на реалните процеси в днешната политика на Русия?

­ Русия не се намира на екватора, в нея не растат банани, затова пътят към бананова република не е за нас. Пътят към тоталитаризма изисква да се възроди империята, което според мен днес е немислимо, защото се получава именно нещо противоположно. Колкото до полъха на студената война, случващото се по-скоро ни кара да си спомним за торнадото. Започнатият от Америка поход срещу тероризма е насочен и срещу тоталитаризма, както следва от изявленията на самите американци, при което те включват в този термин всяка неудобна за тях обществена конструкция, докато самото общество в редица места на земята се гради не само по американски чертежи. Макар и с кисела физиономия, европейците подкрепиха това “мероприятие”. В светлината на процесите, които вече описах, и по-специално след разпадането на съветската империя, последствията може да се окажат непредсказуеми. Политиците трябва да се доверяват и на нас, писателите, макар и до степен, до каквато се е вярвало на оракули и гадатели ­ не случайно литературата стана мрачна, нейни герои стават “трупове”, а в масовата култура милиони умове с помощта на най-модерни средства се потапят в най-дълбокото средновековие. Как иначе да наречем популярността на “Властелинът на Пръстените” във всичките му модификации и тази на книгите, утвърждаващи властта на малолетен магьосник над детските умове, написани от материално затруднена провинциалистка? Така че Западът се държи не “наивно и егоистично”, а безпардонно-лекомислено, като се занимава с пресмятане на печалбите от своите днешни проекти, без да мисли за утрешния ден. Следвайки примера на Америка, той вече е престанал да смята Русия не само за потенциален противник (което само по себе си не е лошо), но и за достойна за уважение и разбиране страна (уви, не без нашата помощ!), като същевременно с помощта на компрадорската буржоазия в самата Русия източва нефта є. Какви ще бъдат последствията, никой не иска да прави такива сметки. Не всеки ден се рушат империи и сега е невъзможно да се каже какви цунами ще се вдигнат. А вие казвате ­ “полъх”! Разбира се, нужен е поне един гениален политик на Запад или на Изток... А засега има само предпазливи, и то не твърде, а този критерий рано или късно подвежда, вземете само Чернобил. Онова, което се прави от двете страни, ми напомня инициативата на един надзирател от висок ранг от руските лагери: той предложил да се заделят за сметка на благотворители (държавата няма излишни пари за затворите) средства за... ярки бои, за да се “разкраси безрадостният пейзаж на затворите, защото местата за лишаване от свобода изглеждали твърде мрачни”! Това не е виц, един олигарх вече е заделил средства, скоро ще започнат да боядисват. Този път е типично руски, колкото до боята и парите ­ тях ще ги даде Западът... Как мислите вие, това “наивно” ли е? “Егоистично”? Лично аз нямам думи. Не знам дали отговорих на въпроса ви...

­ Да, дори прекалено изчерпателно, затова нека се върнем отново към литературата... “Похожденията на един труп” е определено метафизичен роман. Имаше ли някакъв непосредствен житейски тласък за написването му? Или тръгнахте от голата идея, обличайки я постепенно в собствените си кости, кожа, пера, качества и фобии, в собствената си съдба?

­ Романът в разкази “Похожденията на един труп” се роди от само себе си от предишния ми роман-сборник “Бръснатите на “Кудам” или “Тайната на розовата градина”. След като написах чисто емигрантския, трагикомичен сборник “В германски плен”, замрях в очакване. Това съвпадна със смъртта на съпругата ми през 1999 година, а именно тя ме бе отвела в Германия през 1995-а. Иди после, че не вярвай в съдбата. Останах сам и по навик търсех контакт с нея, мъртвата. Без каквато и да било мистика, повтарям, по навик. Интересуваше ме възможността за “небесна среща”. И написах такъв разказ, той беше публикуван, но ми се струваше прекалено сантиментален. Един писател трябва да се оттласква от реалния живот, но след като се е оттласнал, трябва да се отдалечава колкото може повече от него, без да губи от погледа си посоката. Изходната точка винаги е собственият живот, в него въвличаме заобикалящото ни. Конкретен подтик за написването на “Розовата градина” например стана една муха. Когато си зареден да търсиш своята реалност, всяка дреболия работи за теб, за конструирането на такава реалност. Гледах телевизия, на екрана кацна муха. И светът в този миг се разслои: цяла секунда не можех да разбера: мухата в кадъра ли е или върху стъклото на екрана на телевизора ми? И какво има тогава в кадъра? В стаята, където седя? И къде е сега жена ми, която съвсем доскоро седеше и гледаше телевизия с мен? И какво ще стане, ако ей сега престана да съществувам? Къде ще се озова в това хилядолистно тесто? Така се роди разказът “Мухата”, а после и целият сборник “Тайната на розовата...” и така нататък. “Трупът” беше вече задълбочаване на размислите за това какво се крие от “тази” и от “онази” страна на реалността. Разбира се, самотата на писателя и като емигрант, и като вдовец, и като “неизвестен на широката читателска публика” изигра своята роля. В пълнокръвието на живота не можеш да напишеш такова нещо. Но повтарям, от съдбата си човек не може да избяга. Тя ти подсказва нещата. Понякога дори ти ги тика под носа. Та така, общо взето, изглеждаше процесът. Сега отново съм в пауза. Очаквам своята “муха”, но мисля, че имам отправна точка: фамилното име на главния ми герой е Сизофф. Почти Сизиф. Това, мисля, ще ми бъде достатъчно. Имам и първата глава ­ “Белият шпиц”. За превръщането на човека в куче, тъй като ние не сме кучета, а кучетата не сме ние, само ни се струва така. Разликата е чисто словесна. Кафка се е опитвал да направи нещо в “Метаморфозата”, но е кривнал в друга посока, така че плагиатство не ме заплашва. Освен това Кортасар има един разказ “Аксолотъл” и в него има опит за превръщане в земноводно, за заличаване на границата, така че не съм първият “луд”...

­ Смятате ли, че сте успели да откриете формулата на смъртта? Не ви ли се струва, че онзи, който владее тайната на смъртта, владее тайната на живота? Вярвате ли в Бог?

­ Не може да се открие формулата на смъртта, за целта трябва да умреш, така че това ми предстои както като на човек, така и като на писател. Но вие частично формулирахте нещо, което намеква как би могла да изглежда такава формула: нещо като уравнение, в което отляво е животът, а отдясно ­ смъртта. По-рано се е смятало, че това е уравнение с едно неизвестно ­ смъртта. И старото изкуство и литература са го решавали с променлив неуспех. Екзистенциализмът откри, че и лявата част ­ животът ­ също е неизвестна величина. За намиране на две неизвестни едно уравнение не е достатъчно. Въпреки това новото изкуство прави опити да реши тази задача, като поставя ту в едната, ту в другата му част произволни величини. Религията пък е превърнала това уравнение в тъждество, а за мен това е неприемливо. Ако вярвах в Бог, бих избрал цял пантеон от антични богове ­ поне идеята е същата, но така нещата изглеждат по-изящни от Синайската пустиня. Като Юлиан Отстъпник. Навремето си падах по Ибсен, това ми е от него.

­ Тогава поне успяхте ли да постигнете целта на вашето повествование ­ да престанете да се страхувате от живота, съдбата и смъртта?

­ Мисля, че успях. От смъртта се страхуват всички, аз не съм изключение, но този страх е различен у различните хора. Едни не искат “да не бъдат” до безкрай, за вечни времена. Други не искат да губят онова, което имат в живота. Трети са съгласни на всякакъв живот, стига да е живот. Някои се плашат от “граничния преход”, тук има от какво да се опасява човек, съгласен съм. След всичко, което написах, ме е страх да не се разочаровам от смъртта. От живота в крайна сметка не съм разочарован, въпреки всичко, и това обнадеждава. Бил съм надарен със способност и възможност да съчинявам, надничайки отвъд. Мисля, че това не е малко. Жалко, че мога да го споделя с твърде малко хора. Надявам се, българският читател няма да бъде разочарован, макар да му предстои не много лесно четене.

­ Към какво равнище на читателското съзнание се стремяхте?

­ Писателят атакува читателя на всички равнища, такава е неговата задача. Равнището, на което живее “интересността”, е най-горното, добре е, ако си обхванал и него, както при четенето на криминале, инак читателят може просто да не те пусне по-нататък. Но трябва да се стремиш да се спуснеш с фенер колкото може по-дълбоко в съзнанието на читателя, там, където живеят неговите мечти, страхове, сънища. Да събуди тези птици на подземието е съкровена задача на писателя, защото ако ги е събудил у себе си, той няма право да не иска да свърши същата тази работа и у читателя ­ човек трябва да споделя радостите си с другите. Има и подсъзнание, към него писателят апелира на всички равнища, ако е писател. За това трябва да му служи целият естетически арсенал, който се взема от собственото подсъзнание и кой знае откъде още. От въздуха. “От Бог”. Или от боговете. Човек се ражда или с този арсенал, или без него. Именно това се нарича талант, останалото е занаят.

­ Как би трябвало да изглежда според вас читателят на бъдещето? Какъв е пътят на развитието на разказа и литературата?

­ Често се случва да чуваме, че литературата умира. Това според мен е несправедливо. Умира старата литература, онази, познатата, поклон є доземи, тя изпълни своята задача, без нея новата щеше да бъде невъзможна. Защо смятам така и как трябва да изглежда вече следващата литература? Това е интересен въпрос. Прекалено дълго сме живели на земята. В един познат свят. Той ни е омръзнал в реалността, а на всичко отгоре ни го пробутват и в книгите. Съвременният човек протестира и потъва във фантазиите, в мистиката, в “неземната” измислица. Във виртуалната действителност. В екстремален случай ­ в наркотичната реалност, която единствено смята за истинска. Японците преправят цялата литература в комикси, за да не загубят читателя. Кинематографистите я преправят във филми. Естетите и снобите гледат театър “Кабуки” и класически балет. Някои търсят откровения в непалските висини. Някои ­ в бездействието и съзерцанието. Селинджър е изминал целия път и е замълчал. Но литературата е останала. Въпреки и благодарение на. Човекът, например моят Сизофф, мечтае, сънува, бълнува и открива за себе си страна, в която живеят като в реалност неговите сънища, мечти и кошмари. Попаднала в тази страна, телесността на личността става второстепенна, а чувствата независимо от това остават, но абсолютно се променят, диктувайки друга етика. Изчезват две неща ­ моралът и... пъпът. Хората там живеят без пъпове. И като следствие излишни стават още много неща. Населението на Земята оттам изглежда като мравки, които се отличават една от друга само по вектора на моментното движение, по нищо друго. Там вероятно обитават и умрелите, и светците или онези, които е прието да се смятат за такива. Молитвите там изглеждат като нещо подобно на архитектура, а заповедите ­ като палки за барабан. Буквите там са като жито, а книгите ­ като хлябове, само че там не съществуват гладът и необходимостта да се храниш. Ето така горе-долу виждам аз арената на бъдещите измислици, които предстои да създам. Толкин вече е заселил тази арена със своите играчки и кукли, подхващайки игри, които аз нарекох средновековие. Засега всичко това е недостоверно и наивно, но се правят опити да се създава литература, която ще даде на човечеството ново качество. Ако го нямаме, ще е трудно да продължим да фантазираме. Ние все още стоим прекалено стабилно на родната почва. Но вече в предчувствие на такова бъдеще си струва да живееш. С надеждата да се появиш в онази измислена страна като действащо лице. Трябва само да заинтересуваш със себе си бъдещите съчинители. Впрочем те няма как да ни избягат. И това бъдещо безсмъртие ние дължим на литературата, след като сме попаднали в нея веднъж завинаги под псевдонима “пишещ и четящ човек”. Благодаря.

19 декември 2004

София ­ Мюлхайм

търсене

към главната страница