|
Евгений Попов
Руският орел
продължава своя полет
1913,
13 март – в Москва, в семейството на потомствения дворянин В. А.
Михалков и дворянката О. М. Михалкова (по баща Глебова) се ражда
момчето Серьожа Михалков, бъдещият автор на двете версии на съветския
химн, комунистът, Героят на социалистическия труд, лауреатът на
три Сталински и една Ленинска награда, на Държавната награда на
СССР и Държавната награда на РСФСР, кавалерът на четири ордена “Ленин”,
два ордена “Червено знаме на труда”, орден “Октомврийска революция”,
“Червено знаме”, “Отечествена война” степен, “Дружба между народите”,
“Червена звезда”, ордени на ГДР, Полша, България, Чехословакия,
орден “Св. Сергий Радонежки” II степен (заради заслуги към православната
църква), полския Международен орден “Усмивка” (заради заслуги към
децата), действителният член на Академията на педагогическите науки
на СССР, действителният член на Академията за образование в Русия,
депутатът от Върховния съвет на СССР и РСФСР, заслужилият деец на
изкуството на РСФСР, членът на колегията на Министерството на културатата
на СССР, председателят на управлението на Съюза на писателите в
РСФСР, председателят на Съвета за детската книга в Русия, почетният
председател на Асоциацията на детските писатели и прочее, и прочее,
и прочее.
1927
– семейство Михалкови се преселва от Москва в Кавказ.
1928
– първа публикация в списание “На подъеме” (Ростов на Дон).
1930
– завършва училище, премества се в Москва, има желание да стане
професионален литератор.
1930–1933
– общ работник в Московската тъкачно-обработвателна фабрика, помощник-топограф,
издирвач, нещатен сътрудник на отдел “Писма” във вестник “Известия”.
1933
– публикува стихотворения в списанията “Огонек”, “Прожектор” и във
вестниците “Комсомольская правда”, “Известия”, “Вечерняя Москва”,
“За коммунистическое просвещение”, “Правда”. Излиза първата му стихосбирка.
1935
– в “Известия” печатат лиричното му стихотворение “Светлана”, забелязано
от Сталин. Същата година излиза поемата “Чичо Стьопа” и става бестселър.
1935–1937
– следва в Литературния институт “А. М. Горки”.
1936
– оженва се за Н. П. Кончаловская, внучка на художника В. И. Суриков.
1937
– става член на Съюза на писателите на СССР
1939
– получава първия си орден “Ленин”. Участва във военната кампания
на Червената армия в Западна Украйна.
1941–1942
– военен кореспондент.
1943
– съчинява Химна на СССР.
1948
– става член на управлението на Съюза на писателите на СССР.
1950
– най-после влиза в КПСС.
1962
– организира общосъюзния сатиричен кинопреглед “Фитиль”.
1965–1990
– високопоставен функционер в Съюза на писателите с всички произтичащи
оттук последици (активно участие в литературните погроми и битова
помощ за дребните хорица).
1977
– отново съчинява Химна на СССР.
1991
– според собственото му признание “не напуска КПСС, а изпада от
нея”.
2000
– за трети път съчинява Химна. Твърди, че: “… на моята преклонна
възраст предпочитам да съм извън каквато и да било партия”.
Уместно е да отбележим, че ако питаме кой да е гражданин на нашата
страна, която днес правилно се именува Русия, дали фамилното име
МИХАЛКОВ му е известно, то всеки – уверяваме ви – “непременно” ще
възкликне, а после ще почнат разногласията. Поради силното развитие
на средствата за масова информация мнозина ще имат предвид МИХАЛКОВ
НИКИТА СЕРГЕЕВИЧ, тъй като високочестотната му поява на кино- и
телеекраните, спортната му външност и разкошните му мустаци успяха
да направят лицето му доста по-забележимо от класическия лик на
баща му Сергей Владимирович, осъществилият се автор на поемата “Чичо
Стьопа”, добре известна на всички остарели съветски пионери, както
и на двете текстови редакции на същия онзи прословут Химн, в който
се разказва за разпадналия се “Съюз нерушим” и с чиято мелодия искат
да ни даряват всяка Нова година като средство за повръщане, за да
се пречистят духовно замърсените ни от перестройката организми.
Естетически развитите граждани ще споменат думата АНДРОН, но ще
са принудени да признаят, че името на изтъкнатия съвременен режисьор
АНДРЕЙ СЕРГЕЕВИЧ Михалков, автора на “Дворянско гнездо” и “Асино
щастие” (“Ася, която обичаше, но не се омъжи”?), дето днес снима
реклами, за съжаление е някак си в сянката на двете гореспоменати
имена. Злобарите ще си припомнят грубата стихотворна инвектива на
Валентин Гафт за “тримата Михалкови”, плъзнали из Русия, но ние
не сме злобари. Понеже всичко е доста по-сложно, граждани… И въобще,
ако съберем под една корица множеството писателски раздумки за стария
Михалков, изживял дълъг и поучителен живот, ще стане забавна книга,
която няма да е по-долу от масива вицове за “Щирлиц” или за “Василий
Иванович”. Уви, на младото поколение – на фанатичните фенове на
Пелевин, прилежните читатели на Акунин, ценителите на Джойс и Дерида
им е “все тая”. Е, Михалков или Катаев, или пък Евтушенко. Какви
още писатели е имало по “съветско”? Всичките са от един дол дренки
и нека те да си решават who от тях е главният who.
Затова, след като се преборихме със съблазънта да разкажем забавно
ярки истории, непотвърдени обаче документално, а понякога и близки
до клеветата, пък и за да си извлекат поука младежите, ние се обърнахме
към първоизточниците. Един от тях са мемоарите на самия герой –
извънредно поучително четиво при избора на правилни гледни точки,
които да обхванат неговия много труден живот.
В текста с дата от 1978 година Сергей Владимирович Михалков мъгляво
съобщава, че баща му, произлязъл от дворянско семейство, “приел
безапелационно Великата октомврийска социалистическа революция”
и като доказателство за неговата лоялност цитира “служебна бележка,
пожълтяла от времето” и, кой знае защо, подписана от Наркома по
правосъдието на Туркм. република Алексей Василиев. Но от текста
с дата от 1998 година ние най-после разбираме, че Михалкови са стар
руски род, известен от ХV век, че самият “Владимир Александрович
Михалков е завършил Юридическия факултет на Московския университет,
че живеели в “своето имение Назариево, дето е край Москва”, а в
другото им имение “Олгино в Амбросиевска област на Донската войска”
ги охранявали казаци, а по време на празниците в градския им апартамент
на адрес “Волхонка” 6 се отбивал кварталният стражар и “както било
редно, поднасяли му чашка водка”. Кръстник на малкия Серьожа бил
“Джунковски, близък на министъра на вътрешните работи”, който през
1937 година “споделил съдбата на мнозина представители от неговата
класа”.
Затова преместването на семейството в “паянтова къща” в покрайнините
на Ново-Пятигорск се обяснява не толкова с ентусиазма на православния
бивш юрист, преквалифицирал се на “учен птицевъд”, а с напълно разбираемото
му желание да е по-далече от органите, следящи “бившите”.
Оттук са всички онези “общи работници” и “помощник-картографи” в
биографията на дворянския потомък, от дете склонен да съчинява стихотворения,
но принуден за известно време да се “омеша” с работниците, за да
не го прегази случайно “червеното колело”.
Оттук е и онази витална енергия за оцеляване, която позволява на
младия “бивш” да стане най-главният съветски творец на митове, гласовитият
славей на тоталитарния режим, надпял всички други дребни и едри
съветски птици, награден заради тази виталност с “осигурена старост”
и с безоблачна ясна “есен на патриарха” в кръга на голямото му,
запазено семейство.
Но за това, разбира се, е трябвало немалко да поработи. Понеже Бог
помага най-вече на онзи, който сам си помага. Михалков сам съчинява
през 1935 година стихотворението “Светлана”, а Бог отрежда именно
така да се казва любимата дъщеря на др. Сталин, поради което Йосиф
Висарионович не само се трогва, но и забелязва “начинаещия”, каквито
в Москва по онова време е имало много, но, както излиза, никой от
тях не е бил толкова съобразителен. Поради което мнозина свършват
по-скоро в затворите, отколкото от мизерия, дума да не става за
“високото доверие на партията и правителството” като съчиняването
на Химна или на пиесата за подлите англичани, дето задържали след
войната съветските деца в “сиропиталища”, за да ги морят там от
глад и да ги карат да пеят “католически молитви”, само и само да
пакостят на храбрите и честни болшевики, победили Хитлер. Впрочем
някои от неговите връстници също станаха “изтъкнати”, но за да получиш
ЧЕТИРИ ордена “Ленин”, трябва доста, пък и с ума си да поработиш,
както и гениално да “си в крак с времето”, нали така, другари? А
стихотворенията му наистина бяха ДОБРИ.
Е, няма да засягаме въпроса за Химна. Този въпрос е достатъчно оглозган
от така наречените средства за масова информация. Ще отбележим само,
че в мемоарите на Михалков има непринудени спомени как на поредния
“пир на Валтасар”, а повод за него е приемането на Химна от “правителството”,
той и покойният Г. Ел-Регистан (със светското име – Г. А. Уреклян)
забавляват подпийналия Вожд. Михалков дори случайно си нахлупва
неговата фуражка и за това НИЩО НЕ ИМ НАПРАВИЛИ, а Сталин, представете
си, се смял “буквално до сълзи” заради шутовете – творци на химна,
макар че забранил на Михалков да заеква. Излиза, че не само сънищата,
но и времената са били весели. Жалко, че Сталин се скарва с Хитлер,
тогава сигурно времената щяха да са още по-весели и Сергей Владимирович
нямаше да загуби цяла “половин дузина ризи”, които поръчва, но не
сварва да прибере от шивачницата в град Рига, защото на 22 юни 1941
година латвийката, която приела поръчката му и която “явно приветствала
нападението на фашистка Германия над моята страна”, многозначително
му наредила да дойде за поръчката си след два дни.
И все пак колко широко е скроен руснакът! Друг на мястото на Михалков
щеше да намрази латвийците, а той благородно вкарва в пиесата си
“Искам да се върна у дома” (онази, за английския приют) положителен
персонаж на име Смайда Ландмане, латвийка, възпитателка в сиропиталището,
която с голяма радост се връща в Съветска Латвия и повежда другите
след себе си. Вярно, че пак там фигурира и предателят Янис, латвиец
от изселените, но това е по-скоро заради равновесието, правдивостта
и дружбата между народите. По-късно ще го нарекат “политическа коректност”
и ще се окаже, че Михалков пак е изпреварил прогреса.
Свършва войната. Минават години. Умира Сталин. Прогонват Хрушчов.
Хвърлят в затвора Синявски и Даниел, вкарват танкове в Прага, изселват
Солженицин, изпокриват дисидентите в лагери, закарват Сахаров в
Горки, пропива се Брежнев… Имаше и други “отделни недостатъци”,
но за съжаление те не бяха отразени от общосъюзния сатиричен кинопреглед
“Фитиль”, за който Михалков говори с разбираема гордост в мемоарите
си, защото, както се оказва – и на него изведнъж му станало ясно
през 1998 година, че “Архипелаг ГУЛАГ” е гражданският подвиг на
писателя Солженицин. Че е имало време, когато хиляди и хиляди невинни
хора са загивали в затворите и лагерите от унижение, изтощение,
отчаяние и “че е трябвало да си кръгъл идиот, за да не разбереш
с какви нелепости е бил изпълнен животът ни”.
А Михалков може да е всякакъв, но никога не е бил идиот, нито ще
бъде. И е напълно прав, когато упреква отделни хулители на своето
предишно държавническо съчинение: “А дали не позабравихте как всички
вие ставахте в залите на разни съвещания и събрания, когато звучеше
този Химн. Аз не съм забравил как мнозина от вас на същите онези
събрания и съвещания славеха поредното постановление на партията
и правителството, както и лично Н. С. Хрушчов, Л. И. Брежнев и т.
н., и т. н.”
Не пропусна да порицае и “инатливото, почти неразбираемо, злостно
разсъждение на човека от село Овсянка в Краснодарския край, Виктор
Астафиев, който не стига, че не можел да понася комунистите, но
взел, че открил в белоруския диктатор Лукашенко “нещо и от фюрера,
и от Мусолини”. Не му се размина и на Васил Биков, задето “решил,
кой знае защо, че нашите руски средства за масова информация са
образец за демокрация”.
За каква демокрация говорим, когато “икономическата желязна завеса
не позволява на никого да излезе от страната, лиши всички ни от
право на кореспонденция, раздели ни по-зле и от телената ограда
на ГУЛАГ”. “Партийната цензура запушваше устите на единици, икономическата
цензура запушва устите на хиляди хора”. Накратко, “днес отвсякъде
ни внушават колко сме били унижени и лишени от свобода, докато не
дойдоха Горбачов и Елцин, за да ни освободят. Вярно е: Солженицин
и Синявски не можеха да дишат този въздух, спонтанно го усещаха
чужд и враждебен. (…) Но макар и така, тази атмосфера беше наша,
ние израснахме в нея, свикнахме с нея – за нас тя не беше нито чужда,
нито враждебна, в нея ние бяхме СВОБОДНИ – там е работата!”
Накратко, никой не е забравен, нищо не е забравено. Предполагаме,
че всички, които са си загубили паметта, непременно ще си я възвърнат
през новогодишната нощ и под звуците на родната съветска мелодия
ще вдигнат чаши за здравето на прозорливия Сергей Владимирович Михалков,
който до ден днешен, Господ здраве да му дава, е в прекрасна форма,
надживя всички владетели освен Горбачов, Елцин, Путин и дори съчини
нов текст за своята главна стара песен. В нея се разказва за руския
орел, който лети, а щом го казва Михалков, това винаги е самата
истина.
ДОПЪЛНЕНИЕ: ЗА С. МИХАЛКОВ СЕ ГОВОРИ, ЧЕ…
като съчинил текста на съветския Химн № 1, актьорът Андреев му се
скарал: “Ама че лайно е текстът ти, Серьожа”, а Михалков хладнокръвно
му отговорил: “Нищо. Щом засвирят химна, ще застанеш прав”.
като съчинил текста на съветския Химн № 2, поетът Евтушенко, докато
се возели заедно в асансьора, отбелязал, че текстът на новия Химн
е слаб, че стихотворението на Евтушенко, също участвал в конкурса
за търсачи на слава, е много по-добро. Михалков изслушал внимателно
по-младия си другар, а на излизане от асансьора го хванал за копчето
и му казал: “Върви си вкъщи да учиш текста!”
веднъж Михалков, както бил целият окичен с ордените си, отишъл в
редакцията на някакво списание и по време на разговора забелязал
на бюрото на редактора красива тубичка вносно лепило. “Точно такова
лепило ми трябва за работата. Може ли да го взема?” – попитал той.
И без да дочака отговора на занемелия редактор, чевръсто го прибрал
в огромната си чанта.
в изказването си на някакво писателско събрание Михалков гневно
заклеймил Б. Ахмадулина, задето се е откъснала от живота. На Ахмадулина
є омръзнало да слуша всичко това и отишла в кафенето. Скоро там
се появил и Михалков. “Да не се обиди? Я остави тези глупости. Хайде
по-добре да пийнем” – предложил той.
В началото на 50-те неизвестно лице му предложило като на известен
майстор в тази работа да съчини срещу астрономична сума и пълна
анонимност текст за химна на съветските католици. Кой знае защо,
опитният Михалков се хванал на това мило разиграване и занесъл поръчания
текст в посоченото време на посочения адрес. Разкарвали го дълго
из анфиладите на стаите в уж църковното помещение, но за негово
най-голямо неудоволствие след последната врата се натъкнал на сервирана
маса, на която пирували очакващите го съветски колеги шегаджии.
На един от приемите в Кремъл Михалков се усуквал край пияния Хрушчов
и му разказвал вицове, докато слизал по стълбите заедно със свитата
му. По някое време на Хрушчов му омръзнало и той направил комунистически-патрицианския
жест, съответстващ на тривиалния руски “върви на…”. Видели го група
писатели орденосци, също поканени в Кремъл, но застанали в подножието
на стълбите. Леко смутен, Михалков отишъл при тях и задърдорил,
едва ли не подскачайки: “Е, подмазвач съм, е, подлец съм. И какво?”
Михалков проявил дейна загриженост за съдбата на писателя О. Волков,
който прекарал в лагери и бил изселен 27 години, и през 1957-а му
дал препоръка за Съюза на писателите.
През 1979 година, по време на гоненията срещу нецензурирания алманах
“Метропол”, Михалков здраво наругал своя познат от младини С. Липкин,
известен поет и преводач на епоса на съветските народи, като заплашително
заявил в пресата, че за превод народите ще си намерят друг Липкин.
С. Липкин напуснал Съюза на писателите в знак на протест против
изключването на по-малко известните автори в алманаха. През 1986
година С. Михалков отишъл при Липкин с предложението да напише заявление
за възстановяването си в Съюза, след което седнал на пишещата машина
и собственоръчно написал текста, като при това мърморел: “Никога
не съм мислел, че ще пиша от името на този стар евреин”.
По време на войната заедно с други богати съветски писатели дал
пари за закупуването на танка “Безпощаден”, на чиято броня бил изрисуван
Хитлер, разкъсан от снаряд.
предложил на режисьора на един от филмите, заснети по негов сценарий,
да хапнат вкусно в ленинградски ресторант, но след като се запознал
с менюто, мигом си тръгнал с думите “тук е прекалено скъпо”.
настанил се в самостоятелното си купе в спалния вагон на влака “Червена
стрела”, намазал си сандвич с черен хайвер, надигнал чашката с арменски
коняк – и в купето влязъл пионер с червена връзка да поздрави писателя.
“Какво искаш бе, лайно?” – уморено попитал авторът на “Чичо Стьопа”.
на 85 години, съвсем неочаквано за всички, пак се оженил.
на младежка и зряла възраст притежавал уникалната способност да
се окаже в центъра на всяка фотография до всяка важна персона, поради
което в писателските среди се сдобил с прякора Чевръстия.
но не е имало НИТО ЕДИН СЛУЧАЙ, когато той, като Секретар и Началник,
да не е помогнал на някого, който е подирил помощта му.
За
отдела по проверките: в основния текст са използвани цитати от книгите:
Михалков, Сергей. Литература. Време. Живот. М., Детская литература,
1978 и Михалков, Сергей. От и до… М., Олимп, 1978.
Превод
Любов КРОНЕВА
|
