|
Георги Борисов
Нещо
във въздуха
Няколко думи
за българската литература днес
Миг
преди да хвърлим поглед към литературния пейзаж на една от най-бедните
европейски страни днес, нека си припомним как тук, в една от най-богатите,
внезапна вихрушка покоси за броени минути неизбродни гори и отпрати
в мрака на Средновековието стотици хиляди ваши съграждани. Дали
плесницата, която точно по Коледа зашлеви природата на човека, се
дължеше на промените в световния климат, или беше предизвикана от
всеобщата празнична полуда и безгранична самонадеяност на прага
на третото хилядолетие, не знам. Важното, е че кратката като летен
порой зимна буря промени за десетилетия напред пейзажа на Франция,
така както преди десет години вятърът на промяната преобрази картината
на живота в България. И макар от известно време насам окото ми да
е навикнало на всякакви погроми, сърцето ми се свива, тръгна ли
да се провирам между величествените като дорийски колони стволове
на безразборно нападалите дървета из Булонския лес. Със свито сърце
приех и поканата на Института по славистика към Сорбоната да ви
разходя из поломената гора на нашата литература, където осиротялата
фигурка на българския писател си проправя път не по-малко ожесточено
и мъчително.
*
* *
Като
редактор на списание “Факел”, пък и като повечето нашенци, които
недоимъкът е научил все да надничат в паницата на комшията, имам
известна представа от литературата на страните от бившия комунистически
блок днес и най-вече от руската. Наблягам на руската, защото общите
славянски корени на нашите два народа, сродният език и източноправославна
вяра, а в не по-малка степен и общата историческа съдба, за каквато
са били представяни имперските апетити на царска и комунистическа
Русия, са предопределяли повече от век и развитието на родната ни
словесност особено след Втората световна война. С редица чужди
автори и идеи българските интелектуалци се запознаваха в руски прочит
и превод и мнозина от тях още дишат праха им в домашните си библиотеки.
В годините на народната демокрация руският беше единственият достъпен
за нас чужд език. Ежегодно излизаха над двеста шедьовъра на съветски
писатели, които родината на победилия социалистически реализъм неуморно
произвеждаше. Цензурата, която властта съумя постепенно да превърне
във втора природа на сговорчивия, общо взето, български творец,
расъл на село и петимен да заживее охолно в столицата, изпълни литературата
ни с дух на провинциален аристократизъм и създаде удивително беззъби
и съвършени езиково произведения. Така беше изработен класическият
за всички авторитарни режими стил да се говори умно и красиво, без
нищо да се казва. Или да се подхвърли майсторски нещо, което отдавна
се е носело във въздуха, и миг преди да се вреже в наелектризираните
приземни слоеве, наново сръчно да се улови и овладее…
Докрай не се отиваше никога. “Докрай” значеше “край”. Дори невъзвръщенец
като Георги Марков не можа да извърви докрай моста Ватерло над Темза,
където го застигна българският чадър. Какво оставаше за държаните
като заложници в собствената им страна по-непокорни и честни таланти?
Епиграмите на Радой Ралин “Люти чушки” излетяха през комина на Държавната
печатница. С лисичите арабески на разказите и пиесите си неподражаемият
Радичков правеше разногледи ловните дружинки на Тодор Живков, но
беше принуден постоянно да ги замита. Константин Павлов разруши
господстващия поетичен език, но с цената на днешното си безмълвие,
огласяно от нечленоразделните вопли на възторжените му епигони.
Развалините, с които осея литературното поле, са единственият ни,
уви, строителен материал засега. Те са и единственият декор, сред
който може да се разиграе на живо някогашният убийствен театър на
абсурда. А за ония, които не искат да си спомнят или още не знаят,
ще прибавя, че самият поет, драматург и сценарист, продължава да
бъде и единственият жив български дисидент, завърнал се от отвъдното.
Няма и три години, откакто видя бял свят друга негова книга, стихосбирката
“Спомен за страха”, която палачите му бяха погребали в ръкопис още
в края на 60-те. Същата съдба вероятно очаква и неговите недоразчетени
от времето и режисьорите му сценарии, които още никой няма смелостта
да постави там, където им е мястото в началото на модерната ни
проза. Последния от тях поетът нарече “Нещо във въздуха”.
“Нещо
във въздуха” е не само заглавие. “Нещо във въздуха” е диагноза на
съвременното българско общество, свикнало открай време друг да решава
вместо него и поради това разнопосочно и безпомощно в напъните
си да се самоопредели. Но то “нещото във въздуха” е и онова
подземно бучене и разместване на въздушни пластове, което обикновено
предшества първия трус и се превръща в знамение за непосилния родилен
спазъм. Първи го надушиха у нас окопалите се по върховете управляващи
и пред помътения поглед на щуращото се народно стадо побързаха да
развеят парцала на националните идеали – последното убежище на изпразнената
от съдържание комунистическа идеология. Партията за тях отдавна
вече не беше родина и те трескаво се оглеждаха за друга. Ловко и
до кръв издоиха дръгливата си държавица и я пуснаха да пасе на воля
из трънаците, да се меша със свободните народи и да се ръга в гойните
им хълбоци, колкото є душа иска… А от певци и тръбачи вече нямаше
нужда. Смяната на политическата власт с икономическа трябваше да
се извърши тихомълком. Някогашните гръмогласни идеолози се преобразиха
в анонимни търговци и невидими банкери, недосегаеми за саморазрушителните
обществени процеси. Така българският писател осиротя и онемя. От
кабинета и редакторското кресло той се намери на улицата. А по нея
течеше само отрицателна енергия.
Защото, макар и умерено, макар и с лека печал и самоирония, до вчера
той беше свикнал само да възхвалява, да сочи доброто и положителното.
Беше член на управляващата партия, заемаше добре платени ръководни
длъжности, а като член на писателския съюз се радваше на диплома
за завършено образование, без да е следвал, на половин работен ден
и тримесечен платен отпуск всяка година. На всяка кръгла годишнина
преиздаваше съчиненията си, пътуваше в чужбина, канеха го по правителствени
банкети и го кичеха с държавни отличия, знаеха го по градове и села
и му се кланяха. Е, как да не възхвалява! А сега вече никой не го
бръсне! Партията му премина в опозиция, съюзът му се разцепи на
две, самият той също: едната му половина гние в стария, другата
вее байрак в новия, че и органа му взеха вестник “Литературен
фронт”, само дето му присадиха по-кротко име: “Литературен форум”.
Но и “Форумът” увяхна, и цъфтящото някога на гърба на класиците
съюзно издателство спусна кепенци, и списанията му гинат едно след
друго, гине и той не само в буквалния смисъл на думата, а и от
самота, творческа немощ, обществено презрение и безразличие, публично
оплют и подигран къде да се хване на работа, от кого да изпроси
хонорар, къде да печата… Но какво всъщност да печата, написал ли
е нещо всъщност той, което читателите да купуват?…
Да, ще кажа аз, ако трябва да бъда справедлив, написал е. Имената,
които по-горе съвсем бегло споменах, правят чест на не една литература.
Съзнателно премълчавам редица други, за да не обременявам паметта
ви. Трагедията на малките народи е, че никой не ги чува. А си струва
сигурно да подочуем нещичко и от тях трагедията е поучителна.
За жалост пощенските коне на българската литература, както Пушкин
наричаше преводачите, са също на изчезване и са не по-малко стъписани
от внезапната свобода, сполетяла създателите є. Пък и как се превежда
поезия, да речем, когато тя самата бяга от думите и най-често се
крие зад тях? Може ли да се улови въздухът? А именно поезията у
нас съумя да съхрани в най-чист вид и дълбочина националното ни
светоусещане и битие, в нея именно говорим ние като равни със света
и кодираме най-сбито и точно посланията си към бъдещето, мистериите
на българските си гласове. Затова ще си позволя още няколко имена
– вече, уви, само имена на поетите Александър Геров и Иван Радоев,
на критика и есесиста Тончо Жечев. Първите двама ни оставиха с въздишка
на облекчение още преди няколко години, третият рухна преди седмици.
И тримата обаче покоси вихрещата се цяло десетилетие игра на демокрация
върху гърба на народа, доведен до пропастта от някогашните партийни
водачи, бит и грабен посред бял ден от днешните им, накичени със
златни кръстове бодигардове, оскотял духовно, хукнал да проси и
проституира, накъдето му видят очите, само да е по-далече от страната
си…
Тежко ми е да говоря всичко това и особено мъчително да го пиша.
Но как иначе да обясня и оправдая и пред себе, и пред вас озлоблението
и детинската всеядност, безпомощни в своето художествено въплъщение,
които днес размахват юмручета в нашата млада поезия и проза? Да
се опитаме да си представим какво изпитва един млад човек, отворен
за света и чист като белия лист пред него? Какво вижда и чува той,
какво се мъчи да проумее и предаде със свои думи от живота, който
му се предлага? Рухнала държава, която вместо да му подаде ръка
той трябва да я изправя на крака. Балкански политически страсти
и ориенталско овчедушие, самоубийствен национален нихилизъм и овъргаляни
в лойта на парвенющината идеали, призраци на наркомани по улиците
и мутри на преуспяващи биячи, безнаказани бивши величия, хленч и
скърцане на зъби, чалги и маанета, вик до Бога и ругатни. И върху
цялото това бунище озъбеният бодил на волната да пише каквото
и както си иска журналистика. И ниска като тревата наоколо му литературна
периодика, два-три вестника и списания, и то пълни предимно с преводи,
и то с протегнати за някой-друг лев празни шепи… И попиляни от вихрушката
съборетини, нападали безразборно столетни дъбове, кубици суров дървен
материал, оставен да гние и плоди нискорасли издънки.
*
* *
Пръв
от всички се реши да си проправи път към тази златна за писателя
мина някогашният моден сред младите белетрист Христо Калчев. Но
за по-бързо и сигурно седна в блиндирания джип на така наречените
“борчески групировки” двигатели на днешния нулев икономически
растеж у нас, закрилници на българина от набезите на руската мафия
и натовските умиротворители по съседните нам земи и пресъздаде
с техния език техния героичен живот. За съжаление романите му (пет
за три години!) могат да съперничат само на родната журналистика.
Бивш сабльор, Калчев мигновено реагира на многобройните критически
нападки, като още в началото ги определи жанрово като “вулгарни”.
С една дума “каквото повикало, такова се обадило”. Така до момента
най-големи успехи в постигането на днешната действителност ние имаме
в областта на “вулгарната проза”…
В същата посока оре, но по-бавно и наглед по-дълбоко, друг един
наш белетрист от средното поколение и някогашен плодовит сценарист
Александър Томов. Само мимоходом ще спомена заглавията на последните
му романи, които сами по себе си дават представа за тематиката им:
“Корупция”, “Мафия по български”, “Новобогаташи”. Засега, изглежда,
тази тематика е не само по-привлекателна за читателите, но и по-спорна
за авторите. Особено когато дълбаят към нея отвън, а не отвътре.
Къде по-леко се крачи с победителите, отколкото с победените.
Без претенции за художествени открития, но като че ли единственият
засега доближил се художествено до новата, лунна за литературата
ни действителност, е романът на Владо Даверов “Ангели небесни” (1998).
И което е още по-ценно за мен и е само по себе си залог за творчески
успех, това е роман за жертвите. Небесните ангели децата, които
Господ ни спуска, за да ни извадят утре от калта и спасят душите
ни в романа на Даверов избират самоубийството и ада на наркоманията
пред егоизма и цинизма на обществото ни, което, лишено от наследство,
похарчва с лека ръка и бъдещето си, за да остане завинаги в настоящето.
В неговия омагьосан кръг остава за съжаление и авторът. Едничка
героинята му мулатката Роберта успява благодарение на родителите
си да го разкъса и да замине с тях за Швеция. Но колцина са мулатите
у нас? И може ли целият ни народ заедно с писателите му да се пренесе
на Запад, за да оцелее?
Въобще обетованата чужбина в съзнанието на огромното мнозинство
от що-годе способното и годно за живот у нас население днес е единственият
изход. Дали проглежда българинът, или се е запънал като магаре на
мост и само гледа сеира на стопанина си, вместо да си плюе на ръцете
и отвее от камарата плява на гърба му златните житени зрънца на
завещаното му от векове? Отговорът е прост. Ще го открием и в носталгичните,
зорки и изящни като притчи истории на хитроумния Радичков в последната
му, излязла преди месеци есеистична книжка “Пупаво време” (2000)
най-доброто в прозата ни през тия години. Дано се намери преводач,
който да пренесе и до чуждия читател изворната дълбочина на езика
му, дано имат време да я прочетат днешните ни управници и народни
представители. Във всеки случай на тях най би прилягало да се замислят
защо такъв копнеж по чужбина не е имало и през комунистическо време,
когато границите на държавата ни и пиле не можеше да прехвръкне.
А за ония, които още въздишат по тая държава, не е зле да прелистят
последния роман на Ивайло Петров “Баронови” (1997), където с техния
безискусен, общообразователен език другият жив наш класик се опитва
да обрисува повече в широчина, отколкото в дълбочина – границите
на човешкото падение и бушуващите под непроницаемата повърхност
на тогавашния обществен ред страсти. Там главният герой, издънка
на стар буржоазен род, репресиран по всички правила на работническо-селската
власт, е принуден да стане сътрудник на тайните служби. Разказът
се води от негово име и това може би е причината за описателния,
равен тон на повествованието, така нехарактерен за пластичната проза
на Ивайло Петров. Каквото и да е, “Баронови” явно има намерението
да продължи във времето прочутата “Хайка за вълци”, но само намерението.
Вярно, че пред нас е едва първата част на творбата, но ще успее
ли писателят да прехвърли мост към днешния, а дай Боже, и към утрешния
ден, да съедини в едно пръснатите тук-там в литературата ни отломъци
на националното битие, можем единствено да гадаем. Страхувам се,
че не ако денят се познава по сутринта и ако не само силата на
житейския материал, но и езикът на автора градят една творба.
И Радичков, и Ивайло Петров отбелязаха своя седемдесети рожден ден
миналата година. Да са живи и здрави. Те продължиха и обогатиха
традициите на българската проза през най-сушавите є години и в сянката
на тяхното творчество се сбираха да пладнуват жадните за човешка
дума наши читатели. Дали върхарите на това творчество ще опрат световното
небе, времето ще покаже. Както и да звучи обаче, именно в традицията
аз виждам бъдещето на литературата ни. Затова не разбирам повечето
млади днес, които сами секат клона, на който седят езика. Но разбирам,
че се чувстват изиграни и предадени от обществото ни, което ги лиши
от национално самочувствие и върна с половин век назад в “бордеите
на Европа”, чийто певец искаше да бъде Иван Методиев в началото
на своя творчески път. Разбирам, че за да се самоопределят и завладеят
час по-скоро своя територия, те бързат да му я изземат, гаврейки
се и рушейки най-безогледно наследения от него фалшив морал и език,
без още да разполагат със свои. По-горе употребих думата “всеядност”.
Бих могъл да кажа и “копрофилия”, както прави моят приятел Златомир
Златанов в последната си стихосбирка, тълкувайки я своеволно под
линия като “склонност към изговаряне на неприлични думи”. В своя
“Остров на копрофилите” (1997) Златанов се опитва да “втъче в лирическата
си реч – според критика Светлозар Игов фрагменти от един модерен
философско-критически дискурс от Ницше до Хайдегер, от Фуко до
Лиотар, от Фройд до Лакан” (“Привечер”, 1999). Доколко може да се
смели от поета и погълне от читателя създаваната в течение на един
век западноевропейска философия, лингвистика и т. н. с цялата є
терминология, е въпрос на организъм и тук няма да го обсъждам. Ценя
Зл. Златанов не по-малко от Св. Игов, когото смятам за единствения
зрял и образован оперативен критик в момента особено след смъртта
на Тончо Жечев, но подобни упражнения аз наричам “неизживяно детство”.
Те са също плод на осакатеното ни духовно минало, за което основна
заслуга има “братската българо-съветска дружба”, и са също толкова
плодотворни, колкото опитите на знаменития навремето съветски агроном
Мичурин да клонира домати от тикви каквито днес масово произвежда
закъснялата ни “постмодерна литература”.
Изобщо забелязал съм, че колкото по-търпеливи са някои хора и народи,
толкова по-нетърпими към околните са те в определени моменти, толкова
по-лесно се люшкат от една крайност в друга. А другата крайност,
към която общественото махало отпраща същата тази “постмодерна литература”,
е предвъзрожденската, мъртва днес, но до известна степен комична
и мила за ухото на съвременния читател лексика на нашата някогашна
“даскалска поезия”. Ще я срещнем в последните книги “Африка” (1998)
на Йордан Ефтимов и особено в “Зверовете на август” (1999) на Ани
Илков най-талантливия от клонящото към средно поколение поети,
като изключвам Георги Рупчев. Целта на тази тенденция, освен че
иде да намекне за жалката роля на поета и ембрионалния стадий от
развитието на гражданското общество у нас, е да подмине и с преднамерен
бунтовнически наивитет да отрече предшестващия го исторически период
сякаш изобщо не е съществувал. Изводът е ясен новата история
на България тепърва започва.
Но само Георги Господинов сред връстниците си без да руши поетичния
език и отрича традицията, за да демонстрира своята принадлежност
към постмодерна успява да изгради своя философия за неосъществилата
се българска история и да развенчае патриотичните митове от по-далечното
и близко минало. Не гаврейки си с тях, а с ирония и носталгия и
опирайки се именно на традициите още в творчеството на Ботев, Вазов,
П. Р. Славейков, Алеко Константинов. Тъкмо затова стихосбирката
му “Черешата на един народ”, претърпя две издания (1998, 1999),
а есеистичният му “Естествен роман” излязъл миналата година, е сред
събитията в днешната ни проза. С лекото си перо, способност за авторефлексия
и критическо самопознание, философски и литературно подготвен (той
е главен редактор на единствения ни в момента литературен вестник)
Господинов е сред малцината, които излизат от провинциалното и,
може да се каже, вече си стягат куфарите за околосветско пътешествие.
*
* *
Само
преди няколко дни френската преса съобщи, че от Марсилия за Белгия
е поел първият кораб с дървен материал от последната реколта на
опустошителната преди месеци буря. В определен смисъл природните
стихии също могат да бъдат полезни. В този смисъл ми се ще да вярвам,
че не е далеч денят, когато от хилядите кубически метри поломена
гора българското общество и литература ще вдигнат своя нов дом.
7
март 2000
Париж
Послепис
Дълго
се колебах дали да публикувам горния текст, писан преди повече от
пет години и две хиляди километра западно от мейнстрийма на Перловската
река и кресливото люпило на площад “Славейков”. По онова време бях
в Париж, но вместо да пия младо божоле с художниците от Монмартър,
киснех по библиотеки и си вадех очите с руски текстове за “Факел”.
В една от тях на булевард “Малезерб” случаят ме сблъска лице
в лице с директора на Института по славистика Мишел Окутюрие. Търсеше
най-новите броеве на “Новый мир” и “Знамя”, чиито годишни течения
бях затиснал с лакти на масата си в читалнята, и ме заговори на
руски. Каква беше изненадата му, като разбра, че съм от “Факел”,
и моята че е чувал за него! Последното беше достатъчно да приема
поканата му да изнеса лекция на един от вторниците на Института,
посветени на съвременната литература в славянските страни. Подкупи
ме също така чистосърдечното признание на Окутюрие, че след падането
на Берлинската стена славистиката започнала да губи своята магнетична
аура, паднал и интересът на държавата към нея, така че повереният
му Институт не можел повече да кани високоплатени лектори, ами и
той като нас разчитал на високопатриотични жестове и транзитни френскоговорящи
литератори. През вторниците вече били минали чешката романистка
Силвия Рихтер, полският поет Адам Загаевски, преводачът на Бродски
и Чоран в Сърбия Милован Данойлич, задавали се нашумялата петербургска
лиричка Елена Шварц и прокудената от Лукашенко във Франция световноизвестна
белоруска документалистка Светлана Алексиевич. А виж, българин още
търсели, направо сякаш небето ме пращало...
Че
падах от небето, падах. Българската книга по тия земи беше къде
по-рядка птица от тоалетната хартия по времето, когато у нас масово
се четеше вестник “Работническо дело”, а мрежа от виртуални библиотеки
за нея още нямаше. Трябваше да се облягам единствено на паметта
си. Слава Богу поне че го нямаше още и публикувания тук “Манифест”
на Кьосев, според който, покрай всичко останало, зависимите от писаното
слово българи бълвали около хиляда книги годишно. И че гладуващото
ни отечество захранваше най-редовно с почти всеки полет на редеещия
“Балкан” тукашните пазари със свежи продавачки на плът и преизпълнени
от съзнанието за собствената си значителност депутати. По тях и
по мой знак (имах отдадени на делото хора в посолството ни) площад
“Славейков” препрати съществена част от печатната ни продукция в
края на хилядолетието, но и тя се оказа недостатъчна. Що се отнася
до мен, още тогава се заклех, че кракът ми повече няма да стъпи
на терминал 2В (“Б” като “България”) на летище “Роаси”, където посрещах,
освобождавах и извозвах скъпоценния товар заедно с приносителите
и покрай тях научавах за живота много повече, отколкото от книгите,
които те ми връчваха неразлистени.
Така
че горният текст (каква удобна думичка само!) не е нито лекция,
нито критически обзор или панорамна статия. Няма никакви претенции
за академична изчерпателност и точност, за дълбочина и пълнота на
анализите. В него липсват ред имена на творци, към които храня най-дълбоко
уважение или презрение по простата причина, че или не съм успял
да се добера до новите им книги, или те самите не са ги били още
написали, останали са само имена и сме се разминали във времето.
А нищо чудно и да не са се вмествали в картината, която съм искал
да нарисувам... Вярно, че не е от най-лъчезарните. Но можеше да
бъде и по-безутешна. Предумишлено обаче не съм премълчал никого,
освен ония, които си дават вид, че ги разбира само журито в Стокхолм.
Дори, струва ми се, съм прекалено умерен, а на места и приповдигнат.
Така е, защото по времето, за което става дума по-горе, ако Западът
се изтървеше да излъчи някоя новина за България, тя беше или за
потъпканите права на мечките, или за бездомните кучета. Такова животно
като българския писател за него не съществуваше както най-сетне
масово се смята днес и у нас. Докато виж, от просяци и проститутки
по редките като лятна слана репортажи за страната ни нашенецът извън
нея не “Булгар! Булга-ар!”, ами собственото си име да произнесе
не смееше. Бях се нагледал на подобни филмчета в киносалоните от
малък – само че вместо с петолъчката на Партийния дом тия задължително
започваха с опушеното като заводски комин минаре на Баня баши джамия
на Централни хали и волно устремените към бъдещето каручки на циганите
по задръстените столични булеварди. Явно това интересуваше Запада,
това бяха новините, които можехме да произведем за него, и то неизбежно
ме е зареждало със скрита съпротива срещу тях и с някои по-крайни
оценки. Човек, като е надалеч за по-дълго време от близко същество,
започва да му приписва черти, които то не притежава, и да го приближава
до собствените си представи и разбирания за него и света; по същия
начин и аз вероятно, особено като съм имал предвид по-чувствителната
и отворена аудитория, пред която е трябвало да застана, съм променял
неволно и придавал по-меки и светли тонове на, общо взето, суровия
литературен пейзаж у нас.
Тогава
защо предлагам на българския читател текст, който не е нито писан
за него, нито е достатъчно пълен, точен, навременен и обективен,
а на всичко отгоре вместо едно “благодаря” може да ми докара само
нови ядове и врагове?
Първо,
защото изпитах непреодолимото желание да споделя чувството, което
ме порази, когато след пет години прочетох го отново чувството
на баща, изпратил в чужбина син студент, а посрещнал пенсионер.
Защото
само за пет години горният текст се оказа безнадеждно остарял и
останал изцяло в миналия век. Не само като език, изказ и лексика
дори, но и като начин на мислене, морал, манталитет.
Защото
още му скърцат обувките, а докато с едната ръка се рови из кофите
за боклук, с другата размахва бастун. И е нагледно доказателство
за смайващата преднина, която е взела улицата, за бързината, с която
се е променил животът пред очите ни. Дори не толкова животът, колкото
отношението към него, лекотата, с която се изговарят дълбинни значения,
драска се до кръв по непроницаемата му повърхност и се пикае по
нея от носа на гемията.
Защото
повече такива текстове не се пишат. Излишни са и тромави. Пречат.
Това,
първо.
Второ,
защото още щом се запознах с обвинителния материал във вердикта
на Александър Кьосев, публикуван в същата тази книжка на “Факел”,
реших, че като подсъдим и вече четвърт век разсилен в говорилнята,
където се разиграва процесът, имам правото и на последна дума, и
на свидетелски показания, каквито всъщност донякъде представлява
горният текст. Защото споделям значителна част от доводите и незначителна
от изводите в статията на Кьосев, която смятам за далеч по-тревожна,
изчерпателна, аналитична и навременна от моите общи разсъждения
за литературата и писателя. Самото нейно написване а и поява!
вече е знак, че българската литература излиза от състоянието на
кома, в което я държи днес читателят, както твърди авторът на статията.
Да се издига в култ читателят, съответно народът, който на всичко
отгоре е спрял да чете, а вече и не познава буквите си, и да се
напада за това писателят, значи да се впряга каруцата пред конете.
От тук до вулгарната марксистка критика, чиито кухи площадни постулати
громи Кьосев, няма и един чук разстояние.
И
трето, защото, като го вадя от оня свят и го продължавам във времето
такъв, какъвто е, без да добавя или изтрия бръчка от него, горният
текст ми се отплаща хилядократно с недостижимата за смъртните възможност
да стигна бъдещето, в което той сам се опитва да надникне. И да
видя там защото аз повече вярвам в мисията на писателя да вижда
там, отколкото в тази на читателя да го чете тук да видя там онова,
което се случва с нас днес.
Вярно,
че не е много за гледане. И че изобщо не следва възходящата спирала
на историческото развитие, както твърдо вярвахме някога, ами май
наистина тъпче в кръг и пропада надолу. Дори природата се настърви
и по особено жесток начин, с хладнокръвието на сериен убиец започна
да налита на месо, откакто човекът запретна ръкави да коли ближния
като животно, а над земята се заиздига старозаветната миризма на
кръв. Отново по Рождество Христово и с едно само засилване точно
пет години след смерча в Западна Европа чудовищна океанска вълна
погълна, смилайки в обща пихтия, над двеста хиляди християни, мюсюлмани
и будисти. Целият свят изстина от ужас, мало и голямо се емна да
пали свещи и троши спестовни касички, да мъкне храни и дрехи, нашенецът
бълха го ухапала. Нито някой приказно богат мен или държавник
да се бръкне по-надълбочко, за парлама, дето се вика, пред парламента
и света, нито писателска съвест да се обади. Само смачкани левчета
на смачкани от болести и безпаричие несретници на дъното на призрачните
урни на Червения кръст. И цветна снимка на първа страница в най-тиражния
наш всекидневник на ухилени до ушите шепа родни тарикати на остров
Пхукет с камери през рамо и изскочили от бермудите голи кореми,
ден или два след потопа.
Тях
ли на удавения в мъка бряг изнесе Ной за разплод на идните поколения?
Или и китът вече обръща гръб на такива?
Че
сме бедни бедни, но и нищи духом ли сме? В кръв ли трябва да потъне
тоя народ, под земята ли, за да се стресне, да забележи чуждото
нещастие и чуждите народи и него най-накрая да го забележат?
С
гледане само, без съучастие и съчувствие, без ухо и сърце за страданието
на другия голяма литература не се прави както всичко в тоя живот.
Затова, вторачени в себе си, в тъмното свое настояще, бит и хал,
нека не се чудим защо толкова рядко прекрачваме границите на езика
ни; защо миришат на минало и чужди дрехи днешните ни нови образи
и истории; защо не се отразяваме в огледалото на критиката и накъде
гледа това огледало; каква висша математика следва в синкопите на
танца си невидимата почти и скоклива като водна бълха утрешна литература.
Писател
на бъдещето може да бъде само оня, който вече е в него. Който има
силата и таланта да бъде вътре в живота и над него.
И
докато ние умуваме има ли бъдеще пред българската литература, в
кома ли е тя или на прага на нов живот, да не забравяме ония, които
един по един, стих по стих и ред по ред си отиват от нас напълно
реално и ни оставят своето място завинаги празно: 2001 Добромир
Тонев, Николай Искъров, Георги Рупчев; 2002 Николай Хайтов, Христо
Фотев, Генчо Стоев; 2003 Блага Димитрова, Иван Методиев; 2004
Йордан Радичков, Радой Ралин; 2005 Иван Динков...
Макар
че, както казват руснаците свято място празно не остава...
Но
това е тема на друг послепис. За него тук място няма.
Февруари
2005
|
